— А каква е другата причина? — попита принц Джон който, без самият да знае защо, изпитваше някакво болезнено любопитство по отношение на този човек.
— Защото не знам дали тези селяни са свикнали да стрелят по същите мишени, по които стрелям аз. А пък и не зная как един човек, който неволно си е спечелил вашето неразположение, ще се понрави на ваша светлост, ако спечели трета награда.
Принц Джон се изчерви, сетне попита.
— Как се казваш, селяко?
— Локсли — отвърна той.
— Тогава, Локсли — каза принц Джон, — ти ще стреляш, когато ти дойде редът, след като тези селяни покажат умението си. Ако спечелиш наградата, ще притуря към нея двадесет нобли83; но ако не я спечелиш, ще смъкнем зелената ти униформа и ще бъдеш изпъден от арената с удари на лък, като дързък, приказлив самохвалко.
— Ами ако откажа да стрелям при такива условия? — попита селянинът. — За ваша светлост, който държите властта и имате на разположение толкова войници, какво по-лесно наистина от това да ме съблечете и да ме набиете. Но не можете да ме накарате да опъна лъка си.
— Ако откажеш моето справедливо предложение — каза принцът, — пазителят на реда ще среже тетивата ти, ще счупи лъка и стрелите ти и ще те изпъди като най-голям страхливец.
— Не ми давате справедливи условия, горди принце — рече селянинът. — Вие ме заставяте да се изложа на опасност срещу най-добрите стрелци на Лестър и Стафордшир и ако те ме надстрелят, заплашвате ме с такова позорно наказание. Все пак ще се подчиня на желанието ви.
— Войници, следете го внимателно — каза принц Джон, — той губи кураж. Боя се, че ще се опита да се измъкне от това изпитание. А вие, добри хора, стреляйте смело! В онази там шатра ви чакат един елен и едно буре вино, за да се подкрепите, когато спечелите наградата.
На горния край на южната алея, която водеше към арената, бе поставена мишена. Стрелците- състезатели поред заставаха на долния край на южния вход. Оттам до мишената имаше предостатъчно разстояние за далечна стрелба. След като стрелците предварително определиха реда си с теглене на жребие, се реши всеки да изстреля по три стрели. Състезанието ръководеше един низш офицер, наречен провост84 На игрите, защото се смяташе, че би било унижение за високия чин на церемониалмайсторите на турнира, ако те благоволеха да надзирават игрите на свободните селяни.
Един по един стрелците излизаха напред и майсторски пускаха стрелите си. От двадесет и четири стрели десет се забиха в мишената, а другите толкова близо до нея, че ги сметнаха за добро постижение в стрелба с лък. От десетте стрели, улучили целта, две във вътрешния кръг бяха изстреляни от Хюбърт, лесничей на служба у Малвоазен, който бе обявен за победител.
— Хайде сега, Локсли — обърна се принц Джон със злобна усмивка към дръзкия селянин, — ще се състезаваш ли с Хюбърт, или ще предадеш лъка, колана и стрелницата на надзирателя на игрите?
— Щом само толкова е постигнал — каза Локсли, — съгласен съм да си опитам късмета при условие, че след като изстрелям две стрели в онази мишена на Хюбърт, той се задължава да изстреля една в определен от мен прицел.
— Това е съвсем справедливо — отвърна принц Джон — и ще удовлетворим искането ти. Ако победиш този самохвалко, Хюбърт, от мен имаш една тръба, напълнена със сребърни монети.
— Ще се постарая — рече Хюбърт. — Дядо ми се проявил като отличен стрелец с голям лък при Хейстингз85 и се надявам да не го посрамя.
Махнаха предишната мишена и на нейно място поставиха нова. Хюбърт, който като победител в първото състезание имаше правото да стреля пръв, се прицели бавно и внимателно и дълго мери с очи разстоянието, опънал вече лъка с натъкмена стрела. Накрая направи една крачка напред, вдигна лъка на разстояние колкото една опъната ръка, докато средата, където го държеше, беше почти наравно с лицето му, и дръпна тетивата чак до ухото си. Стрелата изсвистя във въздуха и се заби във вътрешния кръг на мишената, но не точно в центъра.
