До този извор се намираше мъничък порутен параклис с пропаднал покрив. Преди да настъпи разрухата, параклисът е имал не повече от шестнадесет стъпки на дължина и дванадесет на ширина, а схлупеният му покрив се е държал върху четири концентрични арки, които са се издигали от четирите ъгъла на сградата, поддържани от къси масивни колони. Скелите на две арки още стояха, макар покривът помежду им да беше се срутил; над останалите две той беше още здрав. Входът на този древен молитвен дом се намираше под съвсем нисък кръгъл свод, украсен с няколко реда скулптиран в зигзаг корниз, като зъбите на акула, който толкова често се среща в старосаксонската архитектура. Над преддверието върху четири малки колони се издигаше камбанария. Там висеше зеленясалата, проядена от времето камбана, чийто слаб звук Черният рицар бе чул малко време преди това.
Целият този тих и спокоен пейзаж мъждееше в здрача пред очите на пътника и му вдъхваше увереност, Че има къде да пренощува, защото горските отшелници бяха задължени да оказват гостоприемство на заблудили се или замръкнали странници.
Така рицарят не се спря да разгледа подробностите, които изброихме по-горе, а като благодари на свети Юлиан, покровителя на пътниците, който го бе довел до такъв добър подслон, скочи от коня си и зачука по вратата на колибата с копието си, за да привлече внимание върху себе си и получи покана да влезе.
Доста време мина обаче, преди да получи отговор и когато го получи, той бе неблагоприятен.
— Върви си по пътя, който и да си — се чу отвътре дълбок дрезгав глас, — и не безпокой служителя на бога и на свети Дънстън, когато чете вечерните си молитви.
— Добри отче — отвърна рицарят, — пред теб стои беден странник, заблудил се из гората, който ти дава възможност да проявиш милосърдието си и да му окажеш гостоприемство.
— Брате — каза отшелникът, — света Богородица и свети Дънстън са благоволили да ме предопределят за човек, който приема тези благодетели, а не ги упражнява. Дори куче не би хапнало храната, която имам тук, а по-грижливо гледан кон би презрял постелята ми. Затова върви си по пътя и на добър ти час.
— Но как ще се оправя в тая гора — възкликна рицарят, — когато нощта вече пада? Моля те, свети отче, нали си християнин, отключи вратата си и поне ми покажи накъде да тръгна.
— А аз те моля, добри ми брате-християнино — рече пустинникът, — повече да не ме безпокоиш. Заради тебе вече прекъснах едно pater две ave и едно credo90, които, като окаян грешник трябваше, според дадения от мен обет, да кажа, преди да изгрее луната.
— Покажи ми пътя, пътя! — викна му рицарят. — Кажи ми поне накъде да тръгна, ако друго не мога да очаквам от тебе.
— Лесно ще налучкаш пътя — отвърна отшелникът. — Пътеката от гората извежда до едно тресавище, а там има брод, по който може да се мине, защото отдавна не е валяло. Като минеш брода, внимателно ще изкачиш левия бряг, той е доста стръмен, а пътеката, която е току над реката, на няколко места се губела — така ми казаха; аз рядко напускам задълженията си в параклиса. След това ще тръгнеш направо.
— Заличена пътека, пропаст, брод и едно тресавище! — прекъсна го рицарят. — Отшелнико, ако ще да си най-светият, който е пускал брада и си е чел молитви на броеница, мъчно ще ме убедиш да тръгна по такъв път тази вечер. Слушай ме добре — ти, който живееш от подаянията на страната — навярно без да го заслужаваш, — нямаш никакво право да откажеш подслон на заблудил се странник. Или веднага отваряй вратата, или, заклевам се в светия кръст, ще я съборя и сам ще вляза вътре.
— Драги пътнико — отвърна отшелникът, — стига си ми досаждал. Ако ме накараш да използвам хладно оръжие в самозащита, ще има да се каеш.
В този момент далечният лай и ръмженето, които от известно време достигаха до ушите на пътника, се засилиха много и това го накара да предположи, че отшелникът, изплашен от заканата му да влезе насила, бе повикал кучетата си от някое скрито място навътре към скалата, където ги държи, с надеждата, че техният лай ще му помогне да се защити. Разгневен от тези приготовления от страна на отшелника да изпълни негостоприемните си намерения, рицарят удари вратата толкова силно с крака си, че разклати и гредите, и резетата.
