— Че какво, глупако — отвърна главатарят, — та той не е ли беден и обезнаследен като нас? Не си ли изкарва прехраната с върха на сабята като нас? Не победи ли Фрон де Бьоф и Малвоазен, също както ние бихме ги победили, ако можехме? Не е ли смъртен враг на Брайън де Боа Жилбер, от когото толкова основателно се боим? Пък дори всичко да не беше така, бихте ли се съгласили да проявим по-малко съвест от един безбожник, от един евреин?
— Вярно, би било срамота — измърмори другият — и все пак, когато бях в бандата на смелия Ганделин, не му мислехме толкова. Ами този дързък селяк — и него ли ще пуснеш невредим?
— Ако остане на тебе, май няма — отговори главатарят. — Ей, ти — продължи той, обръщайки се към Гърт, — умееш ли да въртиш тоягата, че с такава готовност посягаш към нея?
— Мисля, че ти най-добре ще отговориш на този въпрос — рече му Гърт.
— Вярно, честна дума, ти здравата ме удари — отвърна главатарят. — Ако удариш и онзи там по същия начин, ще те пусна без никакво наказание; ако ли не успееш — какво да кажа, честно слово, понеже си такъв здравеняк, май ще трябва самият аз да платя твоя откуп. Вземи си тоягата, воденичарю — добави той, — и умът в главата! А вие, другите, пуснете човека и му дайте една тояга — достатъчно е светло, за да наложи някого добре.
Двамата състезатели, въоръжени и единият, и другият с тояга, пристъпиха към средата на откритото място, за да могат да използуват най-добре лунната светлина. В това време разбойниците се смееха и викаха на другаря си:
— Ей, воденичарю! Пази си съда за уема77!
Воденичарят пък бе хванал тоягата по средата, въртеше я около главата си по начин, наречен от французите faire le moulinet78 и извика самонадеяно:
— Ела де, простако, ако смееш: ще те накарам да усетиш тежестта на воденичарски палец!79
— Ако си воденичар — отговори Гърт безстрашно, като въртеше оръжието около главата си също така сръчно, — ти си дваж крадец и аз, като честен човек, те предизвиквам на борба.
С тези думи двамата противници се хвърлиха в борбата и в продължение на няколко минути показаха, че са равни по сила, по смелост и по умение, като парираха и връщаха ударите на противника си извънредно бързо и ловко, а по непрекъснатото тракане на оръжията, им човек, застанал на известно разстояние, спокойно би могъл да си помисли, че най-малко шестима се борят на всяка страна. По-малко упорити и дори по-безопасни схватки са бивали предмет на описание в героичната поезия; но борбата на Гърт и на воденичаря трябва да остане невъзпята по липса на боговдъхновен поет, способен достойно да опише пълния й с интересни моменти ход. Все пак, макар борбата с тояги да не е вече на мода, ще направим каквото е по силите ни в проза за тези смели борци.
Дълго се биха те при равен резултат, докато воденичарят започна да се ядосва, като видя, че му се оказва толкова силна съпротива, и като чу присмеха на другарите си, които, както обикновено става при такива случаи, се забавляваха от неговото раздразнение. Това душевно състояние не благоприятстваше благородната борба с тояги, при която, както при обикновената игра със сопи, се изисква извънредно голямо присъствие на духа. Обаче Гърт, човек спокоен, макар и с груб нрав, ловко използува това обстоятелство и така спечели решително предимство.
Воденичарят нападаше бясно и в желанието си да се приближи на половин сопа разстояние, нанасяше удари наред, последователно ту с единия, ту с другия край на тоягата. Гърт пък се отбраняваше, държейки ръцете си на около един ярд една от друга, и се прикриваше, като местеше тоягата си извънредно бързо, за да запази главата и тялото си. По този начин поддържаше отбранително положение, при координирани движения на окото, крака и ръката, докато, забелязвайки, че противникът се задъхва, той замахна с тоягата по лицето му с лявата ръка; а докато воденичарят правеше усилия да отбие удара, Гърт спусна дясната си ръка до лявата и с широк замах стовари тоягата на лявата страна на главата на противника си, който изведнъж се строполи на тревата.
— Браво, ти защити селската си чест! — завикаха разбойниците. — Да пребъдат спортната чест и добрата стара Англия! Саксонецът отърва и кесията, и кожата си, а воденичарят си намери майстора.
— Върви си сега по пътя, приятелю — обърна се главатарят към Гърт, потвърждавайки по този начин общото мнение, — а аз ще наредя двама от другарите ми да те заведат по най-прекия път до шатрата на господаря ти и да те пазят от нощни скитници, чиято съвест може да е по-малко чувствителна от нашата; в такава нощ мнозина от тях са плъзнали тъдява. Внимавай обаче — добави той строго, — не забравяй, че ти отказа да си кажеш името, затова не се мъчи да научиш нашите имена, нито да разбереш кои сме и що сме… Ако направиш такъв опит, ще те сполети по-зла съдба, отколкото те е постигала досега.
Гърт благодари на главатаря за любезността и обеща да се вслуша в препоръките му. Двама от хайдутите взеха тоягите си, казаха на Гърт да ги следва отблизо и поеха по една заобикаляща пътека, която прекоси гъстака и разораната наблизо земя. На самия край на гората двама мъже заговориха водачите му, но веднага се оттеглиха, след като последните им прошепнаха нещо, и ги пуснаха да минат свободно. Това обстоятелство убеди Гърт не само, че бандата е твърде многобройна, но и че поставят редовна стража около свърталището си.
Когато излязоха на открито поле, където Гърт твърде лесно можеше да сбърка пътя, крадците го поведоха право към върха на едно възвишение, откъдето видя, разстлани под него на лунната светлина, оградата на арената и разположените на двата й края блещукащи шатри, украсени с развяващи се в светлата нощ дълги тесни знамена. Оттам се чуваше и песента, която стражите си тананикаха, за да мине по-лесно нощният им караул.
На това място крадците се спряха.
— По-нататък няма да те съпровождаме — казаха те, — защото за нас вече не е безопасно. Помни предупреждението, което получи, пази в тайна всичко, що те сполетя тази нощ, и няма да имаш случай да се разкайваш за мълчанието си. Не обърнеш ли внимание на думите ни, и Лондонската кула не може те запази от отмъщението ни.
— Лека ви нощ, любезни господа — рече им Гърт. — Аз няма да забравя нарежданията ви, но се надявам, че няма да се обидите, ако ви пожелая да се заловите с по-безопасен и по-честен занаят.
Така те се разделиха, като хайдутите поеха обратно пътя, по който бяха дошли, а Гърт се отправи към шатрата на господаря си, комуто разправи всичките си нощни приключения въпреки изричната забрана на хайдутите.
Обезнаследения рицар бе изумен не само от щедростта на Ребека, от която реши да не се възползува, но и от щедростта на разбойниците, у които най-малко очакваше да се прояви това качество. Размишленията му върху тези необикновени събития обаче бяха прекъснати от необходимостта да си почине, което се налагаше както от умората през изминалия ден, така и от нуждата да се освежи за утрешната среща.
Ето защо рицарят се изтегна върху една богата постеля, поставена в шатрата. А верният Гърт, разполагайки здравите си крайници върху една меча кожа, която служеше за килим в шатрата, се просна пред отвора й, за да не може никой да влезе, без да го събуди.
ГЛАВА XII
