Отшелникът, сякаш в отговор на оказаното му от госта доверие, свали качулката си и изложи на показ съвършено кръглата глава на човек в разцвета на силите си. Обръснатото му теме, обкръжено с венец от твърда, къдрава черна коса, доста наподобяваше общинска кошара, оградена с висок жив плет. Чертите на лицето му с нищо не отразяваха строгия монашески живот, нито лишенията на аскета. Напротив, това бе лице на дързък, прям, простоват човек, с дебели черни вежди, високо чело и закръглени и зачервени като на тръбач бузи, от които падаше дълга, къдрава черна брада. Такова едно лице и набитото тяло на светия мъж по-скоро напомняха на печено говеждо филе и бутчета, отколкото за сушен грах и варива. Това несъответствие не остана незабелязано от госта. След като с голяма мъка успя да сдъвче шепата сух грах, наложи му се да поиска от набожния си домакин нещо за пиене. В отговор на молбата отшелникът постави пред него голяма кана с най-бистра изворна вода.
— Тази вода е от аязмото на свети Дънстън — каза той, — в което от изгрев до залез слънце той е кръстил петстотин езичници датчани и брити — да бъде благословено името му!
После долепи черната си брада до каната и глътна пропорционално много по-малко вода, отколкото човек би очаквал след такива хвалебствия.
— Струва ми се, свети отче — каза рицарят, — че оскъдната храна и това светено, макар и малко тънко питие, ти понасят отлично. Имаш повече вид на човек, годен да отнесе като награда овена при състезания на борба или да спечели пръстена при борба с тояги, или щитовете при състезание с мечове, отколкото бавно да гаснеш в тази пустош, като само четеш молитви и се храниш със сух грах и студена вода.
— Рицарю — отговори отшелникът, — мислите ти, както на всички невежи миряни, изхождат от плътта. Света Богородица и моят светец са благоволили да благославят скромната храна, с която се задоволявам, както варивата и водата са били благословени за момците Шадрах, Мешех и Абеднего, които предпочели да се хранят с тях, отколкото да се оскверняват с месата и виното, предложени им от рицаря на сарацините.
— Отче свети — поде рицарят, — върху чийто образ господ е благоволил да направи такова чудо, разреши на един грешник-мирянин да попита как се казваш?
— Можеш да ме наричаш монаха от Копмънхърст — отвърна отшелникът, — защото така ме викат в този край. Те наистина прибавят епитета „светия“, но аз не държа на него, понеже не се смятам достоен за такава добавка. А сега, храбри рицарю, мога ли да те помоля да ми кажеш как се казва моят гост?
— Право е — каза рицарят, — свети отче от Копмънхърст, в този край ме наричат Черния рицар. Мнозина прибавят епитета „Мързеливеца“, с който съвсем не държа да се кича.
Отшелникът не можа да се въздържи да не се усмихне на отговора на своя гост.
— Виждам, Мързеливи рицарю — рече той, — че си благоразумен човек и добър съветник. Освен това виждам, че си привикнал с волностите в кралския двор и във военния стан и с лукса на града, на теб твърде не ти допада скромното ми монашеско препитание. Сега изведнъж се сетих, че когато великодушният горски пазач остави фуража и кучетата да ме пазят, той ми остави и малко храна, която аз, вглъбен в молитви и размишления, съвсем бях забравил. Впрочем тя не е подходяща за мен…
— Готов съм да се закълна, че е оставил — каза рицарят. — От момента, когато свали качулката си, свети отче, бях убеден, че в килията ти има по-добра храна от тази. Твоят пазач трябва да е веселяк човек. Пък, който види как огромните ти зъби се преборват с този грах и гърлото ти се залива с това недружелюбно питие, не би му дало сърце да те гледа да се мъчиш с конски фураж и конско питие (и той посочи храната на масата), без да се постарае да я засили и разнообрази. Затова по-скоро покажи щедрите дарения на пазача.
Отшелникът хвърли към рицаря тъжен поглед, в който се четеше известно комично колебание, сякаш се чудеше доколко ще постъпи разумно, ако окаже доверие на госта си. В лицето на рицаря обаче той видя толкова смелост и прямота, колкото въобще могат да се изпишат по човешки образ. И в усмивката му също имаше нещо неудържимо комично, така че и тя го уверяваше в неговата вярност и лоялност, която отшелникът не можеше да не почувствува.
