състояние да съблекат гол един дебел игумен, като че ли са дошли от другия бряг на този солен канал134. Не беше ли игумен на „Свети Айвис“ оня, дето го завързаха на един дъб и го накараха да пее литургия, докато му претърсваха торбите и кесията? Не, кълна се в света дева Мария, тази шега бе дело на Гал-тир от Мидълтън, един от нашите братя по оръжие. Ама саксонци бяха онези, дето ограбиха светилниците и чашата за причастие от параклиса на свети Бийз, нали?
— Те бяха безбожници — рече Седрик.
— Да, да. Пък и изпиха всичкото хубаво вино и бира, дето беше прибрано за тайни пиршества на тези, които уж се занимават само с нощни бдения и утринни молитви! Попе, ти си длъжен да си отмъстиш за такова светотатство.
— Наистина съм длъжен да си отмъстя — промърмори Седрик. — Свети Уитоулд да ми бъде свидетел!
Докато разговаряха, Фрон де Бьоф го доведе до задната порта, където преминаха рова по една дъска и стигнаха до външната ограда, от която се излизаше на открито поле през едно здраво укрепление.
— Сега върви и ако изпълниш задачата си и се върнеш тук след това, ще намериш саксонско месо на такава ниска цена, както свинското месо в кланицата на Шефилд. И слушай, ти ми се виждаш весел изповедник — върни се след нападението и ще имаш на разположение достатъчно малвоазенско вино да удавиш целия си манастир.
— Непременно ще се срещнем пак — отвърна Седрик.
— Ето ти нещичко сега за сега — продължи норманецът, когато стигнаха задната врата, и пъхна насила в ръката на Седрик една жълтица. — И помни, че ще ти смъкна и расото, и кожата, ако не изпълниш задачата.
— Ще ти дам пълно право да сториш това — отвърна Седрик, като излезе от вратата и закрачи с бодра стъпка по откритото поле, — ако, когато се срещнем пак, не заслужа нещо по-добро! — и като се обърна към замъка, той захвърли жълтицата към дарителя и извика. — Подъл норманец! Да се затриеш и ти, и парите ти!
Фрон де Бьоф не можа да чуе добре думите, но постъпката му се видя съмнителна.
— Стрелци! — извика той на пазачите на външното укрепление. — Пратете една стрела в расото на оня калугер! Но не, спрете — каза той, докато наемниците му опъваха лъковете. — няма полза, ние все пак трябва да му се доверим, защото нямаме друг избор. Мисля, че няма да посмее да ни предаде. А в най- лошия случай мога да преговарям с онези саксонски кучета, които държа запрени. Хей, тъмничарю Джайлз, нека ми доведат Седрик от Ръдъруд и другия простак, неговия другар — оня де, от Кънингзбърг, Ателстън ли му викаха, как? Дори имената им тежат на езика на един нормански рицар и докарват някак си на свинско. Донесете ми кана с вино, както рекъл веселият принц Джон, за да измия вкуса от устата си. Донесете виното в оръжейната, там заведете и пленниците.
Заповедта му бе изпълнена. Когато влезе в готическата зала, накичена с много трофеи, спечелени от самия него и от баща му, той намери кана с вино на тежката дъбова маса и двамата саксонски пленници, пазени от четирима негови хора. Фрон де Бьоф изпи голяма чаша вино и после се обърна към тях; начинът, по който Уомба бе нахлупил шапката над лицето си, променените дрехи, мрачната и несигурна светлина и обстоятелството, че баронът не познаваше твърде добре чертите на Седрик (последният отбягваше норманските си съседи и рядко излизаше извън пределите на своите имения) му попречиха да открие веднага, че най-важният му пленник се е измъкнал.
— Английски храбреци — рече Фрон де Бьоф. — как ви харесва гостоприемството в Торкилстън? Разбрахте ли вече какво заслужава вашето surquedy и outrecuidance135, дето погледнахте отвисоко на поканата на един принц от династията Анжу? Забравихте ли как се отплатихте на принц Джон за гостоприемството, което съвсем не заслужавахте? Кълна се в бога и свети Денис, че ако не платите най-богат откуп, ще ви обеся с главата надолу на железните решетки на ей този прозорец, докато ястребите и гарваните ви оголят скелетите. Говорете, саксонски псета, какво предлагате срещу никому ненужния си живот? Какво ще кажеш, ей ти от Ръдъруд?
