Многобройните готвачи, които съпровождаха принца, бяха вложили цялото си умение, за да разнообразят начините за сервиране на обикновените провизии и бяха успели едва ли не като съвременните професори на кулинарното изкуство съвсем да прикрият естествения им вид. Освен гозбите от местен произход имаше и най-различни деликатеси, внесени от чужбина, големи количества точени сладкиши, както и тежкия, силно подправен кекс със сушени плодове, поднасян само на трапезите на най-висшите благородници. Венец на пиршеството бяха най-скъпите местни и чуждестранни вина.
Макар и любители на лукса, норманските благородници, общо взето, не се отдаваха на пиянство. Като си угаждаха с различни лакомства, те гледаха да се покажат много изискани и да избягват крайностите; затова бяха склонни да приписват лакомията и пиянството на победените саксонци, считайки това за пороци, присъщи на по-ниското им положение в обществото. Принц Джон и тези, които се стараеха да спечелят благоволението му, като подражават на неговите слабости, често наистина прекаляваха с чревоугодничеството си. И всеизвестно е, че той умря от преяждане на праскови и препиване с прясна бира. С поведението си обаче той правеше изключение от общоприетите обноски на сънародниците си.
С насмешлива сериозност, прекъсвана само от тайни знаци помежду им, норманските рицари и благородници наблюдаваха Ателстън и Седрик, които, непривикнали към дворцовия етикет, не знаеха как да се държат на подобен пир. Докато гледаха саркастично маниерите им на трапезата, неуките саксонци несъзнателно нарушиха няколко условни, приети в обществото правила. Добре известно е, че на човек по- лесно ще му простят, ако наруши добрите обноски или погази морала, отколкото ако не знае най-тънките подробности на модния етикет. Така Седрик, който изтри ръцете си в пешкир, вместо да остави влагата по тях да се изпари, като ги размахва грациозни във въздуха, си навлече повече присмехи от другаря си Ателстън, който сам изяде една цяла баница с пълнеж от най-фини чуждестранни деликатеси, наречена по онова време „каръм пай“. Когато обаче след подробен разпит се установи, че танът на Кънигзбърг, или франклинът, както го наричаха норманите, нямаше ни най-малко представа какво бе погълнал и че бе помислил пълнежа на „каръм пай“ за месо от чучулиги и гълъби, когато всъщност бе от градински овесарки и славеи, невежеството му предизвика много повече подигравки, отколкото проявената преди това от него лакомия.
Дългото пиршество вече беше към своя край. Докато чашата често минаваше от ръка в ръка, хората разговаряха за подвизите на току-що състоялия се турнир, за непознатия победител в състезанието по стрелба, за Черния рицар, чието себеотрицание го бе накарало да се откаже от спечелените почести, и за храбрия Айвънхоу, който толкова скъпо бе заплатил славата си. Тези събития се разискваха с военна откровеност и всички в залата се смееха и шегуваха. Само принц Джон седеше с навъсено чело. Някаква непреодолима грижа сякаш го поглъщаше и той участваше в разговорите само когато от време на време някой от свитата му го подканваше. Тогава скачаше от стола си, гаврътваше чаша вино уж да поправи настроението си и се намесваше в разговора с някаква случайна забележка, направена ни в клин, ни в ръкав.
— Дигаме чашата — каза той — за Уилфред Айвънхоу, победител в тази турнир, и много съжаляваме, че той поради раните си не може да присъства на нашата трапеза. Нека всички напълнят чашите си за тази наздравица, особено Седрик от Ръдъруд, достойният баща на многообещаващ син.
— Не, милорде — отвърна Седрик, като стана на крака и постави на масата недокоснатата си чаша. — Не позволявам да се нарече мой син непокорният младеж, който едновременно пренебрегва волята ми и изоставя нравите и обичаите на своите деди.
— Изключено е толкова храбър рицар да бъде тъй недостоен и непокорен син! — възкликна принц Джон, като много умело се престори на изненадан.
— А ето, че случаят с Уилфред е точно такъв. Той напусна скромното ми жилище, за да общува с веселите велможи от двора на вашия брат, където се научи на тънкостите на така високо цененото от вас ездаческо изкуство. Той напусна моя дом мимо волята ми и въпреки изричната ми заповед, нещо, което в дните на Алфред биха нарекли непокорство, да — при това строго наказуемо престъпление.
