който, след като се бе проявил с чест в турнира, бе оставил настрана щита и шлема си и отново бе заел мястото си сред свитата на принца.
— Да — поде Уолдемар Фицърс, — твърде е вероятно този храбрец да изяви претенции за замъка и имението, което Ричард му даде и което ваша светлост в последствие щедро дарихте на Фрон де Бьоф.
— Фрон де Бьоф — отвърна Джон — е човек, който по-охотно би глътнал три имение като тези на Айвънхоу, отколкото да върне едно от тях. Впрочем, господа, надявам се, че тук няма човек, който да ми оспори правото да раздавам кралските имения на верните си хора, които са около мен, готови да изпълняват обикновената военна служба, вместо на онези, които странстват из чужди земи и не могат да ми оказват почест, нито да Ми служат като воини, когато изискваме това от тях.
Обкръжаващите го бяха твърде много заинтересовани от този въпрос, за да не се съгласят, че никой, не може да се усъмни в правото, което принцът си бе присвоил. „Какъв щедър принц! Истински благороден господар е онзи, който по този начин поема грижата да възнагради верните си последователи!“
Такива възклицания се чуха сред хората от свитата му, които очакваха подобни дарения за сметка на привържениците и любимците на крал Ричард, ако вече не бяха ги получили. Абат Еймър също одобри общото становище, като забеляза обаче, че „свещеният Йерусалим не може да се нарече чужда страна. Йерусалим е наша communis mater — майка на всички християни.“
— Но не виждам — заяви той — как рицарят Айвънхоу може да търси облаги от пътуването си там, когато, доколкото ми е известно, кръстоносците, водени от Ричард, въобще не се стигнали по-далеч от Аскалон, а всички знаят, че Аскалон е град на филистимляните следователно не може да се ползува с привилегиите на свещения град.
Точно тогава при тях се върна Уолдемар, който, подтикнат от любопитство, бе отишъл до мястото, където Айвънхоу бе паднал.
— Струва ми се — каза той, — че този юнак няма да създаде много главоболия на ваше височество и ще остави Фрон де Бьоф спокойно да се радва на печалбите си, защото е тежко ранен.
— Каквото и да стане с него — отвърна принц Джон, — той е победителят в днешните игри. Дори да беше наш десеторно по-голям враг или предан приятел на брат ми, което може би е равносилно, раните му трябва да се лекуват. Нашият собствен лекар ще се погрижи за него.
Докато говореше, устните на принца се извиха в строга усмивка. Уолдемар Фицърс побърза да отговори, че Айвънхоу вече е вдигнат от арената и е под грижите на приятелите си.
— Дожаля ми — каза той, — като видях скръбта на кралицата на любовта и красотата, чието еднодневно царуване бе помрачено от това събитие. Не съм човек, който лесно се трогва от мъката на една жена по нейния любим, но лейди Роуина потисна скръбта си с такова достойнство, че тя пролича само от сключените й ръце и от сухите й очи, които трепнаха, когато ги впери в проснатото пред нея безжизнено тяло.
— Коя е тази лейди Роуина, за която толкова се говори? — попита принц Джон.
— Саксонска наследница с големи имения — отвърна игуменът Еймър, — прелестен нарцис, бисер сред драгоценности. Най-хубавата измежду хиляди, смирнова китка и лаврово клонче.
— Ние ще разсеем мъката й — каза принц Джон — и ще подобрим рода й, като я омъжим за норманец. Тя, изглежда, не е пълнолетна, следователно трябва да бъде на наше кралско разположение, когато се жени. Какво ще кажеш, де Брейси? Нрави ли ти се мисълта да придобиеш хубави имения чрез женитба със саксонка, по обичая на последователите на Уилиям Завоевателя?
— Ако ми се понравят земите — отговори де Брейси, — няма много да придирям каква е невестата. Ще се чувствам много задължен към ваше височество за едно добро дело, с което ще изпълните всички обещания, дадени на вашия васал и слуга.
— Не ще забравя — рече принц Джон — и за да подхванем работата още сега, заповядай на нашия домоуправител веднага да заповяда на лейди Роуина и нейната група, тоест на онзи простак, настойника й, и на онова саксонско говедо, когото Черния рицар повали в турнира, да дойдат на пиршеството довечера. Де Биго — обърна се той към сенешала82, — ще имаш грижата да съчиниш тази наша втора покана достатъчно учтиво, за да се удовлетвори гордостта на тези саксонци, така че да не могат пак да откажат. Макар че, кълна се в мощите на свети Бекет, да проявиш учтивост пред такива като тях, значи да хвърлиш бисери на свинете.
