свалиха копията си и ги затъкнаха в специалното за целта място в броните, забиха шпори в корема на конете си и двете челни редици връхлетяха една върху друга в пълен галоп. Сблъскаха се в средата на арената с такава сила, че звънът се разнесе на една миля разстояние. Задните редици на двете страни напредваха по-бавно, за да подпомогнат победените и да използуват успехите на победителите.
Невъзможно бе веднага да се види резултатът от схватката, защото въздухът потъмня от праха, който се дигна изпод копитата на конете. Едва след известно време на нетърпеливите зрители се удаде да видят какво става на бранното поле. Половината рицари от двете страни бяха повалени от конете си — някои от ловките копия на противника, други от противници, които ги превишаваха по тежест и сила, поваляйки както коня, така и ездача. Някои лежаха на земята, сякаш никога нямаше да се надигнат; други вече се бяха изправила и в ръкопашен бой нападаха тия от противниците, които се намираха в същото положение. И от двете страни имаше по неколцина ранени, които се мъчеха да спрат кръвта с шарфовете си и да се измъкнат от настъпилото безредие. Несвалените от конете си рицари, чиито копия бяха почти всички строшени от силата на сблъскването, сега нападаха със сабите си, надаваха бойни викове и си нанасяха удари, сякаш от изхода на борбата зависеше и животът, и честта им.
Когато рицарите от втората редица на двете страни, които се смятаха за резерв, връхлетяха, за да подпомогнат другарите си, шумът стана още по-голям. Последователите на Брайън де Боа Жилбер викаха: „Хайде! Beau-seant! Beau-seant!81 За храма! За храма!“ В отговор противниците викаха: „Desdichado! Desdichado!“ Това бе девизът, изписан на щита на вожда им.
При всяко сблъскване на разярените състезатели успехът се променяше и битката се пренасяше ту към южния, ту към северния край на арената, според това кой надделяваше. Звънтежът на ударите и виковете се смесваше страхотно със свиренето на тръбите, заглушавайки стенанията на падналите, които беззащитно се търкаляха под краката на конете. Великолепните доспехи на бойците бяха вече замърсени с прах и кръв и се разбиваха под всеки удар на сабята и алебардата. Пъстрите пера, издърпани от шлемовете, се разнасяха от лекия ветрец като снежинки. Нямаше вече следа от красотата и очарованието на стройните редици, а гледката, която сега се разстилаше пред зрителите, можеше само да им вдъхне ужас или състрадание.
Но такава е силата на навика, че не само простолюдието, което по природа има слабост към страшни зрелища, но дори знатните дами, които изпълваха галериите, следяха боя с напрегнат интерес, и то без всякакво желание да отвърнат очи от една толкова страховита гледка. Вярно е, че тук-там красивите румени бузи побледняваха или пък се дочуваше сподавен писък, когато някой любим, брат или съпруг биваше повален от коня. Но, общо взето, когато пред очите им се нанасяше някой сполучлив удар, присъстващите дами поощряваха бойците не само като пляскаха с ръце и размахваха воали и кърпички, но дори с викове като: „Храбро копие! Силна сабя!“
Щом нежният пол проявяваше толкова жив интерес към тези кръвопролитни състезания, какво остава за интереса на мъжете. Той се изразяваше в гръмки акламации при всеки поврат в боя; вперили очи в арената, зрителите така се вживяваха, щото едва ли не им се струваше, че те самите нанасят или усещат на гърба си ударите, които така щедро се разменяха там. При всяка пауза се чуваха виковете на херолдите: „Бийте се, храбри рицари! Човек умира, но славата не гасне! Бийте се! По-добре смърт, отколкото поражение! Хайде, бийте се, юнаци, че красиви очи гледат вашите подвизи!“
Докато ту едните, ту другите надделяваха, всички се мъчеха да открият двамата водачи, които се сражаваха там, дето боят бе най-ожесточен, и насърчаваха другарите си с викове и с личния си пример. И двамата изпъкваха с подвизите си, но нито Боа Жилбер, нито Обезнаследения рицар намериха в редиците на противника безспорно равен на себе си боец. На няколко пъти те се опитаха да се срещнат в боя, подтикнати от взаимна ненавист и съзнавайки, че падането на единия или другия би могло да допринесе за решителната победа. Но навалицата и бъркотията бе толкова голяма, че през първата част на схватката те напразно се мъчеха да се срещнат. Неведнаж ги разделиха усърдните им последователи, всеки от които гореше от желание да се прослави, като премери силите си с водача на противниковата страна.
