внезапната промяна в държането на свинаря.
— Мулето ми, мулето ми! — извика евреинът, щом стигнаха до вратичката.
— Доведи му мулето! — рече поклонникът. — И слушай, дай и на мене едно, та да го придружа, докато излезе от тези краища. Ще го върна здраво и читаво на някой от свитата на Седрик в Ашби. А пък ти… — останалото той каза шепнешком на ухото на Гърт.
— С радост, с най-голяма радост ще го сторя — рече Гърт и веднага се отдалечи да изпълни поръчката.
— Бих искал да знам — рече Уомба, когато другарят му се отдалечи — какво научават поклонниците в светите места.
— Да си казваме молитвите, глупчо — отвърна поклонникът, — да се разкайваме за греховете си и да наказваме тялото си с пост и бдение.
— Сигурно научавате и нещо по-полезно — рече шутът, — защото кога с молитва или разкаяние можеш да изтръгнеш услуга от Гърт или с пост и бдение да го убедиш да ти даде муле? Сигурен съм, че можеше да разправяш на любимия му черен шопар за твоите бдения и разкаяния и отговорът нямаше да бъде по- любезен.
— Хайде, хайде — рече поклонникът, — ти не си нищо друго освен един саксонски глупец.
— Права дума каза — отвърна шутът, — ако бях се родил норманец, какъвто, мисля, си ти, щях да имам повече късмет и щях да съм почти умен човек.
В този момент на другата страна на рова се показа Гърт с мулетата. Пътниците минаха по един подвижен мост, широк само две дъски, колкото беше и ширината на вратата в стената и вратичката на външния стобор, през който се отиваше в гората. Щом стигнаха до мулетата, евреинът бързо, с разтреперани ръце върза зад седлото една торбичка ш син ленен плат, която извади изпод пелерината си, мърморейки, че в нея имало само дрехи за преобличане и нищо друго. И като яхна мулето с неочаквана за годините си бързина и пъргавост, веднага спусна полите на дрехата си така, че съвсем да скриват сложения отзад товар.
Поклонникът се качи на мулето, без да бърза толкова, и преди да тръгне, протегна ръка на Гърт, който я целуна с най-дълбока почит. Свинарят не отмести поглед от пътниците, докато не се изгубиха сред клоните на горската пътека, и тогава гласът на Уомба го изтръгна от унеса му.
— Знаеш ли, приятелю Гърт — каза шутът, — че ти си някак си необикновено вежлив и необичайно набожен в това лятно утро? Да бях аз някой черен калугер или босоног поклонник, щях да се възползувам от странното ти усърдие и вежливост по-другояче, нямаше да се отървеш само с едно целуване на ръка.
— Досега не се показваш много глупав, Уомба — отвърна Гърт, — макар че съдиш само по туй, което виждаш. И най-мъдрият не може да направи повече. Но време е да се погрижа за стадото си.
С тези думи той се върна в замъка заедно с шута.
През това време пътниците продължаваха да яздят с бързина, която свидетелстваше за големия страх на евреина, тъй като хора на неговата възраст рядко обичат бързото движение. Поклонникът очевидно познаваше всички пътища и проходи в гората и караше по най-заплетени пътеки, като неведнъж събуждаше подозрението на израилтянина, че има намерение да го изведе към някоя засада на враговете му.
Човек може да му прости за съмненията му, защото едва ли имаше по онова време род на земята, по въздуха или водата, като изключим летящите риби, който да бе обект на такова непрекъснато, всеобщо и безмилостно преследване както еврейския. При най-нищожния и безсмислен повод и в резултат на най- нелепи и неоснователни обвинения самите те и имуществата им биваха подлагани на всякакви издевателства. Защото нормани, саксонци, датчани и британци, колкото и да се мразеха едни други, сякаш се надпреварваха кой по-силно да изрази отвращението си от един народ, който те смятаха, че религията им ги задължава да мразят, ругаят, презират, ограбват и преследват. Норманските крале и независимите феодали, които следваха примера им във всяка проява на тиранство, преследваха този религиозен народ по-системно, преднамерено и користно. Добре известна е историята как крал Джон, затворил един богат евреин в един от кралските замъци и карал всеки ден да му вадят по един зъб и когато изпразнили половината челюст на бедния израилтянин, последният се съгласил да плати една голяма сума, която тиранинът искал да измъкне от него. Малкото готови пари в страната в голямата си част бяха притежание на гонения народ и благородниците без колебание следваха примера на своя крал, за да ги изтръгнат от него посредством всякакъв вид насилия и дори физически мъчения. Въпреки това пасивната смелост, породена от жаждата за пари, караше евреите да се излагат на всички тези злини при мисълта за огромните печалби, които можеха да реализират в една такава богато надарена от природата страна като Англия. Въпреки всички пречки, въпреки споменатите вече специални данъци, наречени „еврейска хазна“, въведени, за дати ограбват и измъчват, евреите се плодяха, трупаха огромни богатства и ги прехвърляха от една ръка на друга посредством менителници — изобретение, което, както казват, търговията дължи на тях и което им даваше възможност да прехвърлят богатствата си от една страна в друга, така че ако ги застрашава гонение на едно място, съкровищата им да бъдат в безопасност другаде.
