придаваше по-дълбока червенина на страните й и още по-светъл блясък на очите й. Боа Жилбер, който сам бе горд и буен, почувствува, че никога не е виждал по-жива и завладяваща красота.
— Нека да се помирим, Ребека — рече той.
— Да се помирим — отговори Ребека, — но с това разстояние помежду ни.
— Вече няма защо да се боиш от мене — каза Боа Жилбер.
— Не се боя от теб — отвърна тя — благодарение на оня, който издигна тази кула тъй високо, че нищо не може да падне от нея и да не загине, благодарение на бога Израилев.
— Ти си несправедлива към мен — повтори тамплиерът, — кълна се в земята, морето и небето, ти си несправедлива към мен. Аз не съм по природа такъв, какъвто ме виждаш — корав, егоист и безмилостен. Жената ме е научила на жестокост, затова към жената се показвам жесток. Но не такава жена като тебе. Чуй ме, Ребека. Никой рицар не е вземал копие в ръка със сърце, по-предано на своята избраница, отколкото Брайън де Боа Жилбер. Тя беше дъщеря на дребен барон, чиито единствени владения бяха един полуразрушен замък, едно лозе, което нищо не раждаше и няколко хектара пуста земя в Бордо, а името й беше известно навсякъде, където се вършеха подвизи. То бе известно по-далеч от името на много живи, чиято зестра беше цяло графство. Да — продължи той, крачейки нагоре-надолу по тераската, така развълнуван, сякаш бе забравил присъствието на Ребека. — Да, моите дела, опасностите, през които преминах, и моята кръв прославиха името на Аделаида де Монтемар от кастилския до византийския двор. И как ми се отплати тя? Когато се върнах, покрит със скъпо платени почести, изкупени с труд и кръв, намерих я омъжена за един гасконски оръженосец, за когото никой не бе чувал вън от пределите на нищожното му владение. Аз я любих вярно и жестоко си отмъстих за вероломството й. Но моето отмъщение се върна върху мене самия. Оттогава аз се откъснах от живота и от всички връзки с него. Аз съм обречен да остана, без дом, без утехата на една любеща жена. На стари години аз не ще познавам приветливото домашно огнище. Гробът ми ще бъде самотен и аз няма да оставя потомство, което да носи древното име на Боа Жилбер. Аз пожертвувах за своя орден правото си да действам самостоятелно, правото си на независимост. Тамплиерът, същински роб, макар и да не се нарича такъв, не може да притежава ни земя, ни друго имущество; той живее, движи се и диша само по волята и прищявката на други.
— Уви! — каза Ребека. — А какви облаги имате за това, че сте пожертвували всичко?
— Силата да си отмъщаваме, Ребека — отвърна тамплиерът, — и надеждата за величие.
— Лоша награда — каза Ребека — за това, че сте се отказали от правата, които са най-скъпи на човека.
— Не говори така, девойко — отговори тамплиерът. — Отмъщението е пир на боговете и ако, както ни учат свещениците, те са си го запазили само за тях, то е, защото го смятат за наслада, за която не са достойни простите смърт ни. Ами амбицията? Тя е изкушение, което може да смути даже небесното блаженство. — Той спря за момент и после прибави: — Ребека, тази, която предпочита смъртта пред безчестието, сигурно притежава горд и силен дух. Ти трябва да бъдеш моя! Не, не се стряскай, това трябва да стане с твое съгласие и при условия, предложени от тебе. Ти трябва да се съгласиш да споделиш с мен по-велики надежди, отколкото тези, които един монарх вижда от трона си. Чуй ме, преди да ми отговориш, и прецени, преди да откажеш. Тамплиерът, както ти казваш, изгубва своите обществени права и самостоятелната си власт, но той става член и част от една мощна организация, пред която вече треперят тронове — тъй както дъждовната капка, когато се смеси с морето, става неделима частица от мощния океан, който подкопава скалите и поглъща кралските армади. Също такъв неудържим поток е и този съюз. Аз не съм прост член на този мощен орден, а съм вече един от неговите главни ръководители и мога един ден да се стремя към жезъла на Велик магистър. Бедните воини на храма господен120 не само ще стъпят на врата на крале — и един монах с въжени цървули може да стори това. Железният ни крак ще стъпи на техния трон — желязната ни ръкавица ще изтръгне скиптъра, здраво стиснат в ръцете им. Дори царството на вашия напразно очакван Месия не предлага такава власт на разпръснатото ви племе, към каквато може да се стреми моята амбиция. Аз само търсих досега една сродна душа, с която да я споделя, и я намерих в тебе.