Но когато бойците оредяха, след като мнозина от двата лагера, признали се вече за победени, бяха принудени да се оттеглят в края на арената или по други причини бяха в невъзможност да продължат борбата, тамплиерът и Обезнаследения рицар най-сетне се срещнаха в ръкопашен бой с всичката ярост, която можеше да вдъхне смъртната омраза и съперничеството на полето на честта. И двамата толкова умело удряха и се отбраняваха, че от зрителите се изтръгна неволен и единодушен вик — красноречив израз на доволството и възхищението им.
Но в този момент страната на Обезнаследения рицар започна да губи; огромната ръка на Фрон де Бьоф на единия фланг и тежестта и силата на Ателстън на другия се стоварваха и разпръсваха всички, които бяха в обсега им. Като видяха, че са се освободили от непосредствените си противници, двамата рицари сякаш в един и същ миг се сетиха, че могат да си осигурят решаващо предимство, ако помогнат на тамплиера в борбата му с неговия съперник. Ето защо, обръщайки конете си едновременно, норманецът се насочи към Обезнаследения рицар, от една страна, а саксонецът, от друга. Изключено бе човек, изложен на такова неочаквано и неравно по сили нападение, да устои, ако не бяха предупредителните викове на зрителите, които не можеха да останат безучастни пред боеца, поставен в толкова неблагоприятно положение.
— Пази се, рицарю, пази се!
Този възглас бе подет от всички страни и Обезнаследения рицар схвана грозящата го опасност. Той удари с все сила тамплиера и веднага отдръпна коня си назад, за да избегне нападението на Ателстън и Фрон де Бьоф. Така, устремили се към Обезнаследения рицар, който им се изплъзна, те връхлетяха от две противоположни посоки между жертвата си и тамплиера и като не успяха навреме да спрат конете си, едва не се сблъскаха. Обуздавайки конете си обаче, те ги обърнаха и тримата съсредоточиха усилията си, за да свалят на земята Обезнаследения рицар.
Нищо не можеше да го спаси, ако не беше невероятно силният му и бърз кон, който бе спечелил предния ден.
Той му беше още по-полезен и поради това, че конят на Боа Жилбер бе ранен, докато тези на Фрон де Бьоф и Ателстън бяха изтощени не само от тежестта на огромните си господари, облечени в пълно бойно облекло, но и от предшестващите усилия в боя. Обезнаследения рицар прояви изключително майсторство в ездата, а благородният му кон голяма пъргавина, което му даде възможност няколко минути да държи на разстояние и тримата си противници. Той се въртеше и обръщаше коня си в обратна посока с лекотата на виещ се сокол; така държеше съперниците си на колкото се може по-голямо разстояние един от друг и ту се спускаше към един, ту към друг, размахваше сабя и нанасяше удари, без да дочака насочените към самия него.
Макар зрителите бурно да акламираха ловкостта му, беше ясно, че в края на краищата ще го надвият. Благородниците около принц Джон единодушно го увещаваха да свали жезъла си и да спаси един толкова храбър рицар от позора да бъде победен при неравна борба.
— Аз да го спася? Никога, бога ми! — отвърна принц Джон. — Този хлапак, който крие името си и пренебрегва гостоприемството ми, вече е спечелил една награда и сега може да остави и други на свой ред да спечелят.
Докато изричаше тези думи, настана съвсем неочакван обрат в борбата.
Между бойците на Обезнаследения рицар имаше един състезател в черни доспехи, възседнал черен кон, също тъй едър и висок и доколкото можеше да се съди по вида му, здрав и силен като ездача си. Този рицар, на чийто щит Нямаше никакъв девиз, досега бе проявил твърде слаб интерес към борбата; той с голяма лекота отблъскваше състезателите, които го нападаха, но нито използваше спечеленото предимство, нито пък от своя страна се нахвърляше върху някого. С две думи, до този момент той бе по-скоро зрител, отколкото състезател в турнира, което му бе спечелило всред публиката прозвището Le Noir Faineant или Черния мързеливец.
Когато видя тежкото положение на водача си, този рицар сякаш изведнъж захвърли равнодушието си. Той пришпори коня си, който ни най-малко не беше уморен, и като светкавица се притече на помощ, викайки с гръмовен глас: „Обезнаследени, идвам на помощ!“ Действително моментът бе критичен. Докато Обезнаследения рицар нападаше тамплиера, Фрон де Бьоф се бе приближил до него с вдигнат меч, но преди да може да го свали, Черния рицар му нанесе страшен удар по главата, който, отплесвайки се от лъскавия шлем, падна с почти ненамалена сила върху островръхата броня на главата на коня. Фрон де Бьоф се търколи на земята; и конят, и ездачът бяха еднакво зашеметени от силния удар. След това Le Noir Faineant насочи коня си срещу Ателстън Кънингзбургски. Тъй като собствената му сабя се счупи в схватката с
