Ребека заруменя, докато хвалеше древната слава на народа си, но побледня, когато добави с въздишка:
— Такива са били принцовете юдейски, но вече не са! Потъпкани са като покосена трева, премесени са с калта по пътищата. Все пак сред тях има хора, които не срамят високия си произход; и такава ще бъде дъщерята на Исака, сина на Адоникам! Сбогом! Не завиждам на спечелените ти с кръв почести! Не завиждам на варварския ти произход от северните езичници; не ти завиждам за вярата, която не слиза от устните ти, но никога не стига до сърцето ти, до делата ти.
— Бога ми, аз съм омагьосан! — възкликна Боа Жилбер. — Почти съм склонен да повярвам, че онзи оглупял скелет каза истината и че има нещо свръхестествено в неохотата, с която се разделяме с теб. Красавице! — добави той, приближавайки се почтително към нея. — Толкова млада, толкова хубава, без никакъв страх от смъртта! И все пак осъдена да умреш, и то от позорна и мъчителна смърт. Кой не би заридал за тебе? Очите ми, които от двадесет години не знаят що е сълза, сега се навлажняват, като те гледам. Но друг изход няма — сега вече нищо не може да спаси живота ти. Ти и аз сме само слепи оръдия на непреодолимата съдба, която неудържимо ни тласка един към друг, като два кораба, които, порят бурните вълни, сблъскват се и загиват. Затова прости ми и нека поне се разделим като приятели. Напразно се помъчих да сломя твоята решителност, а моята е непоклатима като непреклонните закони на съдбата.
— Ето как хората приписват на съдбата последиците на собствените си необуздани страсти — рече Ребека. — Но аз ти прощавам, Боа Жилбер, макар и да си виновник за ранната ми смърт. През големия ти ум минават и благородни мисли; но той е като градината на мързеливеца: бурените са се надигнали и са успели да задушат хубавите здрави цветове.
— Да — отвърна тамплиерът. — Аз съм такъв, какъвто ме нарече ти, невъздържан, необуздан; и се гордея, че сред безбройните празни глупци и хитри фанатици съм запазил една изключителна сила на духа, която ме издига над тях. От най-млади години съм дете на битката с възвишени схващания, които най- упорито и непреклонно прилагам. Такъв ще си остана — горд, неумолим, твърд. Ще докажа пред света, че притежавам такива качества. Но ти прощаваш ли ми, Ребека?
— Никоя жертва не е била по-готова да прости на палача си.
— Тогава, сбогом — каза тамплиерът и излезе от стаята. В едно съседно помещение прецепторът Алберт нетърпеливо чакаше да се върне Боа Жилбер.
— Много се забави — рече Малвоазен. — Сякаш лежа на нагорещени железа от нетърпение. Ами ако Великият магистър или Конрад, неговият шпионин, бяха дошли насам? Скъпо щях да заплатя за снизхождението си. Но какво ти е, брате? Олюляваш се, а челото ти е намръщено като самата нощ. Да не ти е зле, Боа Жилбер?
— Толкова ми е добре, колкото на нещастника, който е осъден да умре след един час. Не, заклевам се в кръста, дори и не толкова добре; защото има хора, които в такова състояние могат да захвърлят живота си като износена дреха. Бога ми, Малвоазен, онова момиче едва ли не уби куража ми. Почти съм решен да ида при Великия магистър, открито да се отрека от ордена и да откажа да изпълня жестокото дело, което той като безподобен тиранин ми наложи.
— Ти си луд! — ужаси се Малвоазен. — Това наистина значи сигурен провал за тебе, но по този начин не ще ти се отдаде случай да спасиш живота на еврейката, който изглежда, ти е толкова скъп. Боманоар ще определи друг член на ордена да защити присъдата му вместо тебе и обвиняемата с положителност ще загине, все едно, че ти си поел, наложеното ти задължение.
— Не е така; ще я защитя аз самият — отвърна тамплиерът гордо. — Ако сторя това, струва ми се, Малвоазен, че не познаваш никого от ордена ни, който може да се задържи на седлото пред острието на копието ми.