— Аз не предлагам нито петак — отвърна бедният Уомба, — а колкото за това, че ще ме обесиш с главата надолу, то моят мозък си е объркан от рождение, така че, ако ме обърнеш наопаки, може пък той да се оправи.
— Света Геновева! — извика Фрон де Бьоф. — Този пък кой е!
И като замахна с ръка, той свали шапката на Седрик от главата на шута, разкъса яката на дрехата му и откри фаталния белег на робството — сребърния гердан на шията.
— Джайлз, Клемънт — кучета и негодници! — извика побеснелият норманец. — Кого сте ми довели тука?
— Мисля, че мога да ти кажа кой е — каза де Брейси, който току-що влезе в стаята. — Това е клоунът на Седрик, който тъй храбро спечели схватката с Исак от Йорк по въпроса за правото на предимство.
— Този въпрос аз ще уредя и за двамата — отговори Фрон де Бьоф. — Ще увиснат двамата на същата бесилка, ако господарят му и този шопар от Кънингзбърг не платят добра цена за живота им. Най-малкото, което трябва да ни дадат, е богатството си. Освен това те трябва да отведат със себе си тези оси, дето гъмжат край замъка, да подпишат, че се отказват от правата си на неприкосновеност и да живеят отсега нататък като наши крепостници и васали и да бъдат доволни, ако в новия свят, който скоро ще устроим, им оставим възможността, макар и да дишат. Вървете — каза той на двама от слугите си, — доведете ми истинския Седрик и този път ще ви простя грешката, още повече, че сте сбъркали един глупец с един саксонски франклин.
— Само че — рече Уомба, — ваше рицарско благородие може да открие, че между нас има повече глупци, отколкото франклини.
— Какво иска да каже този негодник? — запита Фрон де Бьоф хората си, които неохотно и страхливо измънкаха, че ако този тук не е Седрик, те не знаят какво може да е станало с него.
— Небесни светии! — извика де Брейси. — Той трябва да се е измъкнал с дрехите на монаха!
— Дяволи от ада! — отекна Фрон де Бьоф. — Значи, аз сам изведох до вратата и пуснах навън ръдърудския шопар! А пък ти — обърна се той към Уомба, — чиято глупост надминава мъдростта на идиоти, още по-тъпи от тебе — хубав монах ще те направя аз тебе — ще ти острижа темето! Хей, там! Кажете да му одерат кожата на главата и после го хвърлете с главата надолу от бойниците. Занаятът ти е да се шегуваш, нали? А да видим можеш ли да се шегуваш сега?
— Ти постъпваш с мене по-добре, отколкото казваш, благородни рицарю — изхленчи бедният Уомба, чийто навик да се прави на палячо не го изостави дори пред непосредствената опасност от смъртта. — Ако наистина ми дадеш червената шапка, дето ми я обещаваш, ще направиш от един обикновен монах — кардинал.
— Нещастникът — рече де Брейси — е решил да умре с призванието си. Фрон де Бьоф, не го убивай. Дай ми го да весели моите кондотиери. Какво ще кажеш, глупчо? Ще добиеш ли смелост след помилването си да дойдеш с мене да воюваш?
— Да, ако ме пусне господарят ми — рече Уомба, — защото (и той докосна гердана си) аз не смея да се откопча от синджира без негово позволение.
— Ами, норманската пила лесно ще пререже саксонския гердан — каза де Брейси.
— Да, благородни сър — каза Уомба, — и оттам иде приказката:
— Хубаво правиш, де Брейси! — каза Фрон де Бьоф. — Седиш и слушаш глупостите на този шут, докато ни грози гибел! Не виждаш ли, че сме изиграни и че намерението ни да влезем във връзка с приятелите си е