— Ако беше имал пред вид вятъра, Хюбърт — каза противникът му, опъвайки лъка си, — щеше да улучиш точно!
С тези думи, без дори да си даде труд да се прицели по-внимателно, Локсли отиде до определеното място и съвсем небрежно пусна стрелата, сякаш въобще не бе погледнал мишената. Той приказваше почти до момента, когато стрелата отхвръкна от тетивата, и въпреки това тя се заби в прицела два цола по-близо до бялото петно в центъра, отколкото тази на Хюбърт.
— Дявол да го вземе — викна принц Джон на Хюбърт, — ако оставиш този вагабонтин да те надвие, заслужаваш да те обесят!
Какъвто и да бе случаят, Хюбърт винаги имаше един и същ отговор:
— И да ме обесите, ваше височество — каза той, — човек прави, каквото може. Все пак моят дядо се проявил като отличен стрелец…
— Дяволите да го вземат и дядо ти, и цялото му потомство! — прекъсна го принц Джон. — Стреляй бе, човек, стреляй с всичкото си умение или лошо ти се пише!
Поощрен по този начин, Хюбърт отново зае мястото си за стрелба и помнейки забележката на противника си да не забравя за лекия ветрец, който бе задухал, нагласи както трябва стрелата и толкова умело я изстреля, че тя попадна точно в средата на мишената.
— Браво на Хюбърт! Браво на Хюбърт! — викаха зрителите, които проявяваха по-голям интерес към познат човек, отколкото към непознат. — Право в целта! Право в целта! Да живее Хюбърт!
— По-добър изстрел от този не можеш да дадеш, Локсли — рече принц Джон с презрителна усмивка.
— Сега пък аз ще направя рязка в стрелата му — отвърна Локсли.
Той пусна стрелата си малко по-внимателно от преди и тя попадна точно върху тази на съперника му и я разцепи, та нищо не остана от нея. Насъбралите се наоколо хора толкова се смаяха от чудната му ловкост, че дори не можаха да изразят изненадата си с обичайните викове. „Че той трябва да е сатаната, не човек от плът и кръв — шушнеха си селяните. — Откак има лъкове в Британия, никой не е виждал такава изкусна стрелба!“
— А сега — каза Локсли — моля ваша светлост да ми разреши да поставя мишена, каквато слагаме в нашия край на север, и да поканя всеки смел селянин, който иска да си опита късмета и да спечели усмивка от любимата си.
И той напусна арената, като добави:
— Ако държите, нека стражата ви ме придружи. Отивам само да отрежа една пръчка от близката върба.
Принц Джон направи знак да го придружат няколко слуги, за да не избяга. Но виковете „Позор! Позор!“, които се изтръгнаха от тълпата, го накараха да промени неблагородните си намерения.
Локсли се върна почти веднага със съвършено права върбова пръчка, шест фута дълга и малко по- дебела от мъжки палец. Той започна много спокойно да я бели, забелязвайки същевременно, че да поканиш един добър горски пазач да стреля срещу толкова голяма мишена, каквато бе използуване досега, значи да обидиш изкуството му.
— Ако питате мен — добави той, — мъжете в родния ми край биха предпочели да се прицелват в кръглата маса на крал Артур86, която събирала шестдесет рицари. Седемгодишно дете би могло да удари тази мишена с тъпа стрела. Но който удари тази пръчка на сто ярда разстояние — продължи той, като закрачи решително към другия край на арената и заби пръчката в земята, — него признавам за стрелец, достоен да носи лък и колчан пред крал, та ако ще да е пред храбрия крал Ричард.
— Дядо ми — каза Хюбърт — се проявил като отличен стрелец в битката при Хейстингз, но никога в живота си не е стрелял в такава мишена. И аз също няма да се целя. Ако този селянин успее да разцепи онази пръчка, ще се призная за победен от Дявола, който се е пъхнал под дрехата му, а не от умението на един обикновен човек. Правя, каквото мога, старая се, но аз нямам намерение да стрелям, когато знам с положителност, че не мога да улуча. Ако ще се целя в някоя блестяща бяла ивица, която едва виждам, по- добре да се прицеля в ръба на ножа на нашия свещеник или в стрък жито, или в слънчев лъч.
