След като Ърфрид с викове и закани прогони Ребека обратно в стаята, от която бе излязла, тя заведе Седрик против волята му в една стаичка и внимателно залости вратата. После взе една кана с вино и две чаши, сложи ги на масата и каза с тон, който по-скоро констатираше факта, отколкото питаше за сведения:
— Ти си саксонец, отче, не отричай.
Като забеляза, че Седрик не бърза да отговори, тя продължи:
— Звукът на родния ми език е сладък за слуха ми, макар че рядко го чувам, и то от устата на нещастните, унизени крепостници, на конто високомерните нормани налагат най-тежката работа в тази къща. Ти си саксонец, отче, саксонец, и то свободен, само дето си божи служител. Гласът ти звучи сладко в ушите ми.
— Нима саксонски свещеници никога не идват в този дом? — запита Седрик. — Чини ми се, че техен дълг е да утешат прокудените и подтиснати чада на тази страна.
— Не идват, пък и ако дойдат, предпочитат да гуляят на трапезата на победителите — отговори Ърфрид, — отколкото да слушат стенанията на сънародниците си. Поне така разправят за тях, аз самата не мога да кажа. От десет години насам вратите на този замък са се отваряли само за развратния нормански капелан, който правеше компания на Фрон де Бьоф във вечерните му пиршества и който отдавна е повикан горе да даде сметка за делата си. Но ти си саксонец, саксонски свещеник, и аз искам да те питам нещо.
— Саксонец съм — отвърна Седрик, — но едва ли съм достоен за името на свещеник. Пусни ме да си ходя — заклевам те, че ще се върна или ще изпратя по-достоен мой събрат да чуе изповедта ти.
— Почакай още малко — каза Ърфрид. — Звукът на този глас, който слушаш сега, скоро ще заглъхне в студената земя и аз не искам да вляза в нея такъв звяр, какъвто съм приживе. Но виното трябва да ми даде сили да разкажа ужасната си история.
Тя си наля една чаша и я изпи така жадно, сякаш искаше да пресуши и последната капка.
— То затъпява — рече тя, вдигайки поглед след последната глътка, — но не успокоява. Пийни и ти, отче, ако искаш да чуеш разказа ми, без да паднеш в несвяст на тези плочи.
Седрик сигурно щеше да откаже да я последва в тази зловеща почерпка, но тя му направи знак, пълен с нетърпение и отчаяние. Той изпълни молбата й и изпи една голяма чаша вино. Тогава тя започна разказа си, сякаш неговата любезност я бе успокоила.
— Аз не съм от рождение нещастницата, която виждаш пред себе си, отче — каза тя. — Аз бях свободна, щастлива и почитана, обичах и бях обичана. Сега съм робиня, нещастна и унизена, играчка на страстта на своите господари, докато бях още красива, а откак вече не съм — предмет на тяхното презрение, присмех и омраза. Чудно ли ти е, отче, че аз мразя човешкия род и преди всичко народа, който е причина за тази промяна в мене? Нима сбръчканата немощна старица пред теб, чиято ярост намира израз само в безсилни клетви, може да забрави, че е била някога дъщеря на благородния тан на Торкилстън, пред чийто гняв трепереха хиляди васали?
— Ти — дъщеря на Торкил Улфгангър! — възкликна Седрик и се дръпна назад. — Ти, ти — дъщеря на този благороден саксонец, приятел и боен другар на моя баща!
— Приятел на твоя баща! — повтори Ърфрид. — Тогава пред мене стои Седрик Саксонеца, защото благородният Хериуърд от Ръдъруд имаше само един син и неговото име е добре известно сред сънародниците му. Но ако ти си Седрик от Ръдъруд, защо носиш тази монашеска дреха? Да не би и ти да си изоставил вече надеждата да избавиш отечеството си и да си потърсил закрила от тиранията в сенките на манастира?
— Няма значение кой съм — каза Седрик. — Разкажи, нещастнице, своята ужасна и греховна история. Защото ти сигурно имаш грехове — грях е дори, че си жива, за да ми разказваш.