— Уви! — отвърна принц Джон с дълбока въздишка на престорено съчувствие. — Щом синът ви е бил последовател на нещастния ми брат, няма какво да се чудите къде и от кого се е научил на синовно непокорство.
Това бяха думите му, а не желаеше да си припомни, че от синовете на Хенри II, макар всички да се бяха провинили в това отношение, той бе проявил най-голямо непокорство и неблагодарност към баща си.
— Струва ми се — продължи принцът след минутно мълчание, — че брат ми възнамеряваше да награди любимеца си с богатото имение Айвънхоу.
— Той действително му го даде — отвърна Седрик — и далеч не най-малкият повод да се скарам със сина си бе това, че той се унизи да владее като васал същите имения, които дедите му притежаваха с правото на свободни и независими господари.
— В такъв случай можем да разчитаме на доброволното ви съгласие, добри ми Седрик — каза принц Джон, — да дадем имението Айвънхоу на човек, чието достойнство няма да бъде накърнено от това, че държи земи, които са собственост на британската корона. Сър Реджинълд Фрон Де Бьоф — обърна се той към този благородник, — надявам се, че вие ще се грижите за това хубаво имение така, че сър Уилфред да не разгневи още повече баща си, като си го възвърне.
— Свети Антон ми е свидетел! — отговори грамадният черновежд рицар. — Съгласен съм ваше височество да ме сметне за саксонец, ако допусна Седрик или Уйлфред, или най-добрият с английска кръв в жилите си да изтръгне от мен този дар, с който ваша светлост благоволихте да ме удостоите.
— Бароне — намеси се Седрик, засегнат от начина, по който норманите често изразяваха презрението си към англичаните, — който те нарече саксонец, ще ти направи чест, толкова голяма, колкото и незаслужена.
Фрон де Бьоф се канеше да му отговори, но принц Джон, какъвто бе сприхав и лекомислен, го спря.
— Без съмнение благородният Седрик казва самата истина — рече той — и саксонците с право могат да претендират, че ни бият както по дължината на родословието си, така и по дължината на пелерините си.
— Те наистина и на лов вървят пред нас, като елени пред кучета — обади се Малвоазен.
— И с пълно право имат преднина — добави абатът Еймър, — не забравяйте колко ни превишават по благоприличието на обноските си.
— По необичайното им въздържание, когато ядат и пият — додаде на свой ред де Брейси, забравяйки обещаната му от принца саксонска невеста.
— Да не говорим за храбростта, с която се отличиха при Хейстингз и другаде — отбеляза Брайън де Боа Жилбер.
Докато дворяните всеки на свой ред с любезно нахалство следваха примера на принца и усмихнати насочваха към Седрик стрелата на насмешките си, лицето на саксонеца пламна от гняв и той само хвърляше ту на един, ту на друг свирепи погледи, сякаш този низ от бързо изречени обиди му пречеше да отговори на всяка поотделно. Тъй дразнен от всички страни бик, обграден от изтезателите си, се чуди на кого пръв да отмъсти. Най-после той заговори със сподавен от ярост глас и обръщайки се към принц Джон като първоизточник на нанесените му обиди, каза:
— Каквито слабости и пороци да са имали и да имат моите сънародници, един саксонец би сметнал за най-недостоен човек този, който в собствения си замък, докато собствената му чаша с вино минава от ръка на ръка, се отнесе или допусне да се отнасят с един безобиден гост, както ваше височество позволихте да се държат днес към мен. А каквито неуспехи да са претърпели дедите ни в битката при Хейстингз, най-малко подобава да говорят тези (тук той погледна Фрон де Бьоф и тамплиера), които само преди няколко часа неведнъж паднаха от коня си под ударите на копието на саксонец.
— Бога ми, хаплива шега, няма що! — каза принц Джон. — Как ви се нрави, господа? Какъв висок дух у саксонските ни поданици в тези неспокойни времена те започват много да знаят и да се държат дръзко. Какво ще кажете? Както е светла нощта, смятам, че ще направим най-добре да се качим на корабите си и да се приберем, дорде е време, в Нормандия.
— От страх пред саксонците ли? — попита де Брейси, като се изсмя. — Ловджийските копия ще ни бъдат предостатъчни, за-да се справим с тези глигани.
— Престанете с подигравките си, господа! — каза Фицърс. — Би било добре — добави той, обръщайки се към принца — ваше височество да увери уважаемия Седрик, че с тези шеги, които не могат да не
