— Я върви напред, отче, и мълчи — каза селянинът. — По-добре да ни водиш до мястото, където имаме среща, отколкото да кажеш един куп приказки, които не са за казване от благоприличие и благоразумие.
ГЛАВА XXI
Докато се вземаха тези мерки за спасяване на Седрик и другарите му, въоръжените мъже, които ги бяха хванали, бързо водеха пленниците си към сигурното място, дето възнамеряваха да ги затворят. Но скоро настъпи мрак и изглежда, че грабителите не познаваха твърде добре горските пътеки. Няколко пъти бяха принудени да се спират за по-продължително време и веднъж-дваж да се върнат обратно по пътя, за да намерят исканата посока. Едва когато ги озариха лъчите на лятното утро, те бяха в състояние да пътуват, без да се опасяват, че са се заблудили. Светлината им възвърна увереността и конниците напредваха сега по-бързо. Междувременно двамата водачи на бандитите водеха следния разговор.
— Време е да ни оставиш, сър Морис — каза тамплиерът на де Брейси, — и да подготвиш втората част на нашето тайнствено приключение. Ти, знаеш, че сега трябва да изиграеш ролята на рицар-спасител.
— Аз обмислих този въпрос и промених намеренията си — каза де Брейси. — Няма да те напусна, докато плячката ни не се намира в безопасност в замъка на Фрон де Бьоф. Там ще се явя пред лейди Роуина в собствения си вид и надявам се, че силата на моята страст ще оправдае в нейните очи насилието, което бях принуден да извърша.
— А какво те накара да промениш плана си, де Брейси? — запита рицарят-тамплиер.
— Това не е твоя работа — отвърна другарят му.
— Все пак аз се надявам, уважаеми рицарю — продължи тамплиерът, — че тази промяна не се дължи на някакво недоверие към моите почтени намерения, каквото се опита да събуди в тебе Фицърс.
— Какво си мисля, си е моя работа — отговори де Брейси. — Казват, че дяволът се смеел, когато един крадец ограби друг. А ние знаем, че и да бълва огън и жупел, вместо да се смее, никога не би могъл да накара един тамплиер да се откаже от своите желания.
— Или пък водач на кондотиери — отвърна тамплиерът — да не се бои, че негов другар и приятел ще се отнесе към него така несправедливо, както той сам се отнася към всички.
— Тези взаимни обвинения са безполезни и опасни — отговори де Брейси. — Ще кажа само, че познавам морала на ордена на тамплиерите и че няма да ти дам възможност да ми отнемеш чрез измама прелестната плячка, която спечелих с цената на такива рискове.
— Ами, ами — рече тамплиерът. — От какво се боиш? Ти знаеш обетите на ордена ни.
— Твърде добре ги знам — каза де Брейси, — знам и как се спазват. Хайде, хайде, господин тамплиере, знам, че законите на галантността се тълкуват твърде свободно в Палестина и в настоящия случай съвсем не се уповавам на съвестта ти.
— Чуй тогава истината — отговори тамплиерът. — На мен не ми харесва твоята синеока красавица. Но между нашите пленници има една друга, която повече ми допада.
— Как! Нима би се унижил да харесаш прислужницата й! — учуди се де Брейси.
— Не, уважаеми рицарю — отвърна тамплиерът надменно, — дотам не бих се унижил. Между пленниците има друга, равна по хубост на твоята избраница.
— Кълна се в светата литургия — ти говориш за красивата еврейка! — извика де Брейси.
— И така да е — каза Боа Жилбер, — кой би посмял да ми попречи?
— Никой, когото познавам аз — отвърна де Брейси, — освен може би клетвата ти за безбрачие или някакви скрупули против любовна интрига с еврейка.
— Що се отнася до клетвата ми — рече тамплиерът, — нашият Велик магистър109 ме е освободил от нея. А що се отнася до съвестта ми, човек, който е убил триста сарацини, няма защо да си признава всички малки греховце като някоя селска мома при първата си изповед в навечерието на велики петък.
— Ти сам най-добре знаеш правата си — отговори де Брейси, — но струва ми се, че повече те привличат торбите с жълтици на стария лихвар, отколкото черните очи на дъщеря му.
— Мога да се възхищавам и от двете — отвърна тамплиерът, — пък и освен това само половината от богатството на стария евреин се пада на мене. Принуден съм да деля плячката наполовина с Фрон де Бьоф, който не е съгласен да ни отстъпи замъка си даром. От този грабеж трябва да имам нещо, което да е само за мен, и аз съм си избрал за награда прекрасната еврейка. Сега, като знаеш намеренията ми, нали ще се върнеш към първоначалния си план? Както виждаш, няма защо да се боиш от моята намеса.
— Не — отвърна де Брейси, — аз ще си остана при плячката си. Това, което казваш може да е самата истина, но не ми се нрави много, дето Великия магистър те е освободил от клетвата ти, нито пък твоите привилегии, спечелени с клането на триста сарацини. Правото ти на опрощение е твърде добре осигурено, за да те е грижа за малки прегрешения.
Докато траеше този разговор, Седрик се мъчеше да узнае от пазачите си кои са и каква цел гонят.
— Приличате ми на англичани — каза той, — но, о, небеса! Вие грабите сънародниците си като истински нормани. Сигурно сте мои съседи и ако сте такива — мои приятели, защото кои мои съседи имат някаква причина да не ми бъдат приятели? Казвам ви, селяни, че даже и тези от вас, които са заклеймени като разбойници, са намирали закрила при мен, защото аз ги жаля за бедите им и проклинам тиранията на техните господари благородници. Тогава какво искате от мен? Каква полза можете да имате от това насилие над мен? Вашата постъпка ви поставя по-долу от дивите зверове, а вие сякаш искате още повече да приличате на тях, като се правите на неми?
Напразно Седрик увещаваше пазачите си — те имаха твърде много и твърде сериозни причини да мълчат, за да се трогнат било от гнева му, било от увещанията му. Те продължаваха да го водят много бързо напред, докато на края на една алея от огромни дървета се показа Торкилстън, внушителният стар замък на Реджиналд Фрон де Бьоф. Замъкът представляваше неголямо укрепление, състоящо се от висока четвъртита крепостна кула, заобиколена от няколко по-ниски сгради, около които имаше вътрешен двор. Около външната стена имаше ров, който се пълнеше от една близка рекичка. Фрон де Бьоф, чийто нрав му създаваше много врагове, значително бе увеличил укрепленията на замъка си, като бе построил кули на външната стена, така че да може да го пази от всички страни. Както обикновено по него време, в замъка се влизаше през сводеста външна порта, защитена с малки кулички в ъглите.
Щом Седрик видя кулите на замъка на Фрон де Бьоф да извишават сивите си, обрасли с мъх бойници и да проблясват на утринното слънце над дърветата, веднага отгатна истинската причина за своето нещастие.
— Аз бях несправедлив към разбойниците и злосторниците в тези гори — рече той, — когато предположих, че тези бандити са от техните чети. Все едно да бях сметнал лисиците от тези гъстаци за хищни френски вълци. Кажете ми, кучета проклети, живота ми ли иска господарят ви или богатството? Много ли му се вижда, че двама саксонци — аз и благородният Ателстън — все още владеят земя в