След като размениха някой и друг поглед, без да говорят, отшелникът отиде до по-далечния край на колибата и отвори грижливо и умело прикрит вграден долап. От дълбините на един тъмен килер, към който водеше вратичката, той извади голяма баница с месо, опечена в необикновено голяма калайдисана тава. Този огромен съд той постави пред госта, който, използвайки камата си, за да разреже баницата, тозчас се зае да се запознае със съдържанието й.
— Откога не е идвал тук добрият пазач? — попита рицарят своя домакин, след като набързо бе глътнал няколко хапки от тези хубави подкрепления към храната на отшелника.
— Около два месеца — отвърна отчето, без много да мисли.
— Господ да ми е свидетел — възкликна рицарят, — всичко в жилището ти е чудотворно, свети отче! Защото бих се заклел, че угоеният самец, който е доставил месото за баницата, само преди няколко дни е препускал из гората.
Тази забележка не се понрави на отшелника. Той гледаше с такъв нещастен вид как намалява баницата, която неговият гост бе нападнал не на шега; а предишните му изявления за пълно въздържание го лишаваха от повод да участвува в тези своеобразни военни действия.
— Бил съм в Палестина, брате — каза рицарят, като внезапно спря да яде, — и си спомних за един тамошен обичай, според който всеки домакин трябва да увери своя гост, че поднесената храна е добра, като седне да яде с него. Далеч съм от мисълта да заподозря един толкова свят човек в някакви негостоприемни замисли. Все пак много ще ти бъда задължен, ако спазиш и ти този източен обичай.
— За да разсея излишните ти опасения, рицарю, по изключение ще наруша правилото си — отвърна отшелникът. И тъй като по онова време още нямало вилици, пръстите му мигновено потънаха в увитото с кори еленско месо.
Щом веднъж се стопи леда на официалностите, гостът и домакинът едва не се състезаваха кой ще прояви по-голям апетит. Макар първият навярно по-дълго да бе постил, отшелникът, може да се каже, го задмина.
— Свети отче — каза рицарят, след като утоли глада си, — готов съм да заложа отличния си кон, дето го виждаш, за една жълтица, че същият добър пазач, на когото трябва да благодарим за еленското месо, ти е оставил и шише вино или буренце, или някоя подобна дреболия, за да прави компания на тази чудесна баница. Естествено един толкова дребен факт ни най-малко не заслужава дълго да се запечата в паметта на строг отшелник като тебе. Все пак струва ми се, че ако поразровиш в онова тайно килерче, ще видиш, че предположенията ми ще се оправдаят.
Отшелникът вместо отговор се ухили. После отиде до килера и измъкна оттам мях за около четири литра. Той също така донесе две големи чаши, направени от рога на див вол и украсени със сребърни обръчи. След тези обещаващи приготовления за по-лесното смилане на вечерята той, изглежда, реши, че от своя страна няма вече защо да проявява официални любезности и като напълни двете чаши, вдигна наздравица по саксонски обичай: „Waes hael91, Мързеливи рицарю!“ и изпи до дъно чашата си.
— Drine hael92, свети отче от Копмънхърст! — отвърна воинът, като последва примера на своя домакин. — Свети отче — продължи той, след като бяха изпили първите чаши, — не мога да се начудя как един здравеняк като тебе, който при това умее добре да си похапва, е решил да се усамоти тук в тези пусти места. По моему, много повече ще ти подхожда да пазиш някой замък или укрепление, да ядеш най-здравата храна и да пиеш най-силното питие, отколкото да живееш тук само на вода и варива, пък дори да чакаш милостиня от пазача. Да бях на твое място, щях поне да си доставям и развлечение, и изобилна храна от кралски елени. Колко много хубави стада има по тези гори и никой няма и да усети, че липсва някой и друг самец, който послужил на свещеника на свети Дънстън.
— Мързеливи рицарю — отговори отшелникът, — това са опасни слова и те моля да се въздържаш от такива приказки. Аз съм отшелник, верен на краля и съблюдавам закона. Ако крадях от дивеча на своя крал, непременно щяха да ме хвърлят в затвора, пък ако не ме отърват монашеските одежди, щях да рискувам да увисна на бесилото.
— Все пак, ако бях на твоето място — каза рицарят, — бих тръгнал из гората нощем по лунна светлина, когато пъдарите и горските пазачи спят под топлите си юргани, и от време на време — както си редя молитвите — щях да пускам някоя стрела по светлокафявите елени, които пасат из горските поляни. Я си кажи, свети отче, никога ли не си се отдавал на такива развлечения?
