по заповед на всеки слуга като теб.
— Бабо Ърфрид — рече другият, — недей много разсъждава, ами си върви. Заповедите на господаря трябва бързо да се изпълняват. Някога и ти си била нещо, но звездата ти отдавна е залязла. Ти си също като стар боен кон, пуснат да пасе на голо поле — и ти някога си можела леко да препускаш, ама сега едва креташ. Хайде, обирай си крушите!
— Зло да не ви отмине! — рече старицата. — Да пукнете в кучешка колиба! Злият дух Зернебок да ме разкъса ако изляза от собствената си килия, преди да си изпреда конопа на хурката!
— Отговаряй тогава пред господаря, стара вещице — каза човекът и излезе, като остави Ребека със старата жена, в чиято компания бе доведена против волята й.
— Какво ли сатанинско дело са намислили пък сега? — мърмореше си старицата, като от време на време хвърляше с едно око зъл поглед към Ребека. — Не е мъчно да се сети човек — блестящи очи, черни къдри, бяло лице — докато не сложи върху му свещеникът черното миро. Да, лесно е да се досети човек защо са я пратили в тази самотна кула, откъдето толкова ще се чуе писък, колкото от петстотин лакти под земята. Бухалите ще ти бъдат съседи, хубавице, и колкото чуват техните крясъци, толкова ще чуят и твоите. Пък и чужденка! — рече тя, като гледаше дрехите и тюрбана на Ребека. — Къдешна си — сарацинка? Египтянка? Защо не отговаряш? Можеш да плачеш, ама не можеш ли да приказваш, а?
— Не се сърди, майко — каза Ребека.
— Няма нужда да ми казваш нищо повече — отвърна Ърфрид, — лисицата се познава по опашката, а еврейката — по говора.
— Имай милост към мене — рече Ребека — и ми кажи какво трябва да очаквам, след като насила ме довлякоха тук? Живота ми ли искат като изкупление за моята вяра? С радост ще го жертвам!
— Живота ти ли, миличка? — възкликна вещицата. — Та какво удоволствие ще им достави да ти отнемат живота? Вярвай ми, животът ти не е в опасност. С теб ще се отнесат така, както някога сметнаха, че е достойно да се отнесат с една благородна саксонска девойка. И нима еврейка като тебе ще плаче, че не е срещнала по-добра съдба? Погледни ме — аз бях млада и двойно по-хубава от тебе, когато Фрон де Бьоф, бащата на този Реджиналд, нападна този замък със своите нормани. Баща ми и седемте му синове отбраняваха своя роден дом кат по кат, стая по стая. Не остана ни едно помещение, ни една стълба в замъка, неопръскана от тяхната кръв. Те умряха — умряха до един, и преди телата им да изстинат и кръвта им да изсъхне, аз станах плячка и посмешище на победителя!
— Няма ли надежда за помощ? Няма ли начин да се избавя? — замоли се еврейката. — Ще те възнаградя богато и пребогато.
Недей и мисли за това — каза старицата. — От тук избавлението е само през дверите на смъртта. И има дълго да чакаме, дълго — прибави тя, като заглади посивялата си глава, — докато се отворят те за нас! И все пак утеха е да си помисли човек, че оставя на земята други, които са също тъй злочести като нас. Сбогом, еврейко! Еврейка или християнка — съдбата ти ще бъде същата, защото имаш работа с хора, които нямат нито милост, нито съвест. Още веднъж, сбогом! Моите конци са изпредени вече — твоята мъка тепърва започва.
— Остани! Остани за бога! — извика Ребека. — Остани тук, па макар и само да ме кълнеш и ругаеш. Все пак твоето присъствие е някаква закрила.
— Даже и присъствието на божата майка не ще може да те запази — отвърна старицата. — Ето я — и тя посочи една грубо изработена икона на Дева Мария, — виж дали тя може да промени съдбата, която те чака.
С тези думи тя излезе от стаята, изкривила лице в подигравателна усмивка, която я загрозяваше още повече. Заключи вратата след себе си и Ребека я чуваше как кълне всяко стъпало, че било толкова високо, докато слизаше бавно и с мъка по стълбите на кулата.
