ГЛАВА VI
Когато поклонникът, придружен от един слуга с факел, минаваше през сложните коридори на широката и несиметрично построена къща, виночерпецът го настигна и му пошепна на ухото, че ако би искал да пийне чаша хубава медовина в стаята му, там ще намери много други прислужници, които охотно биха чули новините от светите земи и особено всякакви вести за рицаря Айвънхоу. Скоро при тях дойде и Уомба със същата молба, подкрепена със забележката, че една чаша след полунощ струва колкото три след залез слънце. Без да оспорва правотата на една максима, изречена от такъв тежък авторитет, поклонникът им благодари за любезността, но каза, че религиозният му обет включва й задължението никога да не разказва в кухнята неща, които не могат да се разказват в банкетната зала.
— Такъв обет — каза Уомба на виночерпеца — едва ли би се харесал на един слуга.
Виночерпецът сви рамене недоволен.
— Имах намерение да го сложа да спи в по-хубава стая — каза той, — но щом като е така недружелюбен към християните, нека спи в съседство с евреина Исак. Ануолд — обърна се той към факлоносеца, — заведи поклонника в южната килия. Лека нощ, господин поклонник, без особени благодарности за оскъдната ви вежливост.
— Лека нощ и нека света дева Мария да те благослови! — отвърна поклонникът спокойно и водачът му тръгна нататък.
В един малък трем с няколко врати, осветен от малка желязна лампа, те бяха пресрещнати от прислужницата на Роуина, която каза с авторитетен тон, че господарката и желае да говори с поклонника, и като пое факела от ръката на Ануолд и му заповяда да ги чака, даде знак на поклонника да я последва. Поклонникът очевидно сметна, че не е прилично да отхвърли тази покана, както бе отхвърлил предишната, и макар че прояви известна изненада, той се подчини мълчаливо и без възражение.
Един къс коридор и седем стъпала от масивни дъбови греди го заведоха в покоите на лейди Роуина, чието примитивно великолепие съответстваше на уважението, оказвано й от господаря на Замъка. Стените бяха покрити с везани драперии, по които с всичкото изкуство, познато на онази епоха, бяха изобразени от разноцветна коприна, преплетена със златни и сребърни нишки, ловни сцени. Леглото бе украсено с подобни скъпи драперии и заобиколено с виолетови завеси. На столовете също имаше покривки, а пред един от тях, по-висок от другите, стоеше табуретка от оригинално гравирана слонова кост.
Четири сребърни светилника с големи восъчни факли осветяваха стаята. Но нека съвременните хубавици да не завиждат на саксонската принцеса за нейното великолепие. Стените на стаята бяха така грубо изработени и с толкова много пролуки, че скъпите драперии се олюляваха от нощния вятър и въпреки паравана, който трябваше да пази факлите от него, техният пламък се развяваше на една страна като байрака на военен вожд. Разкош наистина имаше, а също и някакъв примитивен стремеж към елегантност, но нямаше никакъв комфорт и тъй като той беше непознат, очевидно никой не чувствуваше липсата му.
С помощта на три прислужнички лейди Роуина си подреждаше косата, преди да си легне, седнала на споменатото по-горе кресло, и имаше вид на жена, родена да й бъде оказвана всеобща почит и възхищение. Поклонникът даде израз на тези чувства, като коленичи с дълбок поклон пред нея.
— Станете, поклоннико — каза тя любезно. — Защитникът на отсъстващия има право на благосклонен прием от страна на всеки, който цени правдата и уважава храбростта.
После се обърна към свитата си с думите:
— Оттеглете се всички освен Елгита. Искам да поговоря с този свет поклонник.
Без да излизат от стаята, девойките се оттеглиха на другия й край и седнаха на една пейка край стената, безмълвни като статуи и достатъчно далеч, та дори и шепотът им да не безпокои разговора на господарката им.
— Поклоннико — започна дамата след минутна пауза, като че ли не знаеше как да му заговори, — тази вечер вие споменахте едно име… искам да кажа — рече тя с известно усилие, — името на Айвънхоу в един дом, където по законите на природата и родството то би трябвало да бъде прието по-благосклонно. Но такива са странните пътища на съдбата, че измежду мнозината, чиито сърца сигурно са трепнали при назоваването му, само аз се осмелявам да попитам къде и в какво положение се намираше този, за когото говорихте вие, когато го видяхте за последен път. Ние чухме, че след заминаването на английската армия бил останал в Палестина поради лошото си здраве и че бил подложен на преследванията на френската фракция, към която принадлежат и тамплиерите.
— Аз слабо познавам рицаря Айвънхоу — отвърна поклонникът със смутен глас. — Бих желал да го бях познавал по-добре, лейди, щом вие се интересувате от съдбата му. Доколкото знам, той се е справил с преследванията на неприятелите си и се кани да се върне в Англия, където вие, лейди, сигурно по-добре от мене знаете дали го очаква щастие.
Лейди Роуина въздъхна дълбоко и запита по-подробно кога се очаква да се върне рицарят Айвънхоу в родината си и дали няма да бъде изложен на големи опасности по пътя. По първия въпрос поклонникът каза, че не е осведомен, а на втория отговори, че може безопасно да се пътува за Англия през Венеция и Генуа и оттам през Франция.
— Айвънхоу — каза той — така добре познава езика и нравите на французите, че няма никаква опасност за него през тази част на пътуването му.
— Да бе дал бог да беше пристигнал вече благополучно тук — каза Роуина, — та да може да участвува в близкия турнир, където рицарите на тази страна трябва да покажат своята ловкост и смелост! Ако Ателстън от Кънънгзбърг спечели наградата, лоши новини ще чуе Айвънхоу, когато се върне в Англия! Как изглеждаше той, страннико, когато го видяхте за последен път? Тежко ли се бе отразила болестта на здравето и хубостта му?
— Той беше по-мургав и по-слаб — отвърна поклонникът, — отколкото когато пристигна в Кипър със свитата на Лъвското сърце, и грижи сякаш помрачаваха челото му; но аз не съм се доближавал до него, защото не го познавам.
— Боя се — каза лейди Роуина, — че в родната страна грижите не ще се разсеят от челото му. Благодаря ви, поклоннико, за тези вести за моя другар от детинство. Девойки — рече тя, — приближете се и подайте прощалната чаша на този свет човек, когото не искам да лишавам повече от почивка.
Една от девойките поднесе сребърна чаша с вино и силни подправки, до която Роуина леко докосна устни. После чашата бе поднесена на поклонника, който се поклони ниско и пи няколко глътки.
— Приемете това дарение, приятелю — продължи дамата, подавайки му златна монета, — за трудното си дело и за светите места, които сте посетили.
Поклонникът прие дара, като се поклони още веднъж, и излезе от стаята, воден от Елгита.
В трема той намери слугата Ануолд, който пое факела от ръката на прислужницата и го поведе бързо и без много церемонии към една отдалечена и скромна част на къщата, където имаше няколко стаички или по-скоро килии за по-нископоставените слуги и гости.
— В коя от тези стаи спи евреинът? — запита поклонникът.
— Невярното куче — отвърна Ануолд — обитава килията до тази на ваше преподобие. Свети Дънстън, много ще трябва да се чисти и търка тази килия после, за да стане пак годна за християни!
— А къде спи свинарят Гърт? — попита пак странникът.
