околността. Казвам ти, брате, трябва да оставиш броеницата и да хванеш тоягата. Сега ще ни трябва всеки до един от нашата весела дружина, бил той църковник или мирянин. Да не си полудял? — добави той, като го дръпна малко настрана. — Как можа да приемеш тук един непознат рицар? Нима си забравил нашия устав?
— Непознат! — отвърна монахът смело. — Познавам го толкова добре, колкото просякът познава паничката си.
— Тогава как се казва той? — поиска да узнае Локсли.
— Той се казва — рече отшелникът, — той се казва сър Антъни от Скрайбълстоун. Като че ли съм от тези, дето ще седнат да пият с човек, без да знаят името му.
— Ти май си посръбнал повече, отколкото трябва, отче — продължи горянинът, — и боя се, че си издрънкал повече приказки, отколкото трябва.
— Не се сърди на веселия ми домакин — намеси се рицарят, като пристъпи една крачка и се обърна към Локсли. — Той само ми оказа гостоприемство, а ако беше отказал, щях да го принудя да ме приеме.
— Ти да ме принудиш! — възмути се монахът. — Чакай само да сваля сивите си одежди и да облека зелената си дреха и ще видиш дали няма тоягата ми да удари дванадесет по тиквата ти. Да не съм нито верен църковник, нито добър горянин, ако не го направя.
Докато говореше, той смъкна расото си и се показа облечен в опъната черна камизола и гащи от груб, корав ленен плат, над които бързо навлече зелена дреха и обу дълги чорапи от същия цвят.
— Моля ти се, стегни ми връзките108 — обърна се той към Уомба — и ще получиш чаша бяло вино за труда си.
— Благодаря за виното — каза Уомба, — но смяташ ли, че е законно да ти помагам да се превърнеш от свят отшелник в грешен мирянин?
— Не бой се — отвърна отшелникът, — просто ще изповядам греховете на зелената си пелерина пред сивата си монашеска мантия и всичко ще е наред.
— Амин! — бе отговорът на Уомба. — Покаяник в черен фин плат би следвало да има изповедник в зебло, а твоята дреха може да опрости греховете и на моята шарена камизола заедно с другите.
Сетне той помогна на монаха да стегне и върже многобройните връзки, с които чорапите се прикрепяха към камизолата.
Докато Уомба бе отдаден на тези занимания, Локсли дръпна рицаря настрана и се обърна към него със следните думи:
— Ако ще и да отричаш, рицарю, ти си този, който наклони победата в полза на англичаните срещу чужденците на втория ден на турнира в Ашби.
— А какво ще последва, ако правилно си отгатнал, добри селянино? — попита рицарят.
— В такъв случай ще те считам за приятел на по-слабата страна — отвърна Локсли.
— Поне такъв е дългът на един истински рицар — отговори Черния борец. — Нямаше да съм доволен, ако имаше основание да имат друго мнение за мен.
— Но за целта, която имам предвид — каза селянинът, — би трябвало да си толкова добър англичанин, колкото си добър рицар. Защото въпросът, за който имам да ти говоря, наистина може да се сметне за дълг на всеки честен човек, но по-специално на всеки англичанин по рождение.
— Няма да намериш човек, който повече да милее за Англия и за живота на всеки англичанин от мен — каза рицарят.
— Ще ми се да вярвам, че е тъй — отговори горянинът, — защото страната ни никога повече от сега не се е нуждаела от поддръжката на онези, които милеят за нея. Изслушай ме и ще ти разправя за едно дело, в което, ако наистина си такъв, какъвто изглеждаш, може да участваш, и то с чест. Една банда мошеници, предрешени в облеклото на най-добри хора, отколкото са те самите, плениха един благороден англичанин, наречен Седрик Саксонеца, неговата повереница и приятеля му, Ателстън от Кънингзбърг, и ги закараха в един замък в тази гора, наречен Торкилстън. Аз те питам, като добър рицар и добър англичанин, ще ни помогнеш ли да ги спасим?
— По силата на клетвата, която съм дал, съм длъжен да им помогна — отвърна рицарят. — Но много държа да узная кой си ти, който ме молиш да ви помогна в тяхното избавление.