Сега Ребека можеше да очаква съдба, дори по-страшна от тази на Роуина. Каква вероятност имаше да проявяват към една представителка на нейния подтиснат народ макар и малкото снизхождение и уважение, което може би биха проявили към една богата саксонска наследница? Но еврейката имаше това преимущество, че бе по-добре подготвена да посрещне опасността, на която бе изложена, благодарение на силата на характера си и разсъдъка си. Умна и наблюдателна още от ранните си години, разкошът и богатството в бащината й къща и в къщите на другите богати евреи не бяха успели да я заслепят за опасностите, с които бяха свързани те. Като Дамокъл на прочутото пиршество, Ребека винаги виждаше сред това пищно великолепие меча, който висеше закачен на косъм над главите на нейните сънародници. Тези мисли бяха обуздали и направили по-трезв и разумен характера й, който при други условия може би щеше да стане горделив, надменен и упорит.
Благодарение на примера и съветите на баща си, Ребека бе привикнала да се отнася вежливо към всички, които се доближаваха до нея. Наистина тя не можеше да подражава на неговото крайно раболепие, защото й бяха чужди малодушието и постоянното състояние на страх и опасения, които го пораждаха. Но тя се държеше с гордо смирение, сякаш се примиряваше с тежките условия, при които бе поставена като дъщеря на едно презряно племе, но същевременно съзнаваше, че има право, благодарение на собствените си качества, да заема по-високо положение от това, до което произволната тирания на един религиозен предразсъдък й позволяваше да се домогва.
Подготвена по този начин да посреща неволи, тя бе придобила необходимата твърдост да се справя с тях. Сегашното и положение изискваше най-голямо присъствие на духа и тя скоро се окопити.
Първата й грижа бе да разгледа стаята. Но там не откри големи надежди за избавление или закрила. Нямаше никакви тайни входове, нито скрита в пода врата и изглеждаше, че стаята е заградена от всички страни от външната стена на кулата, само вратата, през която бе влязла, я свързваше с главното здание. На вътрешната страна на вратата нямаше резе. Единственият прозорец гледаше към една бойница на върха на кулата и у Ребека отначало се породи надежда, че би могла да избяга оттам. Но скоро откри, че тази бойница няма никаква връзка с другите, че представлява изолирана тераска, заградена както обикновено с парапет, на който имаше отвори, за да могат през тях стрелците от кулата да защищават тази страна на замъка.
Следователно за нея нямаше друга, надежда освен упованието на една пасивна твърдост и дълбоката вяра в небето, присъщи на силните и благородни души. Макар че Ребека бе научена да тълкува погрешно обещанията на светото писание към богоизбрания народ, тя не грешеше в убеждението си, че понастоящем този народ е поставен на изпитание, и във вярата си, че един ден чедата на Сиона ще бъдат прибрани в лоното божие наред с християните. Междувременно всичко наоколо й засвидетелстваше, че сега те са подложени на наказания и изпитания и че техен дълг е да ги понасят, без да вършат грехове. И така, подготвена да гледа на себе си като на жертва на зла съдба, Ребека отрано бе разсъждавала върху собственото си положение и бе подготвила духа си да посрещне опасностите, които вероятно щеше да срещне.
И все пак пленницата потрепери и побледня, когато по стълбите се чуха стъпки, вратата на стаята в куличката се отвори бавно и също тъй бавно влезе един висок мъж, облечен като бандитите, на които дължаха своето злощастие. Той затвори вратата след себе си. Шапката, нахлупена ниско над веждите, скриваше горната част на лицето му, а долната той прикриваше с мантията си. Така маскиран, сякаш се готвеше да извърши дело, от което сам се срамуваше, той застана пред изплашената затворничка. И макар че по външен вид приличаше на разбойник, той като че ли не знаеше как да изрази целта на посещението си, така че Ребека, успяла с усилие да се овладее, превари обяснението му. Тя откачи две скъпи гривни и един гердан и побърза да ги предложи на предполагаемия разбойник, смятайки естествено, че ще спечели благоволението му, като задоволи алчността, му.
— Вземи ги, добри приятелю — рече тя, — и за бога, бъди милостив към мене и стария ми баща. Тези украшения са скъпи, но те са нищо в сравнение с това, което той е готов да даде, за да бъдем освободени здрави и невредими от този замък.
— Прелестно цвете на Палестина — отвърна разбойникът, — тези ориенталски бисери отстъпват по белота пред твоите зъби. Блестящите диаманти не могат да се сравнят с очите ти. А откак съм поел този жесток занаят, заклел съм се да предпочитам красотата пред богатството.
— Не върши такъв грях спрямо себе си — каза Ребека. — Приеми откупа и бъди милостив. Със златото можеш да си купиш удоволствия, а ако се отнесеш зле с нас, ще спечелиш само угризения. Баща ми ще задоволи всичките ти искания. Ако си разумен, можеш с плячката от нашето освобождение да си откупиш