— Да, но забравяш едно — каза хитрият му съветник, — няма да имаш нито време, нито възможност да изпълниш безумния си план. Иди при Букъс Боманоар и му кажи, че се отказваш от клетвата си за пълно подчинение, пък ще видиш колко време този тираничен старец ще ти остави лична свобода. Едва що си изрекъл думите и ще бъдеш или на тридесет метра под земята в тъмницата на прецепторията, докато те осъдят като рицар-предател, или ако още е на мнение, че си омагьосан, ще се порадваш на слама, тъмнина и окови в килията на някой далечен манастир, зашеметен от заклинания за очистение от зли духове и цял облят със светена вода за прогонване на мръсния сатана, който те е овладял. Веднага върви на арената, Брайън, иначе с теб е свършено и ще загубиш честта си.
— Ще се отскубна и ще побягна — извика Боа Жилбер, — ще побягна в някоя далечна страна, където лудостта и фанатизмът още не са си пробили път. Няма да допусна да се пролее една капка от кръвта на тази прекрасна девойка.
— Не можеш да побегнеш — възрази прецепторът, — със смахнатите си приказки ти успя да събудиш подозрения и няма да ти разрешат да напуснеш прецепторията. Опитай сам. Иди на портата, заповядай да спуснат моста и забележи какъв отговор ще ти дадат. Изненадан си и засегнат, нали? Но не е ли всъщност по-добре за тебе? Да речем, че побегнеш, би последвало само, че ще носиш оръжието си с върха надолу, че ще почерниш знатния си род, че ще загубиш високия си чин. Размисли. Старите ти бойни другари къде да крият главите си от срам, когато Брайън де Боа Жилбер, най-големият майстор на копието измежду тамплиерите, бъде обявен за предател сред одобрителните викове на тълпата. Как ще скърби ренският кралски двор! Как ще се възрадва надменният Ричард, когато чуе новината, че рицарят, който толкова зле го притисна в Палестина и едва ли не засенчи славата му, е загубил и слава, и чест зарад една еврейка, която, дори с цената на толкова голяма жертва, не е успял да спаси.
— Малвоазен — обърна се към него рицарят, — благодаря ти. Ти засегна струната, на която най-лесно откликва сърцето ми! Каквото и да стане, никога няма да допусна към името Боа Жилбер да се прибави думата предател. Да даде бог Ричард или кой да е друг от самодоволните му любимци в Англия да се яви на арената! Но тя ще е празна — никой няма да рискува да счупи копието си за невинната, за изоставената.
— Толкова по-добре за тебе, ако бъде така — каза прецепторът. — Ако не се появи никакъв защитник, причината за смъртта на девойката няма да си ти, а смъртната присъда на Великия магистър, върху когото пада цялата вина и който ще схване тази вина като повод за похвала.
— Така е — съгласи се Боа Жилбер. — Ако не се появи защитник, аз ще бъда само част от шествието, наистина възседнал коня си в арената, без обаче да взимам участие в това, което ще последва.
— Никакво участие — рече Малвоазен. — Ще участвуват колкото въоръженият образ на свети Георги, когото ще носят в шествието.
— Добре тогава, ще стана твърд като преди — отсече гордият тамплиер. — Тя ме презря, отблъсна, похули ме. Защо да пожертвувам заради нея доброто си име, доколкото се ползвам с такова сред хората? Малвоазен, ще изляза на арената.
Докато изговаряше тези думи, той бързо излезе от стаята, последван от прецептора, който си постави за цел да го наблюдава и да поддържа решението му. Защото той имаше твърде голям личен интерес в славата на Боа Жилбер, надявайки се един Ден, когато тамплиерът възглави ордена, да се радва на големи облаги, да не говорим за повишението, за което Мон-Фиче му бе загатнал, при условие, че нагласи и ускори осъждането на нещастната Ребека. Все пак, когато се мъчеше да надвие чувствата за справедливост у приятеля си, макар да беше в по-изгодното положение на всеки спокоен i и себелюбив хитрец, отколкото в положението на човек, у когото бушуват силни и противоречиви чувства, Малвоазен трябваше да приложи всичкото си умение, за да накара Боа Жилбер да се придържа към поведението, което го бе убедил да следва. Той бе принуден да го следи отблизо, за да го предпази от наново хрумналата му мисъл за бягство, да му попречи да се срещне с Великия магистър, за да не стигне работата до открито скарване с магистъра, и от време на време да повтаря различните доводи, с който се стараеше да докаже, че явявайки се като защитник на ордена при този случай, Боа Жилбер би действал по единствения възможен начин, за да се спаси от позор и понижение на ранга, без нито да ускори, нито да бъде причина за трагичната съдба на Ребека.
ГЛАВА XL
