Айвънхоу

3

А кралете? Един ли отколе от древните дни
със монашеско расо короната златна смени?
Ала мигар до днес на земята монах е живял,
що за царска корона бедняшкото расо е дал?

4

Той потегля на път и където ще мине, навред
е за него отворен светът със богатства безчет.
Щом е морен, отдъхне — поиска ли, тръгва той пак,
че на всеки домът е и дом на монаха-босяк.

5

Щом залезе денят, го очакват пред къщния праг,
той е пръв на трапезата в дом на богат и бедняк.
За монаха-босяк е приготвен до огъня кът
и най-вкусната гозба на него тозчас ще дадат.

6

От пещта вадят млина, щом в къщата влезе по мрак,
и поднасят му вино в големия, черен кърчаг,
и жената мъжа си в нощта ще изгони навън,
но за госта най-меко легло ще постели за сън.

7

Да живеят сандалът, връвта и кърчагът голям
и страхът от рогатия дявол и папата сам!
Всички рози със тръни създал е творецът всеблаг,
невредим къса розите само монахът-босяк.

— Честна дума — възхити се рицарят, — чудесно я изпя и с такъв силен глас! И как само възхвали ордена си! Ами като става дума за дявола, свети отче, не се ли боиш, че той може да те посети тъкмо когато си се отдал на някои не твърде канонически развлечения?

— Аз да се отдавам на неканонически развлечения! — възкликна отшелникът — Отхвърлям обвинението, отхвърлям го най-категорично! Задълженията си в параклиса изпълнявам предано и както се следва. Две служби на ден, сутрин и вечер, утринни, обедни и вечерни молитви.

— Освен през лунните нощи, когато е времето за лов на елени — допълни гостът.

— Exceptis excipiendis98 — отвърна отшелникът, — както ме научи да казвам старият игумен, ако се случи безочливи миряни да ме запитат дали спазвам педантично всички правила на ордена си.

— Така е, свети отче — продължи рицарят, — но дяволът има навика да дебне такива изключения. Нали знаеш, че той броди по земята като ревящ лъв.

— Нека да реве тука, ако му стиска — заяви монахът. — Един удар на въжения ми колан ще го накара да ревне така, както е ревал от машите на самия свети Дънстън. Никога не съм се боял нито от човек, нито пък от сатаната и дяволчетата му. С помощта на свети Дънстън, свети Дюбрик, свети Уиниболд, света Уинифред, свети Суибърт, свети Уилик, като не забравим свети Томъс от Кент и моите скромни качества — аз не признавам нито един дявол било с къса, било с дълга опашка. Но да ти кажа под строга тайна — аз приятелю, никога не говоря на подобни теми пред първите сутрешни молитви.

Сетне той заговори за друго. И двамата изпаднаха в неудържимо весело настроение и един на друг си изпяха много песни. Тяхната веселба се прекъсна обаче, когато някой силно зачука по вратата на колибата.

Причините за прекъсването можем да си обясним само като подхванем разказа за приключенията на друга група от действащите лица в нашия роман. Защото, както стария Ариосто99, ние не претендираме да следваме непрекъснато и изключително само едно от тях.

ГЛАВА XVIII

На път! Ще минем ний през лесове, клисури,
где весело сърне ситни до свойта майка,
где исполински дъб, възправил мощни клони,
нашарва с хладка сянка сочната морава.
На път! На път! О, колко е прекрасно там,
докле на трона ведър слънцето сияе,
и колко страшно става, щом разлей луната
над мрачни лесове мъждива светлика!

ИЗ „ЕТРИК ФОРЕСГ“100

Когато Седрик Саксонеца видя как синът му припадна на турнира в Ашби, първият му порив бе да даде нареждания на хората си да го вдигнат и да се погрижат за него. Но думите заседнаха в гърлото му. Той не можа да си наложи пред толкова много хора официално да признае сина, от когото се бе отказал и когото бе лишил от наследство. Все пак заповяда на Озуалд да не го изпуща из очи и му нареди с помощта на двама крепостници да пренесат Айвънхоу в Ашби, щом се разпръсне тълпата. Обаче някой бе изпреварил Озуалд в изпълнението на тази благородна задача. Зрителите действително се разотидоха, но рицарят беше безследно изчезнал.

Напразно виночерпецът на Седрик търсеше младия си господар. Той видя кървавото петно на мястото,