— Ако бях убеден в това — каза Гърт, — да можех само да вярвам, че е така. Но не е. Видях как добре се прицели! Чух копието как свисти във въздуха с цялата разгневена злоба на онзи, който го запрати, и след като се заби в земята, то се полюля, сякаш съжаляваше, че не е улучило целта. В името на любимата свиня на свети Антон, отказвам се от него!
И възмутеният свинар пак се намуси и замълча. Шутът напразно се мъчеше да го накара да наруши това мълчание.
Междувременно Седрик и Ателстън, водачите на кавалкадата, разговаряха върху положението в страната, върху раздора сред кралското семейство, върху кръвните вражди и кавгите сред норманските велможи и върху съществуващите възможности поробените саксонци да се освободят от норманско иго или поне, по време на гражданските размирици, които се очакваха, да получат признание като независим народ. На тази тема Седрик винаги говореше най-разпалено. Възстановяването на независимостта на саксонците бе за него кумир, за който на драго сърце бе пожертвувал семейното си щастие и интересите на сина си. Но за да се осъществи тази велика революция в полза на англичаните, се налагаше да има единство между самите тях и да действат под ръководството на един всеобщо признат вожд. Необходимостта да бъде избран такъв човек от саксонското кралско семейство бе не само очевидна истина, но бе поставена като тържествено условие от всички, на които Седрик бе поверил тайните си планове и надежди. А поне това качество Ателстън притежаваше. Макар да му липсваха до голяма степен умствените способности и дарби, които трябва да има един водач, все пак той имаше представителна външност, не беше страхлив, имаше боен опит и беше готов да слуша по-мъдри от него съветници. Главно, той минаваше за щедър, гостоприемен и добродушен човек. Но каквито и претенции да имаше Ателстън като глава на саксонската конфедерация, много негови сънародници бяха склонни да предпочетат пред неговите права тези на лейди Роуина, която бе потомка на Алфред. Понеже баща й бил известен като мъдър, храбър и великодушен вожд, поробени те му сънародници високо тачеха паметта му.
Нямаше да представлява никаква трудност за Седрик, ако имаше такива намерения, да застане начело на една трета партия, не по-малко силна от коя да е от останалите. В противовес на кралския им произход той се бе проявил като храбър, много деен и енергичен човек и главно, всеотдайно предан на делото, с което си бе спечелил прозвището Саксонеца. При това, като изключим Ателстън и Роуина, никой нямаше по-благороден произход от неговия. Но при тези качества нямаше и следа от егоизъм. И вместо още повече да разделя отслабения си народ, като образува собствена фракция, Седрик си постави за главна цел да премахне вече съществуващото разцепление, като подготви почвата за женитбата на Ателстън и Роуина. Обаче тези негови заветни мечти се сблъскаха с любовта между повереницата му и неговия син. Там се криеше и първоначалната причина за изпъждането на Уилфред от бащиния му дом.
Седрик бе прибягнал до такива крайни мерки с надеждата, че докато отсъства Уилфред, Роуина ще престане да го обича. Но надеждите му не се осъществиха. Разочарованието му отчасти се дължеше на възпитанието, което бе получила неговата повереница. Седрик, за когото името на Алфред бе като име на божество, бе отдавал на единствената издънка на рода на този велик монарх почит, каквато може би по онова време едва са отдавали на всепризната принцеса. Почти винаги думата на Роуина бе закон в неговия дом. А самият Седрик, твърдо решил нейният суверенитет да бъде напълно признат поне в този малък кръг, сякаш с известна гордост се държеше като неин пръв поданик. Научена по този начин не само да си налага волята, но и да упражнява тиранично властта си, Роуина по силата на полученото досега възпитание не само се противопоставяше, но и се ядосваше при всякакъв опит да се контролират чувствата й и да дадат ръката й без нейно съгласие. Тя държеше на своята независимост в този случай, при който дори приучени на пълно подчинение и покорство жени не рядко оспорват властта на родители или настойници. Ако беше убедена в нещо, тя смело го заявяваше. И Седрик, който не можеше да се отърси от обичайното си преклонение пред волята й, се чудеше как да упражни върху нея настойническата си власт.