Принц Джон даде нарежданията си и тъкмо се канеше да даде знак всички да напуснат арената, когато мушнаха една бележка в ръката му.
— Откъде е? — запита принц Джон, поглеждайки човека, който му я предаде.
— От чужбина, милорде, но откъде точно, не зная — отвърна прислужникът. — Донесе я един французин, който каза, че бил яздил денонощно, за да връчи тази бележка на ваше височество.
Принцът разгледа най-внимателно надслова, после печата, който крепеше копринените конци, с които бе вързана бележката, и носеше емблемата три лилии. Джон отвори писмото с явно вълнение, което още повече се засили, когато прочете съдържанието. А то гласеше:
„Пазете се, защото Дяволът е пуснат на свобода!“
Принцът стана смъртно блед, първо погледна надолу, после нагоре към небето като човек, комуто са известили смъртна присъда. Като се окопити от първата си изненада, той дръпна настрана Уолдемар Фицърс и де Брейси и подаде бележката първо на единия, после на другия.
— Това значи — добави той с разтреперан глас, — че брат ми Ричард е пуснат на свобода.
— Може да е лъжлива тревога или подправено писмо — рече де Брейси.
— Написано е собственоръчно от френския крал и носи неговия печат — отвърна принц Джон.
— В такъв случай е време да струпаме силите си в Йорк или в някое друго централно място — каза Фицърс. — Още няколко дни и ще бъде вече късно. Ваше височество трябва да прекъсне тези игри.
— Не бива да разпускаме свободните селяни и простолюдието незадоволени, без да са взели участие в игрите, както им се полага — рече де Брейси.
— Още е доста рано — рече Уолдемар — Стрелците да изкарат няколко тура пред прицела и да се даде наградата. Така принцът напълно ще е изпълнил обещанията си към това стадо от саксонски крепостници.
— Благодаря ти, Уолдемар — каза принцът. — С това ми напомняш също, че имам да си отплащам на онзи нахален селяк, който вчера ни обиди. Пиршеството ни също така ще се състои, както бях наредил. Дори това да е последният час от моето властване, следва този час да е посветен на отмъщение и удоволствия. Нека новите грижи дойдат с новия ден.
Фанфарите скоро върнаха обратно онези зрители, които вече бяха започнали да напускат арената. Сетне бе оповестено, че поради внезапно възникнали важни и неотложни обществени задължения принц Джон се видял принуден да спре игрите за утрешното тържество, но че въпреки това той не желаел толкова много добри свободни селяни да се разотидат, без да проявят умението си и затова благоволил да нареди определеното за утрешния ден състезание по стрелба с лъкове да се състои сега, преди зрителите да са запуснали игрището. На най-добрия стрелец бе отредена награда, състояща се от рог, украсен със сребро, и копринен пояс за през рамо с художествено изработен медальон на свети Хюбърт, покровителя на горския спорт.
Отпървом над тридесет свободни селяни се представиха за състезатели, някои от които бяха горски пазачи и помощник-пазачи в кралските гори Нийудз и Чарнудз. Обаче щом разбраха с кого ще се състезават, повече от двадесет стрелци се оттеглиха, защото не искаха да се изложат на позора на едно почти сигурно поражение. По онова време умението на всеки известен стрелец бе добре познато надлъж и на шир в неговия край, както качествата на кон, трениран в Нюмаркет, са добре известни на всички посетители на тези прочути конни състезания.
Намаленият списък на състезателите наброяваше все пак осем души. Принц Джон слезе от кралското си кресло, за да огледа по-отблизо тези подбрани свободни селяни, неколцина от които носеха кралски ливреи. Като задоволи любопитството си, той потърси с очи селянина, на когото имаше зъб от вчерашния ден, и го видя застанал на същото място, със същия спокоен израз на лицето както и предния ден.
— По дръзките ти приказки познах, че не си истински любител на големия лък и сега виждам, че не смееш да си премериш силите с добряци като ония, дето са застанали там — му каза принц Джон.
— С ваше разрешение, сър — отвърна селянинът — освен че се страхувам от поражение и позор, имам и друга причина да не участвам в стрелбата.
