Фрон де Бьоф, той изтръгна от ръката на тромавия саксонец алебардата, която последният размахваше, и като човек, свикнал да борави с такова оръжие, стовари такъв удар на шлема, че Ателстън също се просна в безсъзнание на арената. Като извърши този двоен подвиг, за който получи особено възторжени овации, защото никой не го очакваше от него, рицарят отново изпадна в предишното си безразличие и най-спокойно се отправи към северния край на арената, оставяйки вожда си да се справи, както може, с Брайън де Боа Жилбер. Това не беше вече толкова трудна задача както преди. Конят на тамплиера бе загубил много кръв и се строполи под напора на Обезнаследения рицар. Брайън де Боа Жилбер падна на земята, заплел крак в стремето, от което не успя да се освободи. Противникът му скочи от коня си, размаха смъртоносната сабя над главата на своя съперник и му заповяда да се предаде. Тогава принц Джон, по-развълнуван от опасното положение на тамплиера, отколкото бе преди малко, когато в същото положение се намираше неговият враг, му спести унижението да се признае за победен, като свали жезъла и с това тури край на борбата.
И действително последните схватки приличаха на тлеещи въглени след голям пожар. От малцината рицари, които още се мяркаха на арената, повечето по мълчаливо споразумение от известно време не взимаха участие в борбата, оставяйки изхода да се разреши от схватката между водачите.
Оръженосците, на които бе и трудно, и опасно да се занимават с господарите си по време на боя, сега нахълтаха в арената, за да положат за ранените всички грижи, които дългът им налагаше. Много внимателно ги пренесоха в близките шатри или в приготвените им квартири в съседното село.
Така завърши паметната битка при Ашби-де-ла-Зуш — един от най-известните турнири по онова време, където се бяха срещнали съперници, равни по рицарска храброст и бойно изкуство. Наистина само четирима рицари бяха загинали на полесражението, един от които се задуши в сгорещените си доспехи, но над тридесет бяха много тежко ранени и четирима или петима от тях в последствие умряха. Още неколцина останаха инвалиди за цял живот, а онези, които се отърваха най-леко, отнесоха в гроба следите от борбата. Ето защо във всички стари летописи този турнир е наречен благородният, весел турнир при Ашби.
Тъй като сега принц Джон трябваше да посочи отличилия се рицар, той реши да почете рицаря, наречен от всички Le Noir Faineant. Но неговите приближени не одобриха избора му и му обърнаха внимание, че победата в действителност бе спечелена от Обезнаследения рицар, който през този ден сам бе надвил шестима състезатели и накрая бе свалил от коня и повалил и водача на противната страна. Принц Джон обаче държеше на своето, твърдейки, че Обезнаследения рицар и последователите му биха претърпели поражение, ако не беше мощната подкрепа на рицаря в черните доспехи; ето защо той настояваше нему да даде наградата.
За обща изненада обаче почетният рицар беше безследно изчезнал. Той бе напуснал арената, щом се свърши борбата. Някои го бяха забелязали да се запътва по една от горските поляни със същия бавен ход и със същата отпуснатост и равнодушие, които му бяха спечелили прозвището Черния мързеливец. След като два пъти бе призован от фанфарите и от вестителите, се наложи друг да получи определените за него почести. Сега вече принц Джон нямаше основание да не признае Обезнаследения рицар и той го провъзгласи за победител в днешния турнир.
През осеяната с изпочупени оръжия и с убити и ранени коне арена, станала плъзгава от пролятата кръв, церемониалмайсторите отново заведоха победителя до трона на принц Джон.
— Обезнаследени рицарю, тъй като само с това име благоволяваш да ни се представиш — започна принц Джон, — втори път ви отдаваме почестите на победител в този турнир и ви даваме правото да изискате и получите от ръцете на кралицата на любовта и красотата почетния венец, който храбростта ви с пълно право заслужи.
Рицарят направи дълбок, грациозен поклон, но не отговори.
Под звуците на тръбите, докато херолдите велегласно възхваляваха честта на храбреците и славата на победителя, а дамите размахваха копринени кърпички и бродирани воали и зрителите ликуваха, церемониалмайсторите поведоха Обезнаследения рицар към почетния трон, на който седеше лейди Роуина.
Сега победителят трябваше да коленичи на по-долното стъпало пред нейния трон. Откакто свърши борбата, той сякаш вършеше всичко по внушение на заобикалящите го хора, а не по Собствената си воля. Докато го водеха през арената, той се олюляваше. Роуина слезе от трона си с грациозна и тържествена походка и тъкмо се канеше да положи короната, която държеше в ръката си, върху шлема на победителя, когато церемониалмайсторите извикаха в един глас:
— Така не бива; той трябва да е гологлав.
Рицарят измърмори няколко думи, които едва се чуха под шлема му и с които сякаш изказваше желанието си да не открива лицето си.
Било от любов към церемониала или от любопитство, но церемониалмайсторите не обърнаха никакво внимание на неговата неохота и свалиха шлема му, като прерязаха връзките на каската и откопчаха нашийника. Пред взора на зрителите се откри красиво, загоряло от слънцето лице на двадесет и пет годишен младеж с гъсти, късо подстригани руси коси. То бе смъртно бледо и окървавено на няколко места.
Щом го видя, Роуина издаде сподавен вик. Но веднага се окопити и налагайки си да изиграе ролята си докрай, докато цялото й тяло все още трепереше под напора на внезапно бликналото силно чувство, тя положи на клюмналата глава на победителя определената за този ден награда — великолепен венец — и ясно и отчетливо произнесе следните слова:
— На тебе, рицарю, давам този венец като награда, определена за доблестния победител в днешния турнир. — След кратко мълчание продължи с твърд глас: — И едва ли може да се положи рицарски венец на по-достойно чело!
Рицарят наведе глава и целуна ръката на красивата кралица, която го бе наградила за храбростта му; после, навеждайки се още по-напред, падна в краката й.
Всички бяха потресени. Седрик, занемял при внезапното появяване на прогонения му син, се втурна напред, за да го раздели от Роуина, но церемониалмайсторите го бяха изпреварили. Досещайки се защо бе припаднал Айвънхоу, те се спуснаха, махнаха доспехите му и откриха, че върхът на едно копие бе пробил бронята му и го бе ранил в гърдите.
ГЛАВА XIII
Едва-що бе изречено името на Айвънхоу, и то се разнесе от уста на уста с бързина, с която живият интерес можеше да го предава, а любопитството да го приема. То твърде скоро стигна до групата на принц Джон, чието чело се помрачи, щом чу новината. Като се огледа обаче с видимо презрение, той каза:
— Господа, особено вие, отче игумене, какво е вашето мнение за теорията, която ни разправят учените, за вродени симпатии и антипатии? Струва ми се, че почувствувах присъствието на любимеца на брат ми, дори когато нямах никаква представа кого покриват онези доспехи.
— Фрон де Бьоф трябва да се приготви да върне феодалното имение на Айвънхоу — каза де Брейси,
