разбойници, които някога са носили лък в гората.
— Ами кой ще занесе това съобщение? — запита Фрон де Бьоф. — Те сигурно са завардили всички пътеки и ще изтръгнат от гърдите на пратеника всичко, което знае. А, сетих се! — прибави той след минутна пауза. — Сър тамплиер, ти знаеш да четеш и пишеш. Ако можем да намерим писмените принадлежности на моя капелан, дето умря преди година, както си гуляеше на Коледа…
— Ако благоволите — каза оръженосецът, който още беше тук, — мисля, че стара ги Ърфрид ги пази някъде от любов към изповедника. Разправят, че той бил последният човек, който някога й е говорил слова, каквито един вежлив мъж може да отправи към жена или мома.
— Върви тогава и ги намери, Енгелред — заповяда Фрон де Бьоф. — После, сър тамплиер, ти ще напишеш отговор на това дръзко предизвикателство.
— Бих предпочел да отговоря с меч вместо с перо — каза Боа Жилбер. — Но нека бъде волята ти.
И той седна и написа следното послание на френски:
„Сър Реджиналд Фрон де Бьоф със своите благородни и войнствени съюзници и приятели не приема покани за бой от роби, крепостници и бегълци. Ако лицето, което се нарича Черния рицар, има наистина претенции за рицарство, то трябва да знае, че сегашните му съюзници са позор за него и затова няма право да иска сметка от доблестни мъже с благородна кръв. Що се отнася до нашите пленници, ние ви молим от християнско състрадание да изпратите някой духовник да изслуша последната им изповед и да им измоли божията милост, защото ние сме твърдо решени да ги екзекутираме тази сутрин преди пладне, така че главите им, които ще сложим на бойниците, да покажат на всички колко малко държим на тези, които са се заели с тяхното избавление. Затова, повтаряме, изпратете някой свещеник да ги изповяда с което ще им направите последната услуга на този свят.“
След като сгънаха писмото, предадоха го на оръженосеца и чрез него на чакащия вън пратеник като отговор на посланието, което той бе донесъл.
След като свободният селянин изпълни своята мисия, той се върна в главната квартира на съюзниците, която засега бе установена под един стар дъб на разстояние около три изстрела със стрела от замъка. Тук Уомба и Гърт със своите съюзници Черния рицар и Локсли и веселият отшелник с нетърпение очакваха отговора на посланието си. Около тях се бяха разположили много свободни селяни, чиито дрехи и загрубелите им от вятъра и слънцето лица свидетелстваха за обикновените им занимания. Имаше повече от двеста души и бързо прииждаха нови. Водачите им се отличаваха от останалите само по едно перо, затъкнато в шапката — във всяко друго отношение облеклото, оръжието и снаряжението им бяха еднакви.
Освен тези чети беше се събрала и друга, не така стегната и добре въоръжена войска, която се състоеше от саксонските жители на близкото градче и от многобройни крепостници и слуги от обширното имение на Седрик, дошли да помогнат за неговото избавление. Малцина от тях имаха друго оръжие освен обикновените селски съоръжения — копия за лов на глигани, коси, бухалки и пр., — които по необходимост някога използваха и за войнствени цели. Защото норманите като всички завоеватели не обичаха да разрешават на поробените саксонци да притежават и използуват мечове и копия. По тази причина помощта на саксонците далеч не бе тъй опасна за обсадените, както би могла да бъде, като се има пред вид силата и големият брой на хората и вдъхновението им от една справедлива кауза. Именно на водачите на тази пъстра армия бе предадено писмото на тамплиера.
Най-напред се обърнаха към капелана да им изложи съдържанието му.
— Кълна се в гегата на свети Дънстън — възкликна достопочтеният духовник, — която е довела повече заблудени овци в лоното на църквата, отколкото кой и да е друг светия в рая, че не мога да ви предам този жаргон — френски ли е или арабски, хич не разбирам.
