победителят, и нека после той да назове дамата, която трябва да го заеме. Това ще украси още повече победата му и ще научи хубавите жени да ценят любовта на храбрите рицари, които могат да ги издигнат на такова почетно място.
— Ако Брайън де Боа Жилбер спечели наградата — каза абатът, — готов съм да заложа броеницата си, че аз ще избера кралицата на любовта и красотата.
— Боа Жилбер — отвърна де Брейси — е майстор на копието, но има и други в това игрище, господин абат, които не ще се побоят да излязат насреща му.
— Достатъчно, господа — каза Уолдемар. — Нека принцът да заеме мястото си. И рицарите, и зрителите вече губят търпение, времето напредва и редно е да започнат игрите.
Макар че принц Джон не беше още монарх, той имаше вече в лицето на Уолдемар Фицърс един неудобен любим министър, който служи на господаря си само както сам намира за добре. Все пак принцът се подчини, макар че по нрав беше от тези хора, които обичат да упорстват за дреболии. Заемайки трона си, заобиколен от свитата, той даде знак на херолдите да обявят правилата на турнира, а именно:
Първо, петте рицари-организатори се задължаваха да се борят срещу всички явили се.
Второ, всеки желаещ да се бори рицар имаше право, ако иска, да си избере противник измежду организаторите, като докосне щита му. Ако направи това с обратната страна на копието си, състезанието щеше да се води с тъй наречените „оръжия на куртоазията“, а именно с копия, на чийто връх е прикрепена плоска дъсчица, така че срещата да не е свързана с друга опасност освен от сблъскването между коне и ездачи. Но ако докоснеше щита с острието на копието, борбата щеше да се води a outrance68, тоест рицарите трябваше да се сражават с голи оръжия като в истински бой.
Трето, когато участващите рицари изпълнят обещанието си, като всеки един от тях строши пет копия, принцът трябваше да обяви победителя от първия ден на турнира, който ще получи за награда един боен кон с необикновена красота и несравнима сила; и освен тази награда за храбростта си, сега бе обявено, че нему ще се падне необикновената чест да избере кралицата на любовта и красотата, която ще раздаде наградите на следващия ден.
Четвърто, както възвестиха херолдите, на втория ден щеше да се състои общ турнир, в който можеха да участвуват всички присъстващи рицари, желаещи да спечелят слава. Те щяха да бъдат разделени на две еднакви групи и да се борят мъжествено, докато принц Джон даде знак за свършване на състезанието. Тогава избраната кралица на любовта и красотата трябваше да положи на главата на посочения от принц Джон най-отличил се рицар през втория ден корона от злато, изработена във форма на лавров венец. Този ден свършваха рицарските игри. А на следващия щяха да се проведат за забавления на простолюдието състезания по стрелба с лък, игри с бикове и други подобни народни увеселения. По този начин принц Джон се стараеше да си създаде популярност, която постоянно сам рушеше с необмислени деяния, накърняващи грубо чувствата и предразсъдъците на народа.
Сега игрището представляваше великолепна гледка. В амфитеатралните галерии беше събрано цялото благородство, величие, богатство и красота на Северна и Средна Англия. Разнообразните цветове на дрехите на високопоставените зрители представляваха пъстро и пищно зрелище, а средните и долни редици, заети от заможните граждани и свободните селяни на весела Англия, образуваха с по-простите си облекла една по-тъмна ивица около този кръг от ярка бродерия, като с това подчертаваха и същевременно смекчаваха неговото великолепие.