Тъй като пустинникът не желаеше повторно да изложи вратата си на подобен удар, той извика силно:
— Търпение, търпение! Не си хаби силата, пътнико. Ей, сега ще ти отворя вратата, макар че, като я отворя, няма да ти стане много приятно.
Вратата се отвори и пред рицаря застана отшелникът, едър, набит мъж, облечен в грубата си качулата дреха от зебло и с пояс от преплетени тръстики на кръста. В едната си ръка държеше запален факел, а в другата една толкова дебела и тежка тояга от дива ябълка, че с право би могла да се нарече боздуган. Две големи рунтави кучета, смес от едра ловджийска порода и хрътка, само чакаха да се отвори вратата, за да се нахвърлят на пътника. Но когато факелът освети високите пера на шлема и златните шпори на застаналия вън рицар, отшелникът, изглежда, се отказа от първоначалните си намерения, укроти разярените си помощници и с променен тон на любезен простак покани рицаря да влезе в колибата. После се извини, като каза, че не искал да отвори вратата на къщурката си след залез слънце, защото из околността скитали много разбойници и бандити, които съвсем не почитали нито св. Богородица, нито св. Дънстън, нито отшелниците, отдали живота си в служба на светците.
— Скромността на килията ти, добри ми човече — каза рицарят, като се огледа и не видя нищо освен постеля от листа, грубо издялано от дъб разпятие, богослужебна книга, грубо изработена маса, две столчета и още някоя и друга съвсем примитивна покъщнина, — скромността на килията ти би трябвало да е достатъчна защита срещу крадци, да не говорим за помощта на двете верни кучета, достатъчно големи, струва ми се, да съборят елен, а още повече, да се преборят с един среден по сила мъж.
— Добрият горски пазач ми даде тези животни, да ме пазят, нали съм сам, докато настъпят по-добри времена.
После той закрепи факела в извита желязна кука, която служеше за свещник, постави дъбова пиростия пред жарта, постъкми огъня със сухи дърва, след което сложи едно столче до едната страна на масата и направи знак на рицаря да си сложи столче от другата й страна.
Двамата седнаха и се заоглеждаха с много сериозен вид, като и единият, и другият си мислеше, че рядко бе виждал човек с по-здраво телосложение от седящия насреща му.
— Свети отшелнико — поде рицарят, след като дълго и настойчиво оглежда своя домакин, — ако не рискувах да прекъсна набожните ти размишления, бих поискал да ми кажеш три неща: първо, къде да си оставя коня, второ, какво ще ми дадеш за вечеря и, трето, къде ще ми посочиш да легна?
— Ще ти отговоря с пръста си — каза отшелникът, — тъй като е против моите правила да изричам думи, когато знаците могат да свършат същата работа.
И той посочи ъгъла на колибата.
— Тук е яхърът — каза той, — а там постелята ти. — После посегна и свали от една полица близо две шепи изсъхнал грах, остави го на масата и добави: — А това е вечерята ти.
Рицарят сви рамене, излезе от колибата и се върна с коня си, който междувременно бе вързал за едно дърво, свали много грижливо седлото и покри гърба на измореното животно със собственото си наметало.
Загрижеността, както и умението, проявени от странника в грижите му за коня, изглежда, накараха отшелника да се смили. Защото, като измърмори нещо за някаква храна, оставена за коня на горския пазач, той измъкна от едно кьошенце малко сено, разстла го пред бойния кон на рицаря и веднага след това натрупа голямо количество сушена папрат в ъгъла, определена за постеля на ездача му. Рицарят му благодари за любезността. Сетне и двамата отново заеха местата си до масата, на която помежду им седеше чинията с граха. След дълга благодарствена молитва, която някога си може да е била латинска — сега само тук-там имаше следи от първоначалния език, и то в дългите гръмки окончания на някоя дума или израз — отшелникът даде пример на своя гост, като скромно постави в огромната си уста, със зъби, достойни по острота и белота да се мерят със зъбите на глиган, три-четири зърна сушен грах, което наистина изглеждаше съвсем мизерно мливо за толкова голяма и мощна воденица.
За да последва един толкова похвален пример, рицарят свали шлема, ризницата и голяма част от доспехите си и показа пред отшелника глава с гъсти руси къдрави коси, едри черти, особено лъчисти сини очи, изваяна уста, украсена с по-тъмни от косата мустаци; въобще глава на смел, храбър и предприемчив човек, която напълно отговаряше на едрото му здраво тяло.