Напразно се мъчеше той да я заслепи с блестящи изгледи за един въображаем трон. Роуина като много здравомислеща девойка смяташе, че проектите му, що се отнася до нея, са колкото непостижими, толкова не по вкуса й, дори да можеха да се осъществят. Без даже да се опитва да скрива явното си предпочитание към Уилфред Айвънхоу, тя заявяваше, че дори да не може да се омъжи за избраника си, тя би предпочела да се приюти в манастир, отколкото да заеме трон наред с Ателстън, когото открай време презираше и когото сега вече ненавиждаше поради всички неприятности, които й създаваше.
Въпреки това Седрик, който нямаше твърде високо мнение за женската вярност, упорито продължаваше да използува всички възможни средства, за да стане този брак, с което смяташе, че извършва важна услуга на саксонската кауза. Неочакваното и романтично появяване на сина му на турнира в Ашби той с право считаше за едва ли не смъртен удар на всичките му надежди. Бащинските му чувства наистина бяха взели за миг връх над гордостта и патриотизма му. Но и гордостта, и родолюбието му го обзеха пак с все сила и под тяхно влияние той сега възнамеряваше да направи решителен опит да ожени Ателстън за Роуина и да пристъпи към изпълнението на всички други мерки, каквито му се струваха необходими, за да ускори възстановяването на саксонската независимост.
По този именно въпрос той сега най-живо уверяваше Ателстън и доста основателно от време на време се окайваше, както Хотспър102, задето бе въвлякъл такъв поплювко в една толкова благородна кауза. Ателстън наистина бе доста суетен и душа даваше да го ласкаят с приказки за царския му произход и за наследственото му право да има върховната власт и да приема клетва за вярност от васалите. Но дребнавата му суетност напълно се задоволяваше, когато само най- тесният кръг от последователите му и саксонците, с които имаше досег, признаваха тези негови права. На него не му липсваше смелостта да се сблъсква с опасностите, но също така е вярно, че с голяма неохота си правеше труда да ги издирва. И той се съгласяваше с общите принципи, установени от Седрик, относно правото на саксонците да бъдат независими, но още по-лесно се убеждаваше в собственото си право да бъде техен крал след постигането на независимостта. Когато обаче дойдеше ред да се разискват начините за предявяването на тези права, той си оставаше Ателстън Колебливия — бавен, нерешителен, непредприемчив и склонен към протакане. Горещите, разпалени увещания на Седрик оказваха толкова малко въздействие върху апатичната му природа, колкото нажежени снаряди върху вода — посвистят, подимят и веднага изгаснат.
Като видеше, че да уговаря Ателстън, е почти все едно да пришпорва уморена кранта или да кове студено желязо, и се залавяше отново с повереницата си Роуина, Седрик оставаше не по-малко разочарован и от разговорите си с нея. Тъй като неговото присъствие прекъсваше разговора на Роуина и любимата й прислужничка за храбростта и съдбата на Уилфред, Елгита не изпускаше случая да си отмъсти както за господарката си, така и за себе си, като започваше да разказва как на турнира Ателстън бил свален от коня си — твърде неприятна тема за ушите на Седрик. Ето защо пътуването този ден бе за здравия саксонец цял низ от всякакви неприятности и ядове. Така той неведнаж в себе си прокле и турнира, и този, който го бе обявил, както и собствената си глупост, че въобще се бе решил да ходи там.
Около пладне, по предложение на Ателстън, пътниците се спряха на сенчесто място в гората до едно изворче, за да си отдъхнат конете, а те самите да похапнат от провизиите, с които гостоприемният игумен бе натоварил едно муле. Закуската им продължи доста дълго. Забавени от тези почивки, те не можеха да се надяват да стигнат в Ръдъруд навреме, ако не пътуват цяла нощ, което ги и накара да продължат пътя си при по-ускорен ход от досегашния.
ГЛАВА XIX