И той подаде писмото на Гърт, който поклати глава намусен и го предаде на Уомба. Шутът огледа четирите ъгъла на хартията, като се хилеше с израз на престорена дълбокомисленост, като маймуна при подобни обстоятелства, после подскочи и даде писмото на Локсли.
— Ако дългите букви бяха лъкове, а късите букви — широки стрели — рече храбрият селянин, — щях да разбера за какво се отнася. Но при сегашното положение на нещата толкова има опасност да открия смисъла на писмото, колкото да улуча елен на дванадесет мили разстояние.
— Тогава ще трябва аз да играя ролята на секретар — рече Черният рицар, пое посланието от Локсли, най-напред го прочете за себе си и после предаде съдържанието му на саксонски на своите съюзници.
— Да екзекутират благородния Седрик! — възкликна Уомба. — Кълна се в светия кръст, господин рицарю, сигурно имаш грешка!
— Не, добри ми приятелю — отвърна рицарят. — Предадох ви думите тъй, както са написани.
— Щом е така — рече Гърт, — кълна се в свети Томас Кентърберийски, че ще превземем замъка, макар и да трябва да го сринем с голите си ръце.
— Ами че то няма и с какво друго да го сринем — отвърна Уомба. — Само че моите ръце едва ли са годни да превръщат камъни и хоросан на прах.
— Това е само начин да спечелят време — каза Локсли. — Те не ще се осмелят да извършат дело, за което аз мога да ги накарам скъпо да платят.
— Добре щеше да бъде — рече Черният рицар, — ако можеше някой от нас да проникне в замъка и да разбере в какво положение се намират обсадените. Чини ми се, че щом като искат изповедник, този свят отшелник може хем да изпълни религиозния си дълг, хем да ни достави нужните сведения.
— Чума да те вземе и тебе, и съветите ти! — рече набожния отшелник. — Да знаеш, господин Мързеливи рицарю, че веднъж снема ли монашеското си расо, с него снемам и попството си, и светостта си, дори и латинския си. Щом облека зелената си дреха, по-лесно мога да утрепя дванадесет сърни, отколкото да изповядам един християнин.
— Боя се, твърде много се боя — продължи Черния рицар, — че тук няма герой, който да може да поеме засега ролята на отец-изповедник.
Всички се спогледаха и замълчаха.
— Виждам — каза Уомба след кратка пауза, — че глупецът си остава глупец и затова трябва да си сложи главата в торбата, щом мъдрите не щат. Трябва да знаете, скъпи ми братовчеди и земляци, че преди да сложа пъстрата шутовска дреха, аз носех расо и се готвех за монах, но ме хвана мозъчна треска и след нея ми остана само толкоз мозък, колкото стига за шут. Вярвам, че с помощта на расото на добрия ни отшелник и със светостта и знанията, зашити в качулката му, ще ме сметнат за подходящ да дам земна и небесна утеха на добрия ни господар и на другарите му по нещастие.
— Как мислиш, а? Дали му стига дотам умът? — обърна се Черният рицар към Гърт.
— Не знам — рече Гърт, — но ако не му стига, това ще бъде първият случай, когато не е успял да използува глупостта си.
— Слагай тогава расото, приятелю — рече рицарят — и нека твоят господар ни изпрати по тебе сведения за положението в замъка. Те сигурно са малцина и шансовете са пет към едно, и може би ще можем да го превземем с внезапна и смела атака. Времето напредва — върви.
— Междувременно — каза Локсли — ние така ще обградим замъка, че дори и муха да не може да изнесе вест оттам. Така че, добри приятелю — продължи той, като се обърна към Уомба, — ти можеш да увериш тези тирани, че ако упражнят, каквото и да е насилие над пленниците си, ще си го върнем стократно над техните хора.
— Pax vobiscum125 — рече Уомба, който вече се бе увил в монашеската си дреха.
И той тръгна да изпълни поръчението си с тържествена и внушителна походка на истински монах.
ГЛАВА XXVI
