Докато рицарят пееше отшелникът се държеше досущ като съвременен всепризнат критик при изпълнението на някоя нова опера. Той се бе отпуснал на стола си с полузатворени очи: ту сключваше ръце и въртеше палци в поза на пълно съсредоточение, ту разперваше длан и с леки движения следваше такта на песента. При една-две каденци, които особено му допадаха, когато гласът на рицаря не успяваше да достигне желаната по височайшите му изисквания височина, той се намесваше с желание да му помогне. Накрая песента свърши и отшелникът безрезервно заяви, че е много хубава и добре изпълнена.
— Все пак — възрази той — струва ми се, че сънародниците ми са общували достатъчно дълго с норманите, за да възприемат тона на тъжните им песенчици. Какво е накарало този добър рицар да напусне родината си? А и какво друго би могъл да очаква при завръщането си, освен да намери своята любима благополучно сгодена за някой съперник и тя да обръща толкова внимание на неговата серенада, както я казват, колкото на мяученето на улична котка? Въпреки това, рицарю, дигам тази чаша за твое здраве и за успеха на всички верни влюбени. Ти май не си от тях — добави отшелникът, като забеляза, че рицарят, чиято глава се сгорещяваше вече от голямото количество вино, си доля чашата с вода.
— Та какво от това — каза рицарят, — ти нали ми каза, че тази вода била от аязмото на благословения ти покровител свети Дънстън?
— Така е — отвърна отшелникът — и стотици езичници е покръстил в нея, но никога не съм чувал да е пил от нея. Всичко си има предназначение на този свят. Свети Дънстън е знаел, не по-малко от всеки друг, какви са правата на един монах-веселяк.
След това той посегна към арфата и започна да забавлява госта си със следната известна песен с характерен за старите английски мелодии припев „дери-даун“97.
ПЕСЕН НА БОСОНОГИЯ МОНАХ