Упоритостта и алчността на евреите, срещайки тиранията и фанатизма на народите, под чиято власт живееха, сякаш растяха съразмерно с гоненията, на които бяха подлагани. А огромните богатства, спечелени с търговия, от една страна, често ги излагаха на опасности, но от друга, бяха средство, за да им спечелят влияние и дори в известна степен закрила. При такива условия живееха те и ставаха предпазливи, подозрителни и плахи и все пак упорити, непокорни и ловки, когато трябваше да избягнат опасностите.
След като пътниците бяха минали в бърз ход по много объркани пътеки, поклонникът най-после наруши мълчанието.
— Оня голям прогнил дъб — рече той — е на края на земите, подвластни на Реджиналд Фрон де Бьоф, а земите на Малвоазен отдавна вече преминахме. Вече няма опасност от преследване.
— Дано им се строшат колелата на колесниците — каза евреинът, — както на колесницата на фараона, та да карат бавно! Но не ме оставяй, добри поклоннико! Помисли само за оня пламенен и жесток тамплиер и робите му сарацини — те няма да гледат ни граници, ни територии, ни кой е владетелят им.
— Нашите пътища — каза поклонникът — трябва тук да се разделят, защото не подобава на хора като тебе и мене да пътуват заедно, когато не им се налага. Пък и каква помощ можеш да очакваш от мене, мирния поклонник, срещу двама въоръжени езичници?
— О, добри младежо — отвърна евреинът, — ти можеш да ме защитиш и знам, че би го сторил. Колкото и да съм беден, аз ще ти се отплатя, не с пари, защото богът Аврамов ми е свидетел, че нямам пари, но…
— Казах ти вече — прекъсна го поклонникът, — че пари и отплата не искам от тебе. Да те водя — мога, и дори може би донякъде да те защитя, тъй като да защитиш един евреин срещу сарацин, едва ли е недостойно за християнина. Затова, евреино, ще вървя с тебе, докато намериш подходяща закрила. Ние сме недалеч от град Шефилд, където лесно можеш да се приютиш у някой твой сънародник.
— Да те благослови Яков, добри младежо! — каза евреинът. — В Шефилд мога да се приютя при моя роднина Зарет и да намеря начин да продължа в безопасност на север.
— Така да бъде — рече поклонникът, — в Шефилд ще се разделим. След половин час ще видим града.
Този половин час премина в пълно мълчание и от двете страни; поклонникът може би считаше за унизително да говори на евреина, когато не бе абсолютно необходимо, а евреинът сигурно не смееше да натрапва разговора си на един човек, чиито странствания в светите земи му придаваха някаква святост. Те спряха на върха на един полегат хълм и поклонникът посочи към град Шефилд, който бе разположен пред тях:
— Тук ще се разделим.
— Но не преди да приемеш благодарността на бедния евреин — каза Исак. — Аз не смея да те поканя да дойдеш с мен при моя роднина Зарет, който би могъл да ми услужи със средствата, за да ти се отплатя за добрината.
— Казах вече — отвърна поклонникът, — че не желая отплата. Ако от огромния списък на твоите длъжници опростиш заради мен оковите и тъмницата на някой беден християнин, застрашен от теб, ще считам, че услугата ми тази сутрин не е била напразна.
— Чакай, чакай — рече евреинът, хващайки го за дрехата, — искам да направя нещо повече, нещо за самия тебе. Бог знае, че Исак е беден, да, Исак е просякът на племето си, но прости ми, ако съм отгатнал от
