мисли и дела не бяха недостойни за благородното му потекло. — Не! Аз предпочитам да остана цяла седмица в този затвор без друга храна освен оскъдния залък на затворника и без друго питие освен водата, която му се полага, отколкото да се възползувам от възможността да избягам, която този роб с доброто си сърце предлага на своя господар.
— Вие минавате за умни хора, господа — каза шутът, — а мене ме смятат за побъркан. Но, чичо Седрик и братовчеде Ателстън, аз ще реша този спор вместо вас и ще ви спестя труда да си разменяте повече любезности. Аз съм като кобилата на Джон Патицата, дето позволявала само Джон Патицата да я яха — аз дойдох тук да спася господаря си и ако той не е съгласен — баста! — нищо друго не мога да сторя, освен да си отида у дома. Добрините не могат да се подмятат от ръка на ръка като топка. Не съм съгласен да ме обесят за друг освен за собствения ми господар, когото знам от рождение.
— Върви тогава, благородни Седрик — каза Ателстън, — не пропущай този случай! Твоето присъствие вън може да насърчи нашите приятели да се борят за избавлението ни, а ако останеш тук, всички сме изгубени.
— А има ли някакви изгледи да ни спасят отвън? — обърна се Седрик към шута.
— Изгледи ли! Ех-е-ей! — повтори Уомба. — Да знаеш, че влезеш ли в расото ми, ти навличаш генералска пелерина. Там вънка има петстотин души и тази сутрин аз бях един от главните им водачи. Шутовската ми шапка бе каска, а пръчицата ми — жезъл. Ще видим какво ще спечелят, като заменят глупака с умен мъж. Истина ти казвам, боя се, че ще изгубят от храбростта това, което ще спечелят от ума. И така, сбогом, господарю, и бъди добър към бедния Гърт и към кучето му Фангз. И нека закачат петльовия ми гребен в банкетната зала на Ръдъруд за спомен на това, че съм си дал живота за господаря си като верен… глупак.
Последните думи бяха казани някак двусмислено, полу на шега, полусериозно. Очите на Седрик плувнаха в сълзи.
— Паметта ти ще се тачи — рече той, — докато има хора на света да почитат верността и привързаността! Ако не се надявах, че ще намеря начин да спася Роуина и тебе, Ателстън, и тебе също, бедни Уомба, не можеше ме накара да постъпя, както ти искаш.
Те си бяха разменили вече дрехите, когато Седрик изведнъж бе обзет от съмнение.
— Не знам друг език — каза той — освен собствения си и няколко думи от този префърцунен нормански. Как ще съумея да се държа като преподобен отец?
— Магията е само в две думички — отвърна Уомба. — На всички въпроси се отговаря с pax vobiscum. И да идваш, и да отиваш, и да ядеш, и да пиеш, и да благославяш, и да анатемосваш, pax vobiscum ти стига за всичко. Тези думи са така полезни на калугера както метлата на вещицата и магическата пръчица на магьосницата. Кажеш ли ги ей така — pax vobiscum — с дълбок и сериозен глас, ти си всесилен. И на пазача, и на караула, на рицаря и на оръженосеца, на пехотинеца и на кавалериста, те действат като магия. Мисля, че ако ме изкарат на бесилото утре, което е твърде вероятно, ще опитам въздействието им върху палача.
— Щом е тъй — рече господарят му, — лесно ще се по-калугеря. Pax vobiscum — вярвам, че ще запомня паролата. Сбогом, благородни Ателстън. Сбогом и на тебе, бедното ми момче — доброто ти сърце би изкупило и по-глупава глава от твоята. Аз ще ви спася или ще се върна да умра с вас. Благородната кръв на саксонските крале няма да се пролее, докато моята още тупти в жилите ми. Ни един косъм няма да пострада от главата на бедния ми слуга, който се излага на опасност заради господаря си, ако Седрик може да го спаси с риск на собствения си живот. Сбогом!
— Сбогом, благородни Седрик — рече Ателстън, — и не забравяй, че е редно за един монах да приеме храна, ако му предложат.
— Сбогом, чичо — прибави Уомба, — и помни pax vobiscum.
С тези съвети Седрик излезе да изпълни задачата си. Не след дълго той има възможност да изпита силата на тази магия, която шутът му бе препоръчал като всемогъща. Докато търсеше пътя към залата пред един коридор с ниски и мрачни сводове, спря го една женска фигура.
— Pax vobiscum — рече мнимият монах и тъкмо се мъчеше да мине бързо покрай нея, когато му отвърна един тих глас.
— Et vobis — quaeso, domine reverendissime, pro mi sericordia vestra.128
— Аз малко недочувам — отвърна Седрик на правилен саксонски, като си промърмори: „Дявол да го вземе този шут и неговия pax vobiscum. Ето че изгубих копието си още при първото хвърляне!“
В онази епоха обаче не беше нещо необикновено за един монах да недочува добре с латинското си ухо и това бе добре известно на лицето, което бе заговорило на Седрик.
— Моля ти се в името на християнската любов, преподобни отче — отговори тя на собствения му език, — благоволи да дойдеш и да дадеш духовната си утеха на един ранен затворник, който лежи в този замък, и да проявиш състрадание към него и към нас, както те учи светото ти призвание. Твоят манастир ще има за това добро дело нечувани облаги.
— Дъще — рече смутеният Седрик, — времето, с което разполагам в този замък, не ми позволява да изпълня задълженията си. Трябва веднага да си вървя — това е въпрос на живот и смърт.
— И все пак, отче — настояваше молителката, — нека те помоля в името на обета, който си дал, да не отминеш, без да дадеш съвет и подкрепа на изложените на опасност нещастници.
— Дано злият дух те грабне и да отлети с тебе, та да ме остави в Ифрин129 при душите на Один и Тор130! — рече Седрик раздразнен и сигурно щеше да продължи в същия дух, съвсем неподходящ за ролята му на духовник, когато разговорът им бе прекъснат от острия глас на Ърфрид, старицата от кулата.
— Така ли, хубостнице! — обърна се тя към жената. — Така ли се отплащаш за добрината, която ти сторих, като те пуснах от затворническата ти килия, а? Принуждаваш, значи, преподобния отец да прибегне до груби думи, за да се отърве от една нахална еврейка!
— Еврейка ли? — каза Седрик, възползувайки се от този случай, за да се измъкне. — Пусни ме да мина, жено! Да не си посмяла да ме спреш! Аз току-що се връщам от изпълнение на светите си обязаности и не искам да се осквернявам.
— Ела насам, отче — каза старицата, — ти си странник в този замък и не можеш да излезеш без водач. Ела насам, защото аз искам да поговоря с тебе. А ти, дъще на прокълнато племе, върни се в стаята на болния и се грижи за него, докато се върна. Тежко ти, ако пак излезеш без мое позволение!
Ребека се оттегли. Молбите й бяха принудили Ърфрид да й позволи да излезе от куличката и Ърфрид се бе възползувала от услугите й именно там, където самата Ребека желаеше да ги отдаде — край леглото на ранения Айвънхоу. Схващайки опасността на положението и готова да се възползва от всяко възможно средство за спасение, у Ребека се бяха породили надежди, когато узна от Ърфрид, че някакъв духовник е проникнал в този замък на безбожници. Затова тя следеше връщането на мнимия свещеник с цел да го заговори и да го заинтересува за съдбата на пленниците. Читателят вече знае доколко бе успяла.
ГЛАВА XXVII