Херолдите завършиха прокламацията си с общоприетия повик: „Щедрост, щедрост, смели рицари!“ И дъжд от златни и сребърни монети се изсипа върху им от галериите, понеже беше въпрос на рицарска чест да се проявява щедрост към тези, които в онази епоха се считаха за протоколчици и летописци на честта. Херолдите отвърнаха, както бе прието, с викове: „Любов към дамите! Достойна смърт на героите! Чест на щедрите! Слава на храбрите!“ Към тях се присъединиха акламациите на простолюдието и бойният зов на многобройни тръби. Когато шумът заглъхна, пъстрата и блестяща процесия на херолдите се оттегли; на двата противоположни края на игрището останаха само церемониалмайсторите, въоръжени от глава до пети, яхнали на коне и неподвижни като статуи. Междувременно заграденото пространство на северния край, колкото и да бе голямо, сега бе претъпкано с рицари, желаещи да покажат изкуството си срещу организаторите на турнира. Гледано от галериите, това пространство сега представляваше истинско море от развети пера, изпъстрено с блестящи шлемове и дълги копия, на върха на някои от които имаше знаменца, широки около една педя и развети от ветреца. Тяхното движение се сливаше с движението на неспокойните пера и придаваше особена живост на гледката.
Най-после преградата бе отворена и петима рицари, избрани с жребий, бавно навлязоха в игрището. Един борец яздеше сам отпред, а другите го следваха на двойки. Те всички бяха великолепно въоръжени и моят саксонски източник (Уордърският ръкопис) описва надълго девизите и знамената им и бродерията по наметалата на конете им. Не е нужно да навлизаме в подробности по тези въпроси. Нека цитираме няколко реда от един съвременен поет, който е писал твърде малко:
Техните фамилни гербове отдавна са прогнили над стените на замъците им. Самите замъци са порутени развалини и зелени могили — местата, които някога са ги познавали, не ги познават вече — да, много поколения са измрели и са забравени в земите, владени някога от тях със силата на феодални собственици и господари. Каква полза тогава за читателя да знае имената и преходните символи на военната им слава?
Сега обаче, без да предугаждат ни най-малко забравата, която щеше да покрие техните имена и подвизи, бойците напредваха през арената, задържайки буйните си коне и принуждавайки ги да се движат бавно, като същевременно демонстрираха хубавия им ход, грацията и сръчността на ездачите. Когато шествието навлезе в арената, дива ориенталска музика се разнесе иззад шатрите на организаторите, където бяха скрити свирачите. Музиката бе пренесена от светите земи. Смесицата от цимбали и звънци сякаш едновременно приканваше й заплашваше приближаващите се рицари. Погледите на безбройното сборище от зрители не се отделяха от тях, когато петимата рицари се приближиха към височината, на която бяха разположени шатрите. Разделяйки се, всеки един от тях леко докосна с обратната страна на копието си щита на избрания си противник. Повечето от нископоставените зрителя — а и мнозина от високопоставените, а казват дори и някои от дамите — бяха много разочаровани, че борците избраха „оръжието на куртоазията“. Защото същият вид хора, конте в днешно време ръкопляскат най-много на най- дълбоката трагедия, тогава изпитваха толкова по-голямо удоволствие от един турнир, колкото по-голяма бе опасността, застрашаваща борещите се.
След като по този начин бяха дали израз на миролюбивите си намерения, борците се оттеглиха към края на игрището и застанаха там, наредени в една редица; а организаторите на турнира един по един излязоха от шатрите си, яхнаха конете си й начело с Брайън де Боа Жилбер слязоха по височинната и застанаха всеки срещу рицаря, който бе докоснал щита му.
Изсвириха фанфари и тръби и борците се спуснаха един срещу друг в пълен галоп; и дали поради по- голямото умение или поради щастието на организаторите на турнира, противниците на Боа Жилбер и Фрон де Бьоф се търкулнаха на земята. Противникът на Гранменил вместо да насочи върха на копието си към шлема или щита на неприятеля, така го отклони от правата линия, че счупи оръжието си напреко през тялото му — обстоятелство, което се считаше за по-голям позор, отколкото да бъде повален от коня си, защото второто можеше да стане случайно, а първото свидетелстваше за несръчност и неумение да владее оръжието и коня. Само петият рицар запази честта на своята страна, завършвайки стълкновението си с рицаря Сент Джон, след като копията и на двамата се строшиха без особено преимущество за единия или другия.
Виковете на зрителите, акламациите на херолдите и звънът на фанфарите възвестиха триумфа на победителите и поражението на падналите. Първите се оттеглиха към палатките си, а вторите — надигайки
