злато. Вече споменахме екстравагантната мода на обувките по онова време. Носовете на обувките на Морис де Брейси биха могли да съперничат по екстравагантност с тези на най-голямото конте, тъй като бяха повдигнати нагоре и извити като рога на овен. Така се обличаха в онази епоха галантните кавалери. В случая ефектът на облеклото се подсилваше от хубостта и добрите обноски на де Брейси, които съчетаваха грацията на дворянин с прямотата на воин.
Той поздрави лейди Роуина, като свали кадифената си шапчица, украсена със златна брошка, на която бе изобразен свети Архангел Михаил, който тъпче в краката си сатаната. Същевременно учтиво подкани с жест дамата да седне. Тъй като тя остана права, рицарят свали ръкавицата на дясната си ръка и посегна да я заведе до стола. Но Роуина отказа да се възползува от неговата любезност и отвърна:
— Ако пред мен е моят тъмничар, уважаеми рицарю, а обстоятелствата не ми позволяват да мисля другояче, най-добре подхожда на неговия пленник да остане прав, докато чуе съдбата си.
— Уви, прекрасна Роуина — отговори Де Брейси, — пред вас е вашият пленник, а не вашият тъмничар, и във вашите очи де Брейси ще прочете съдбата си.
— Аз не ви познавам, сър — каза дамата, издигайки гордо глава с накърнено достойнство на високопоставена красавица. — Аз не ви познавам и нахалната фамилиарност, с която прилагате към мене жаргона на един трубадур, не може да извини насилието на един разбойник.
— Ти самата, прелестна девойко — отвърна де Брейси с предишния си тон, — ти самата и твоят чар е виновен за всичко, което съм направил и което е несъвместимо с уважението ми към онази, която съм избрал за царица на сърцето си и пътеводна звезда на очите си.
— Повтарям, господин рицарю, че не ви познавам и че никой мъж, който носи оръжие и шпори, няма право да се натрапва на една беззащитна дама.
— Мое нещастие е наистина — каза де Брейси, — че вие не ме познавате. Но нека се надяваме, че името на де Брейси не е останало неспоменато, когато менестрели и херолди са възхвалявали рицарските подвизи по турнирите и бойните полета.
— Оставете тогава менестрели и херолди да възпяват славата ви, господин рицарю? — отговори Роуина. — Това по-добре подхожда на техните уста, отколкото на вашите собствени. И кажете ми кой от тях ще възхвали в песен или в летопис на турнирите паметната ви победа тази нощ, победа над един старец, придружен от няколко боязливи слуги, и плячката, която взехте — една нещастна девица, отнесена против волята й в замъка на един разбойник?
— Вие сте несправедлива, лейди Роуина — рече рицарят, хапейки устни доста смутен и говорейки вече с по-естествен тон, а не с тона на галантна превзетост, който отначало бе възприел. — Вие самата не знаете що е страст и затова не можете да извините, лудостта на друг, макар тя да е породена от вашата собствена красота.
— Моля ви, господин рицарю — каза Роуина, — да оставите този език, който така често Се използува от странстващи певци, че не подхожда вече за рицари и благородници. Вие наистина ме принуждавате да седна, щом се впускате в тези банални фрази, които всеки най-обикновен пътуващ свирач владее в такова изобилие, че могат да му стигнат от днес, та чак до Коледа.
— Горделива девойко — рече де Брейси ядосан, че галантния му стил не му спечелва нищо друго освен презрение, — знай, че и аз мога да ти отвърна също така гордо. Да знаеш тогава, че аз се помъчих да спечеля ръката ти по начин, който най-добре ти подхожда. Но изглежда, че на твоя нрав по-прилича човек да те ухажва с лък и алебарда, отколкото с общоприетите изрази на дворцовия език.
— Когато вежливият език — каза Роуина — се използува, за да прикрие низко дело, той прилича на рицарски пояс, препасан на най-долен палячо. Не ми е чудно, че ограниченията, които той ви налага, ви дразнят. По-почтено би било да си запазите облеклото и езика на разбойник, отколкото да прикривате разбойническото си дело под маската на вежлив език и поведение.
— Съветът ти е добър, лейди — каза норманецът, — затова ще ти отговоря с дръзки думи, които най- добре подхождат на едно дръзко дело, че ти няма да напуснеш този замък, преди да станеш жена на Морис де Брейси. Не съм навикнал да срещам пречки в начинанията си, нито пък е нужно за един нормански благородник старателно да оправдава поведението си пред една саксонска мома, на която прави чест да предложи ръката си. Ти си горда, Роуина, и затова си подходяща за моя жена. По какъв друг начин би могла да достигнеш високи почести? и ранг на принцеса, освен като се свържеш с мене? По какъв друг начин би могла да се измъкнеш от оня долен селски хамбар, където саксонците живеят заедно със стадата, източник на богатството им, и да заемеш място, където трябва да ти се отдава почит и където ще ти се отдава почит наред с всички други в Англия, които се отличават с хубост и власт?
