страната, която са наследили от прадедите си? Убийте ни тогаз и увенчайте тиранията си, като ни отнемете живота, както ни отнехте свободата. Ако саксонецът Седрик не може да избави Англия, той е готов да умре за нея. Кажете на вашия деспот господар, че аз го моля само да освободи лейди Роуина и да запази честта и живота й. Тя е жена и той няма защо да се бои от нея; а с нас двамата ще загинат последните, които биха се осмелили да се борят за нейното дело.
Водачите останаха глухи и към тези думи както и към предишните. Вече бяха стигнали пред вратите на замъка. Де Брейси изсвири три пъти с рога си и стрелците, които бяха излезли да пазят стените при приближаването им, побързаха да спуснат подвижния мост, за да влязат. Водачите принудиха пленниците си да слязат от конете и ги заведоха в едно помещение, където им предложиха набързо ядене. Но освен на Ателстън, на никого не му се ядеше. Пък и потомъкът на Едуард Изповедника нямаше време да направи чест на предложената им хубава храна, тъй като водачите им скоро уведомиха него и Седрик, че ще бъдат затворени отделно от лейди Роуина. Всяка съпротива беше безсмислена и те бяха принудени да ги последват в една голяма стая, чийто покрив се крепеше в тежки саксонски колони и напомняше трапезариите и съборните зали, които и днес още могат да се видят в най-старите части на най-малките ни манастири.
После отделиха лейди Роуина от свитата й и я отведоха, любезно наистина, но без да се съобразяват с желанието й, в една отдалечена стая. Същото обезпокоително отличие бе оказано и на Ребека, въпреки молбите на баща й, който в крайното си отчаяние предложи дори пари само да му позволят да остане при нея.
— Мръсен невернико — отвърна един от пазачите, — като видиш леговището си, няма да искаш дъщеря ти да остане при тебе.
И без повече думи старият евреин насила бе замъкнат в друга посока. Слугите, след като бяха внимателно обискирани и обезоръжени, бяха отведени в друга част на замъка. На Роуина отказаха дори утехата да бъде придружена от своята вярна прислужница Елгита.
Помещението, в което бяха затворени саксонските вождове (защото най-напред ще се занимаем с тях), макар че сега се използваше за нещо като караулна, някога бе главната зала на замъка. Сега то се използваше за по-прости цели, защото настоящият господар покрай другите нововъведения за удобството, безопасността и красотата на баронската си резиденция бе изградил нова и по-величествена зала, чийто покрив се поддържаше от по-леки и изящни колони и се отличаваше с повече украса — по вкуса, въведен вече в архитектурата на норманите.
Седрик крачеше из стаята, изпълнен с гневни размишления за миналото и настоящето, докато другарят му, чиято апатия заместваше у него философското търпение на другите хора, проявяваше безразличие към всички други тревоги освен към неудобството на настоящия момент. Но дори и това неудобство тъй малко го смущаваше, че той само от време на време излизаше от безразличието си и отговаряше на страстните и развълнувани слова, които Седрик отправяше към него.
— Да — казваше Седрик, говорейки отчасти на себе си, отчасти на Ателстън, — в същата тази зала баща ми е пирувал с Торкил Улфгангър, когато му гостувал смелият и злочест Харолд110, чиито войски напредвали срещу норвежците, съюзили се с въстаналия Тости. В тази именно зала Харолд отговорил тъй великодушно на пратеника на въстаналия си брат. Често съм чувал как баща ми разпалено разказваше тази история. Пуснали да влезе пратеника на Тости, а тази обширна зала едва побирала множеството благородни саксонски вождове, които пиели кървавочервено вино около своя монарх.
— Надявам се — каза Ателстън, малко оживен от този разказ на приятеля си, — надявам се, че няма да забравят да ни донесат вино и храна на обед. Почти нямахме време да си отдъхнем, преди да се нахраним, а пък на мене никога не ми понася храната, веднага след като съм яздил, макар че знахарите препоръчват тази практика.
Седрик продължи разказа си, без да обърне внимание на забележката на своя другар.
— Пратеникът на Тости — каза той — преминал през залата, без да се смущава от намръщените лица около себе си, и се поклонил пред трона на крал Харолд. „Кралю — рекъл той, — на какви условия може да разчита твоят брат Тости, ако сложи оръжие и те помоли за мир?“ — „На братската ми обич — извикал благородният Харолд — и на прекрасното графство Нортъмбърлънд“. — „Но ако Тости приеме тези условия — продължил пратеникът, — какви земи ще дадеш на верния му съюзник Хардрада, крал на Норвегия?“ — „Седем стъпки английска земя — отвърнал Харолд свирепо, — но понеже казват, че Хардрада бил гигант, може би ще му разрешим още дванадесет цола.“ Залата екнала от одобрителни викове и чаши, и рогове били напълнени и изпити с пожелание норвежецът да влезе по-скоро във владение на английската си територия.