— Аз съм човек без име — каза горянинът, — но съм приятел на страната си и на приятелите на моята страна. Засега трябва да се задоволиш с тези сведения за мен, още повече, че и ти самият желаеш все още да не казваш кой си. Бъди уверен обаче, че веднъж дам ли честната си дума, държа на нея не по-малко, отколкото, ако шпорите ми бяха златни.
— Готов съм да ти повярвам — отвърна рицарят. — Отдавна имам навик да съдя за характера на хората по лицата им, а в твоето виждам и честност, и решителност. Ето защо няма повече да ти задавам въпроси, но ще ти помогна да освободим тези измъчени пленници. След което, надявам се, като се разделим, ще сме се опознали вече по-добре и ще бъдем доволни един от друг.
— Така — каза Уомба на Гърт; когато монахът бе вече напълно екипиран, шутът се бе приближил към другия край на колибата и бе чул края на този разговор, — значи, имаме нов съюзник? Надявам се, че храбростта на рицаря ще се окаже по-качествена от религиозното чувство на отшелника или честността на селянина. Защото този Локсли ми прилича на роден крадец на елени, а свещеникът на здравеняк- лицемер.
— Мълчи, Уомба — каза Гърт, — всичко може да е така, както предполагаш. Но и рогатият дявол да изскочи и да ми предложи своята помощ, за да освободим Седрик и лейди Роуина, боя се, че религиозното ми чувство няма да е достатъчно силно, за да откажа предложението на мръсния сатана и да го изпъдя.
Монахът беше вече напълно нагласен като свободен селянин, със сабя и щит, лък и стрелница и здрава алебарда през рамо. Той пръв излезе от колибата си, последван от другите, и като заключи внимателно вратата, остави ключа под вратата.
— В състояние ли си да си гледаш добре службата, отче — попита го Локсли, — или още ти се върти главата от кафявата купа?
— Само една глътка от аязмото на свети Дънстън ще уталожи лекото бръмчене в главата — отвърна монахът — и ще подкрепи краката ми, които малко нещо се клатят, но ще видиш, че ей сега всичко ще ми мине.
И той отиде до каменното корито, в което водите се струяха с искрящи мехурчета на бялата лунна светлина, и пи дълго, сякаш се канеше да пресуши аязмото.
— Кога друг път си пил толкова много вода, свети отче от Копмънхърст? — попита го Черния рицар.
— Не съм пил, откакто буренцето ми за вино почна да тече и да изпуска течността, откъдето не трябва — обясни монахът, — и така не ми остави нищичко за пиене освен изобилния дар на моя покровител.
След това той потопи глава и ръце в аязмото и водата изми всички следи от среднощния гуляй.
Освежен и изтрезнял от студената вода, веселият монах с три пръста завъртя тежката алебарда около главата си, сякаш се мъчеше да поддържа равновесието на стрък тръстика, и викна:
— Къде ги тия неверни похитители, дето крадат жени против волята им? Подлият сатана да ме отвлече, ако мъжката ми сила не утрепе шестима.
— Как може ти, свети отче, да кълнеш? — почуди се Черния рицар.
— Стига с твоето „свети отче“ — отговори преобразеният монах. — В името на свети Георги и змея, аз съм монах със стригана глава само докато монашеските ми одежди са на гърба ми. Когато нося зелените дрехи, ще пия, ще псувам и ще ухажвам девойките наред с всеки веселяк-горянин в областта Уест- Райдинг.
— Хайде, хайде, попе — каза Локсли, — стига си приказвал. Дигаш толкова шум, колкото цял манастир в навечерието на свят празник, след като игуменът си е легнал. Хайде, и вие, господа, не се бавете с приказки — повтарям, да вървим. Трябва да съберем всичките си сили, а те не са кой знае колко, ако ще щурмуваме замъка на Реджиналд Фрон де Бьоф.
— Какво! Значи, че Фрон де Бьоф е този, който спира кралските поданици по кралски път? Да не е станал крадец и потисник? — възкликна Черния рицар.
— От край време си е потисник.
— А колкото до това дали е крадец — допълни монахът, — съмнявам се дали въобще някога е бил наполовина толкова честен, колкото много крадци, които познавам.