— И ти говориш това на човек от моя народ? — отговори Ребека. — Помисли си само…
— Не ми възразявай — рече тамплиерът, — че нашата вяра е различна. В тайните си заседания ние гледаме с презрение на тези бабини деветини. Недей мисли, че дълго сме се заслепявали относно идиотската глупост на основателите на нашата вяра, които са се отказвали от всички наслади на живота заради удоволствието да умрат като мъченици от глад, жажда или чума или пък от оръжията на диваците в напразния си стремеж да защищават една безплодна пустиня, която има цена само в очите на суеверните. Нашият орден скоро възприе по-смели и широки схващания и откри по-добро възнаграждение за нашите жертви. Нашите огромни владения във всички кралства на Европа, високата ни военна слава, която привлича при нас цвета на рицарството от всички християнски страни — всичко това е посветено на цели, за които набожните основатели на вярата ни не са и сънували. Тези цели ние крием от онези низши духом, които идват в ордена ни със старите принципи и чиито предразсъдъци ги правят наши послушни оръдия. Но аз няма повече да повдигам булото на нашите тайни. Този рог може би вещае нещо, за което е нужно моето присъствие. Размисли върху всичко, което ти казах. Сбогом! Аз няма да ти поискам прошка за насилието, с което те заплаших, защото то бе нужно, за да се разкрие истинският ти характер. Златото се познава само с пробен камък. Аз скоро ще се върна и пак ще разговарям с тебе.
Той прекоси стаята и слезе по стълбата, като остави Ребека повече изплашена от бясното славолюбие на смелия и зъл мъж, в чиято власт злата съдба я бе поставила, отколкото от смъртта, която до преди малко я грозеше. Когато се върна в стаята, първият й дълг бе да благодари на бога на Якова за помощта, която й бе оказал, и да го помоли да продължава да се грижи за нея и за баща й. В молитвата й се вмъкна и друго едно име — името на ранения християнин, когото съдбата бе хвърлила в ръцете на откритите му кръвожадни врагове. Сърцето й се помъчи да я възпре, когато даже в молитвата си към божеството тя намесваше спомена за човек, с когото нейната съдба не можеше да се свърже — един назарянин и враг на вярата й. Но молитвата беше вече изречена и дори всички тесногръди предразсъдъци на нейната секта не можаха да принудят Ребека да пожелае да я отмени.
ГЛАВА XXV
Когато тамплиерът влезе в залата на замъка, той намери де Брейси вече там.
— Предполагам — каза де Брейси, — че твоите любовни обяснения са били прекъснати също както моите от този натрапчив зов. Но ти идваш по-късно и по-неохотно и затова предполагам, че вашият разговор е бил по-приятен от моя.
— Нима твоето предложение към саксонската принцеса не се увенча с успех? — запита тамплиерът.
— Кълна се в мощите на Томас Бекет — отговори де Брейси, — лейди Роуина сигурно е чула, че аз не мога да понасям женски сълзи.
— И таз хубава! — рече тамплиерът. — Ти си вожд на свободен отряд, а се трогваш от женски сълзи! Няколко капки върху факела на любовта го карат да пламне още по-буйно.
— Покорно благодаря за тези няколко капки — отвърна де Брейси. — Девойката проля толкова сълзи, че можеше да угаси даже светлината на фар. Никога не е виждал човек такова кършене на ръце и такъв порой от сълзи от времето на света Ниоба насам, за която ни разказа абатът Еймър122. Сигурно някой воден дух се бе вселил в лейди Роуина.
— Легион от дяволи са се вселили в гърдите на еврейката — отвърна тамплиерът, — защото струва ми се, че един от тях, та дори и да беше самият Аполион123, не би