— И аз с удоволствие бих пил за него — каза Ателстън, — защото езикът ми е залепнал за небцето.
— Слисаният пратеник — развълнувано продължи Седрик разказа си, макар че той не интересуваше събеседника му — се оттеглил, за да занесе на Тости и неговия съюзник зловещия отговор на оскърбения му брат. И тогава далечните кули на Йорк и кървавите води на Даруънт станали Свидетели на онази страшна битка, в която, след като проявили най-несъкрушима храброст, и кралят на Норвегия, и Тости паднали с десет хиляди свои смели воини. Кой би предположил, че на този славен ден, когато била спечелена тази битка, същият вятър, що развявал победоносните саксонски знамена, вече надувал платната на норманските кораби и ги тласкал към съдбоносните брегове на Съсекс? Кой би предположил, че само след няколко дни самият Харолд ще притежава също такъв дял от кралството си, какъвто в гнева си отредил за норвежкия нашественик? Кой би предположил, че вие, благородни Ателстън, кръвен потомък на Харолд, и аз, чийто баща е бил не от най-лошите защитници на саксонската корона, ще бъдем сега пленници на един мръсен норманец в същия този замък, в който прадедите ни тъй гордо са пирували?
— Тъжно е наистина — отвърна Ателстън, — но надявам се, че ще ни определят не много голям откуп. Всеки случай не вярвам да възнамеряват направо да ни уморят от глад. И все пак, макар че наближава пладне, не виждам никакви приготовления за обед. Погледнете през прозореца, благородни Седрик, и вижте дали слънцето не наближава вече към пладне?
— Може и да наближава — каза Седрик, — но аз не мога да погледна към този решетъчен прозорец с цветни стъкла, без да се събудят в мене мисли, твърде далечни от настоящия момент и неговите лишения. Когато бе строен този прозорец, благородни приятелю, нашите смели деди не са познавали изкуството да правят стъкло и да го оцветяват. Гордият баща на Улфгангър довел един майстор от Нормандия, за да разхубави замъка му с тази нова украса, която пречупва златната светлина на светия божи ден в най- фантастични краски. Чужденецът пристигнал тук, беден просяк, раболепен и жалък, готов да сваля шапка пред най-простия саксонски слуга в къщата. А се върнал в родината си разглезен и възгордян, за да разкаже на алчните си сънародници за богатството и наивността на саксонските благородници. Безумие, о, Ателстън, предвиждано и предчувствано от онези потомци на Хенгист и смелото му племе, които пазеха простотата на своя начин на живот. Ние направихме тези чужденци наши сърдечни приятели и доверени слуги. Ние приехме техните майстори и изкуството им и презряхме честния, прост и суров бит на смелите си деди. Обезсили ни норманското изкуство дълго преди да ни покори норманското оръжие. Сто пъти по-добра бе простата храна, която ядяхме в мир и свобода, отколкото скъпите лакомства, от любов към които станахме роби на чуждия завоевател.
— И най-простото ядене — отвърна Ателстън — сега би ми се видяло разкош. Чудно ми е, благородни Седрик, че можете така добре да си спомняте за минали дела, а пък да забравяте, че е вече време за обед.
— Губя си времето аз — промърмори нетърпеливо Седрик — да му говоря за каквото и да е друго освен за туй, което дразни апетита му. Духът на Хардиканют е влязъл в него и единственото му удоволствие е да се тъпче, да се налива и да иска още. Уви! — възкликна той, хвърляйки съчувствен поглед към Ателстън — жалко, че в туй хубаво тяло се крие такава безчувствена душа. Жалко, че такова велико дело като възраждането на Англия се крепи на такава несъвършена опора. Но ако се ожени за Роуина, може би все пак нейното по-благородно и великодушно сърце ще разбуди дремещите у него хубави чувства. Но как може да стане това, когато Роуина, Ателстън и самият аз сме пленници на този жесток разбойник и сме пленени може би именно защото той усеща, че ако сме на свобода, може да представляваме опасност за узурпираната от неговия народ власт?
Докато саксонецът бе потънал в мрачните си размисли, вратата на затвора им се отвори и влезе един иконом с белия си жезъл. Тази важна личност пристъпи в стаята с тържествена крачка, последван от