— Господин рицарю — отвърна Роуина, — хамбарът, който вие презирате, е моят дом от детинството ми насам. И уверявам ви, когато го напусна — ако това някога се случи, — аз ще го напусна с човек, който се е научил да презира дома и обичаите, сред които съм израснала.
— Сещам се какво искаш да кажеш — каза де Брейси, — въпреки че може би си мислиш, че говориш твърде прикрито, за да те разбера. Но недей си въобразява, че Ричард Лъвското сърце някога ще се върне на трона си, а още по-малко, че Уилфред от Айвънхоу, неговият любимец, някога ще те заведе до трона му, за да те приветства той като жена на неговия фаворит. Друг може би би почувствувал ревност, когато засегне тази струна. Но моето твърдо намерение не може да се измени заради една такава детинска и безнадеждна любов. Знай, девойко, че този съперник е сега в моя власт и че от мен зависи да издам на Фрон де Бьоф тайната, че той се намира в замъка. Неговата ревност ще бъде по-съдбоносна от моята.
— Уилфред тук! — извика Роуина презрително. — Това е толкова вярно, колкото, че Фрон де Бьоф му е съперник.
За момент де Брейси я погледна втренчено.
— Нима наистина не знаете това? — попита той. — Нима наистина не знаете, че Уилфред от Айвънхоу пътува в носилката на евреина? Хубав превоз за един кръстоносец, чиято смела ръка трябваше да ни възвърне божия гроб! — и той се изсмя презрително.
— Даже и да е тук — каза Роуина, като се мъчеше да говори с безразличие, макар да не можеше да прикрие, че трепери от страх, — в какво отношение е съперник на Фрон де Бьоф? От какво може да се бои освен от кратко пленничество и почетен откуп според рицарските обичаи?
— Роуина — каза де Брейси, — и ти ли страдаш от заблуждението на всички жени, които мислят, че не може да има друго съперничество освен такова, свързано с техните прелести? Не знаеш ли, че съществува и ревност, породена от амбиция и жажда за богатство, а не само от любов? Нима не знаеш, че нашият домакин Фрон де Бьоф със същата готовност и безскрупулност ще отстрани от пътя си този, който пречи на претенциите му за хубавото баронско владение Айвънхоу, с която би го отстранил, ако му беше съперник за любовта на някоя синеока девойка? Но отнесеш ли се благосклонно към моето предложение, лейди, раненият боец няма защо да се бои от Фрон де Бьоф. В противен случай има да го жалиш в плен на този човек, който никога не е проявявал състрадание.
— Спаси го, за бога! — извика Роуина, чиято твърдост се огъна при ужасната мисъл за съдбата, която застрашаваше любимия й.
— Аз мога да сторя това и ще го сторя — каза де Брейси. — Защото, щом Руина се съгласи да стане невеста на де Брейси, кой ще посмее да упражни насилие върху нейния роднина, сина на нейния настойник, другаря й от детинство? Но ти трябва да спечелиш безопасността му с твоята любов. Не съм толкова романтичен и глупав да спомогна за щастието и да отклоня удара на съдбата от човек, който вероятно ще бъде пречка за изпълнението на желанията ми. Използвай влиянието си върху мене в негова полза и той ще бъде спасен. Откажеш ли, Уилфред ще умре и ти самата няма да бъдеш по-близо до свободата си.
— В твоите студени и прями слова — отвърна Роуина — има нещо несъвместимо с ужасите, за които говориш. Не вярвам, че намеренията ти са толкова зли, нито че властта ти е толкова голяма.
— Измамвай се тогава с тази надежда, докато дойде време да се увериш, че е напразна — рече де Брейси. — Твоят любим, избраникът ти, лежи ранен в този замък. Той е пречката, която се издига между Фрон де Бьоф и туй, което Фрон де Бьоф обича повече от славата и красотата. Какво ще му струва един удар с кама или копие, за да замлъкне завинаги противникът му? Ако пък Фрон де Бьоф се уплаши, че е трудно да оправдае такава открита постъпка, нужно е само лекарят да даде на пациента си погрешно лекарство или пък слугинята, или болногледачката да измъкнат изпод главата му възглавницата, и Уилфред, в положението, в което се намира сега, веднага ще умре от кръвоизлияние. И Седрик също… И Седрик…
