местата си, овациите изведнъж стихнаха и настана такава дълбока и мъртва тишина, сякаш зрителите се бояха дори да дишат.
След няколкоминутна пауза, разрешена на борците, за да си поемат дъх и те, и конете им, принц Джон даде с жезъла си знак на тръбачите да свирят за атака. За втори път рицарите полетяха от местата си и се срещнаха в центъра на игрището със същата бързина, сила и ловкост, но не с еднакво щастие както преди.
Сега вече тамплиерът насочи копието си точно към центъра на противниковия щит и го удари тъй точно и силно, че копието се строши, а Обезнаследения рицар се залюля на седлото. Той пък от своя страна при тръгването си бе насочил копието си към щита на Боа Жилбер, но почти в момента на сблъскването промени целта си и го насочи към шлема — цел, по-трудна да се улучи, но затова пък веднъж улучена, ударът по- мъчно може да се удържи. Той удари норманеца точно в шлема и върхът на копието му се задържа между решетките. И все пак, дори в това неблагоприятно положение, тамплиерът запази достойно високата си репутация и ако не се бе скъсал коланът на седлото му, той може би нямаше да бъде повален. Сега обаче седлото, конят и ездачът се търкулнаха на земята сред облак прах.
На тамплиера бе нужен само един миг, за да се освободи от стремената на падналия кон и вбесен от своя позор и от акламациите, с които го посрещнаха зрителите, той изтегли меча си и го размаха заканително срещу победителя. Обезнаследения рицар скочи от коня си и също изтегли меча от ножницата. Но церемониалмайсторите пришпориха конете, застанаха между двамата и им напомниха, че в настоящия случай правилникът за турнира не позволява този вид борба.
— Ще се срещнем пак, надявам се — каза тамплиерът, като хвърли неприязнен поглед към противника си, — и то там, където няма да има кой да ни раздели.
— Ако не се срещнем — отвърна му Обезнаследения рицар, — вината няма да бъде моя. На кон или в ръкопашен бой, с копие, алебарда или меч, аз съм винаги готов да изляза срещу теб.
Те щяха да си разменят и други, още по-гневни думи, но церемониалмайсторите кръстосаха копия между тях и ги принудиха да се разделят. Обезнаследения рицар се върна на първоначалното си място, а Боа Жилбер — в шатрата си, където остана до края на деня, измъчван от страшно отчаяние.
Без да слиза от коня си, победителят поиска бокал с вино и като повдигна долната част на шлема си, заяви, че пие: „За всяко честно английско сърце и за победа над чуждите тирани.“ После заповяда на своя тръбач да извика на бой организаторите на турнира и пожела един от херолдите да им съобщи, че няма да избира противника си, а е готов да ги срещне в какъвто ред те пожелаят да излязат насреща му.
Огромният Фрон де Бьоф с черна броня бе първият, който зае мястото си на арената. На белия му щит бе изобразена черна глава на бик71 полуизтрита от многобройните сражения, и бе изписан арогантният девиз: „Gave adsum“72. Срещу този борец Обезнаследения рицар спечели малка, но решителна победа. И двамата рицари строшиха копията си според правилата, но тъй като кракът на Фрон де Бьоф се изплъзна от стремето при срещата, победата бе дадена на противника му.
В третата си среща със сър Филип де Малвоазен непознатият също така има успех. Той удари барона тъй силно по шлема, че вървите се скъсаха и Малвоазен, спасен от падане само благодарение на това, че шлемът му падна, бе обявен за победен както и другарите му.
В четвъртата среща с Гранменил Обезнаследения рицар прояви толкова вежливост, колкото сила и сръчност бе проявил досега. Конят на де Гранменил, който бе млад и буен, се вдигна на задните си крака и се втурна напред през време на галопа, така че попречи на ездача да се прицели добре. Обезнаследения рицар се отказа от изгодното положение, което му даваше тази злополука — той вдигна копието си, мина покрай противника си, без да го докосне, обърна коня си и се обърна към своя край на арената, като му предложи чрез херолда възможност за втора среща. Де Гранменил отказа и се призна победен както от вежливостта, така и от сръчността на своя противник.
Ралф де Випон увенча победите на непознатия, като бе повален с такава сила на земята, че кръв рукна от носа и устата му и трябваше да го изнесат в безсъзнание от игрището.
Хилядната тълпа одобри с овации единодушното решение на принца и церемониалмайсторите да се дадат почестите на победител този ден на Обезнаследения рицар.
ГЛАВА IX
Церемониалмайсторите Уилиъм де Уивил и Стивън де Мартивъл първи поднесоха поздравления на победителя и го помолиха същевременно да позволи да му отвържат шлема или поне да повдигне наличника си, преди да го заведат да получи наградата за днешния турнир от ръката на принц Джон. Обезнаследения рицар отклони молбата им с рицарска вежливост, като каза, че в този момент не може да покаже лицето си и че причините за това е поверил на херолдите при влизането си в арената. Церемониалмайсторите бяха напълно задоволени от отговора му, защото измежду многобройните и чудновати обети, с които рицарите обичаха да се обвързват в онези дни, един от най-разпространените бе да останат инкогнито за известно време или докато извършат някакъв определен подвиг. Затова церемониалмайсторите не настояха да проникнат в тайната на Обезнаследения рицар и като съобщиха на принц Джон желанието на победителя да остане неизвестен, поискаха разрешение да го доведат пред негова светлост, за да получи наградата за храбростта си.
Любопитството на Джон бе раздразнено от тайнствеността на непознатия и тъй като вече бе недоволен от изхода на турнира, в който ползващите се от благоволението му организатори на турнира последователно бяха победени от един рицар, той отвърна високомерно на церемониалмайсторите:
— Кълна се в светлото чело на дева Мария, че този рицар е лишен не само от наследството си, но и от всяка вежливост, щом желае да се яви пред нас, без да открива лицето си. Знаете ли, милорди — обърна се той към свитата си, — кой може да бъде този храбрец, който се държи така гордо?
— Не мога да отгатна — каза де Брейси. — Не съм си мислил, че между четирите британски морета може да има борец, годен да повали тези петима рицари в един ден. Кълна се във вярата си, никога няма да забравя с каква сила блъсна де Випон. Бедният хоспиталиер изхвръкна от седлото като камък от прашка.
— Не се хвалете много — каза един от присъстващите рицари от ордена „Сент Джон“. — Борецът на вашите тамплиери не бе по-късметлия. Видях вашия храбър майстор на копието Боа Жилбер три пъти да се претъркулва на земята, като всеки път загребваше пълни шепи пръст.
Верният на тамплиерите де Брейси искаше да му отвърне, но принц Джон му попречи.
— Мълчете, господа — каза той, — какви са тези безсмислени спорове?
— Победителят — рече де Уивил — все още чака вашето благоволение.
