прозвучат зле в ушите на един чужденец, никой не е мислил да го обижда.
— Да го обижда? — отвърна принц Джон с предишната си вежливост. — Надявам се, че никой не ще съзре у мен такива намерения. Нито пък бих позволил в мое присъствие друг да нанася обиди. Ето на, вдигам чашата си за здравето на самия Седрик, щом той отказва да пие наздравица за сина си.
Чашата обиколи всички присъстващи, съпровождана от лицемерните възгласи на придворните, без обаче да направи желаното впечатление на саксонеца. Той не бе особено схватлив по природа, но които са сметнали, че този ласкателен комплимент ще успее да заличи предишната обида, твърде много подценяваха умствените му способности. Седрик нищо не каза, когато принцът отново дигна чашата да пият за здравето на сър Ателстън от Кънингзбърг.
Ателстън се поклони почтително и в отговор на оказаната му чест изпи до дъно грамадната чаша.
— А сега, господа — каза принц Джон, разгорещен от погълнатото вино, — след като чествахме както следва саксонските ни гости, ще ги поканим да ни отвърнат със същата вежливост. Достойни тане — продължи той, обръщайки се към Седрик, — разрешете да ви поканим да назовете някой норманец, чието име най-малко би осквернило устата ви, и да вдигнем чашата с пожелание виното да отнесе всички горчивини, с които е свързана за вас думата норманец.
Докато говореше принц Джон, Фицърс стана, шмугна се зад креслото на саксонеца и му пошепна да не изпуска случая да тури край на лошите чувства между двете народности, като назове принца. Седрик не отговори на този дипломатически намек, но стана на крака, напълни догоре чашата си и се обърна към принц Джон със следните думи:
— Ваше височество пожела да назова норманец, достоен да бъде честван на това пиршество. Туй може и да не е много лека задача, тъй като изисква от роба да възхвалява господаря си, от победените, стенещи под всички злини на робството, да изказват възхвала на победителя. Все пак аз ще назова един норманец, пръв по оръжие и по звание, най-добрият и най-благородният от сънародниците си. А устните, които откажат да пият с мен за заслужената му слава, ще нарека неверни и безчестни и ще поддържам това становище с цената на живота си. Изпивам чашата за здравето на Ричард Лъвското сърце!
Принц Джон, който очакваше, че речта на саксонеца ще завърши с неговото име, се сепна, когато толкова неочаквано се спомена името на онеправдания му брат. Той автоматично вдигна чашата до устните си и веднага я остави, за да види как ще се възприеме от околните това неочаквано предложение. Мнозина смятаха, че е еднакво опасно да го приемат и да го отхвърлят. Някои, стари и опитни царедворци, последваха до най-малки подробности примера на самия принц, като вдигнаха чашата до устните си и после я оставиха на масата пред тях. Имаше и много гости, които, обзети от по-сърдечни чувства, извикаха: „Да живее крал Ричард! Дано скоро се върне при нас!“ А неколцина, между които Фрон де Бьоф и тамплиерът, като израз на гневно презрение, не се и докоснаха до чашите си. Но никой не посмя открито да се противопостави на една наздравица за царуващия монарх.
След моментно ликуване заради победата си Седрик каза на своя другар:
— Стани, благородни Ателстън! Достатъчно сме седели тук, щом вече сме се отплатили за гостоприемството и вежливостта на принц Джон. Който желае да опознае по-подробно, грубите ни саксонски нрави, отсега нататък ще трябва да ни търси в домовете на нашите деди, тъй като повече не желаем да виждаме царски пиршества, нито пък да вкусваме от норманската вежливост.
С тези думи той стана и напусна залата, последван от Ателстън и от някои други гости, които поради саксонския си произход се чувстваха обидени от саркастичните забележки на принц Джон и свитата му.
— Кълна се в мощите на свети Тома — възкликна принц Джон, когато те си излязоха, — тези саксонски простаци пак излязоха отгоре и сега победоносно си отиват!
— Conclamatum est, proculatum est — каза абатът Еймър, — достатъчно си пийнахме и достатъчно си повикахме. Май че е време да оставим чашите.
— Оня монах, който се е разбързал да си ходи, сигурно чака някоя каеща се красавица, за да я изповяда тази вечер — рече де Брейси.
— Лъжете се, рицарю — отвърна абатът, — но трябва вече да поема пътя към дома си и още тази вечер да измина някоя и друга миля.
— Разотиват се вече — пошепна принцът на Фицърс, — отрано се уплашиха и този страхливец, абатът, пръв се отдръпва от мен.
— Не бойте се, милорд — каза Уолдемар, — такива доводи ще му дам, които ще го накарат да дойде при нас, когато се срещнем в Йорк. Абате — продължи той, — трябва да поговоря с вас насаме, преди да се качите на коня си.
Другите гости вече набързо се разотиваха и останаха само най-близките последователи на принц Джон и хората от свитата му.
— Ето какво последва от твоят съвет — каза принцът, обърнал ядовит поглед към Фицърс, — един пиян саксонски простак да ме сложи натясно на собствената ми трапеза и само като чуят името на брат ми, хората да се отдръпват от мен, като че ли съм прокажен.
— Не се горещете, сър — рече съветникът му, — защото и аз мога на свой ред да ви упрекна и да хвърля вината върху необмисленото ви лекомислие, което провали намеренията ми и попречи на вас да разсъждавате по-трезво. Но сега не е време за упреци. Ние с де Брейси веднага ще се срещнем с тези несигурни страхливци и ще ги убедим, че твърде много са се обвързали, за да отстъпят сега.
— Напразно! — каза принц Джон, като закрачи неспокойно из залата, а вълнението, проличало в думите му, отчасти се дължеше на голямото количество вино, което бе изпил. — Напразно! Каквото е писано да стане, ще стане, и те го знаят… забелязали са по пясъка следите от лъвската лапа… чули са лъвският рев да се носи все по-отблизо, видели са как се тресе от него гората. Нищо не може да им възвърне куража.
— Де да можеше нещо да възвърне собствения му кураж! — каза Фицърс на де Брейси. — Само като чуе името на брат си, и го втриса. Колко са злочести съветниците на един принц, комуто липсва смелост и постоянство както в добри, така и в лоши дела!
ГЛАВА XV
Никога паяк не е полагал по-големи старания и грижи да сплете разкъсаните нишки на мрежата си, колкото положи сега Уолдемар Фицърс, за да победи и да свърже отново разпръснатите членове на групата интриганти около принц Джон. Малцина от привържениците му го следваха с особено желание, никой не го правеше от уважение към неговата личност. Ето защо Фицърс трябваше да им разкрие нови възможности за лична изгода и да им напомни за облагите, от които в този момент се ползваха. На младите, буйни велможи обеща неограничена свобода и необуздани веселия, на амбициозните — власт, а на алчните — още повече богатство и по-големи имения. Водачите на наемниците получиха като дарение злато — най-убедителния за тях довод, без който всички други доводи биха били безпредметни. Този деен агент на принца раздаваше
