— Страхливо куче недно! — извика принц Джон. — Я стреляй, Локсли. Ако улучиш такава мишена, ще призная, че си първият, който е успял да го направи. Както и да е, няма да позволя само да се перчиш с голямото си изкуство.
— Ще направя, каквото мога, както каза Хюбърт — отговори Локсли. — Повече от това човек не може да направи.
Като изрече тези думи, той отново опъна своя лък, но този път се вгледа внимателно в него, смени тетивата, която му се стори не съвсем кръгла вече, защото се беше поизтъркала от предишните два изстрела. След това, докато тълпата чакаше със затаен дъх, той бавно се прицели. Стрелецът оправда високото мнение, което всички имаха за изкуството му; стрелата разцепи върбовата пръчка, в която бе насочена. Последваха бурни акламации. Дори принц Джон, захласнат в ловкостта на Локсли, за миг забрави неприязненото си чувство към него.
— Тези двадесет нобли — каза той, — както и тръбата, ти съвсем заслужено спечели. Те са твои. Ще ги направя петдесет, ако се съгласиш да носиш ливреята ми, да постъпиш на служба при мен, в конната ми гвардия, и да станеш мой приближен; не знам досега по-здрава десница да е опъвала лък, нито пък по- вярно око да е насочвало стрела.
— Прости ми, благородни княже — каза Локсли, — но съм се заклел въобще ако някога постъпя на служба, това да бъде само при брат ти, крал Ричард. Двадесетте нобли отстъпвам на Хюбърт, който днес стреля не по-зле от дядо си в Хейстингз. Ако скромността не бе му попречила да участвува в състезанието, и той щеше да улучи пръчката.
Хюбърт поклати глава, когато доста неохотно прие щедрия дар на непознатия. А Локсли, който гледаше да не привлича повече хорското внимание, се смеси с тълпата и изчезна от погледа.
Победоносният стрелец може би нямаше да се изплъзне толкова лесно от вниманието на Джон, ако принцът нямаше други по-сериозни и по-спешни въпроси, които точно тогава се натрапваха на мисълта му. Той даде знак да се оттеглят от арената и като повика шамбелана87 си му заповяда веднага да отиде в Ашби и да намери евреина Исак.
— Кажи на това куче — рече принцът — преди залез слънце да ми прати две хиляди крони. Той знае какви са гаранциите, но можеш да му покажеш този пръстен за доказателство, че си мой пратеник. Останалите пари трябва да се изплатят в Йорк в срок от шест дни. Ако си прави оглушки, ще искам да ми донесат главата му. Внимавай, да не се разминете по пътя, защото обрязаният роб се перчеше тук с крадените си скъпи дрехи.
С тези думи принцът отново яхна коня си и се отправи към Ашби, а след като той напусна арената, и тълпата започна да се разпръсва.
ГЛАВА XIV
Принц Джон даваше голямото си пиршество в замъка Ашби. Това не бе същата сграда, величествените развалини, на която и днес привличат пътника и която бе издигната по-късно от лорд Хейстингз, главния шамбелан на Англия, една от първите жертви на тиранията на Ричард III, по-известен като герой в Шекспирова драма, отколкото като историческа личност. Замъкът Ашби и самият град по онова време принадлежаха на Роджър де Куинси, Уинчестерски граф, който точно тогава се намираше в светите места. Принц Джон междувременно зае неговия замък и най-безскрупулно разполагаше с имението му. Тъй като в настоящия момент държеше да блесне пред всички с гостоприемството си и с разкошния си живот, той бе наредил да приготвят пиршество с извънредно богата трапеза.
Снабдителите на принца, които при такива случаи упражняваха пълни права на кралски представители, бяха дигнали от околността всичко, което се смяташе достойно за господарската трапеза. Бяха поканени и много гости. Съзнавайки, че трябва именно сега да си извоюва популярност сред местното население, принц Джон беше поканил няколко знатни саксонски и датски семейства, както и местната норманска аристокрация и дребните земевладелци. Макар и презирани и унижавани при обикновени случаи, многочислеността на англосаксонците не можеше да не вдъхва страх, като се имаха пред вид гражданските размирици, които се очакваха, и осигуряването на популярност всред водачите им явно бе важен политически ход.
Ето защо принц Джон реши (и за известно време изпълни намерението си) да прояви към тези редки гости необичайна за него учтивост. Едва ли имаше човек, който по-безскрупулно да потъпква обикновените си навици и чувства заради интереса си, но за този принц бе пагубно обстоятелството, че лекомислието и сприхавостта му постоянно се проявяваха и разваляха всичко, което бе спечелил преди това с преструвките си.
Като паметен пример на непостоянния му нрав остава посещението му в Ирландия, където го бе пратил баща му, Хенри II, с намерението да спечели симпатиите на населението на тази нова и важна, току-що присъединена към английската корона страна. Ирландските вождове тогава се надпреварвали кой пръв да изрази на младия принц верноподаническата си почит и да му даде целувката на мира. Но вместо да приемат вежливо тези поздрави, Джон и необузданата му свита не могли да устоят на изкушението да дърпат дългите бради на ирландските вождове — поведение, което, както може да се очаква, озлобило извънредно много оскърбените сановници и предизвикало съдбоносни последици за англичаните, докато владеели Ирландия. Тези несъобразности в характера на Джон трябва да се имат пред вид, за да може читателят да разбере поведението му през тази вечер.
Изпълнявайки решението, взето в момент на по-голямо самообладание, принц Джон прие Седрик и Ателстън с изискана вежливост и изрази разочарованието си, без никаква нотка на озлобление, когато първият му съобщи, че поради неразположение Роуина не може да се озове на любезната му покана. Както Седрик, така и Ателстън бяха облечени в старата саксонска носия, която макар и нелишена от хубост сама по себе си и в случая направена от скъп плат, много се различаваше от облеклото на останалите гости. Принц Джон и Уолдемар Фицърс дори се поздравиха, че не избухнаха в смях, когато видяха това облекло, което според тогавашната мода изглеждаше просто смешно. Всъщност, разумно погледнато, късата тясна туника и дългата мантия на саксонците бяха по-красиви, пък и по-удобни от облеклото на норманите, които носеха дълга, широка дреха, прилична на риза или на наметало, каквото носеха коларите, а над нея твърде къса пелерина, негодна за защита срещу студ или дъжд. Единствената цел на тази дреха сякаш бе да покаже колко кожи, бродерии и скъпоценности ще съумее да натрупа по нея майсторът-шивач. Император Карл Велики, през чието царуване тези дрехи били въведени, изглежда, твърде добре е съзнавал неудобствата им. „За бога — казвал той, — за какво служат тези подкъсени пелерини? Ако сме легнали, не могат да служат за завивка, когато яздим, не ни предпазват от вятъра и от дъжда, а когато седим, не пазят краката ни от влагата и студа.“
Въпреки това императорско порицание обаче късите пелерини продължиха да са на мода до времето, за което говорим, и особено сред принцовете на династията Анжу. Ето защо всички царедворци от свитата на принц Джон ги носеха, а дългата мантия, която служеше за горна дреха у саксонците, беше още повече предмет на присмех.
Гостите бяха насядали около трапезата, която едва ли не се огъваше под тежестта на вкусните ястия.