— Имам, да, имам грях — отвърна злочестата жена, — голям, черен, неизкупим грях — грях, който тежи като товар на сърцето ми, грях, който целият огън на разкаянието на оня свят не може да изчисти. Да, това, че съм живяла тук, в тези зали, опръскани с благородната чиста кръв на моя баща и моите братя, като любовница на техния убиец, като негова робиня и участница в насладите му — това прави всеки животворен дъх, който съм поемала, престъпление и проклятие.
— Клетнице! — извика Седрик. — Значи, докато приятелите на баща ти, докато всяко честно саксонско сърце е споменавало в молитвите си наред с него и доблестните му синове името на убитата Улрика, ти си живяла, за да заслужиш нашата омраза и проклятие, живяла си с подлия тиранин, който уби най-близките ти и скъпи същества, който проля невинна детска кръв, за да не остави жив ни един мъжки потомък на благородния род на Торкил Улфгангър — с него си живяла, и то свързана с незаконна любов!
— С незаконни връзки — да! Но не с любов! — отвърна старицата. — Любовта може да вирее по-скоро в царството на вечните мъки, отколкото под тези прокълнати сводове. Не, за това поне не мога да се упреквам — душата ми бе изпълнена с омраза към Фрон де Бьоф и племето му дори в часовете на престъпната му страст.
— Ти си го мразела и все пак си останала жива! — възкликна Седрик. — Нещастнице! Та нямаше ли за тебе нож, кама? Щом толкова ти е било скъпо това съществувание, добре е за тебе, че тайните на този нормански замък са като тайните на гроба! Защото само да бях подозрял, че дъщерята на Торкил живее в грях с убиеца на своя баща, мечът на някой верен саксонец щеше да те намери дори и в прегръдките на твоя любовник.
— Наистина ли би извършил този акт на справедливост към името на Торкил? — запита Улрика (защото вече можем да изоставим неистинското й име Ърфрид). — Тогава ти си наистина верен саксонец, за какъвто минаваш. Защото дори между тези прокълнати стени, където, както с право каза, грехът се крие в непрогледна тайна, дори тук се чуваше името на Седрик и аз, злочеста и презряна, се радвах, че все още живее и диша един отмъстител на нещастния ни народ. И аз съм изпитвала часове на отмъщение — разпалвала съм кавгите на нашите врагове, докато пиянските им изстъпления стигнат до убийства. Виждала съм как се лее тяхната кръв, чувала съм предсмъртните им стенания! Погледни ме, Седрик, нима по това отвратително и повехнало лице не личат още следи от чертите на Торкил?
— Не ме питай, Улрика. — В гласа на Седрик имаше тъга, примесена с отвращение. — Това е прилика, която напомня мъртвец, излязъл от гроба, когато сатаната е вдъхнал живот на безжизнения му труп.
— Така да бъде! — отговори Улрика. — Но тези сатанински черти бяха озарени от светлина, когато успях да създам разкол между стария Фрон де Бьоф и сина му Реджиналд. Това, което последва, би трябвало да остане скрито във вечния мрак на ада, но нека моето отмъщение повдигне булото и загатне за него — защото, ако го провъзглася високо, мъртвите ще станат от гроба си! Отдавна несъгласието тлееше като скрит огън между тиранина баща и жестокия му син — отдавна аз тайно подклаждах тази противоестествена омраза, докато тя избухна в момент на пиянска забрава и моят потисник падна на собствената си трапеза, убит от ръката на собствения си син. Ето какви тайни крият тези сводове! — извика тя, вдигайки очи към тавана. — Сринете се, проклети зидове, и погребете под себе си всички, които знаят тази грозна тайна!
— Ами ти, нещастна грешнице — запита Седрик, — каква беше твоята участ след смъртта на похитителя ти?
— Помъчи се да отгатнеш, но не питай. Аз живях тук — тук, докато старостта, преждевременната старост, сложи своя страшен отпечатък върху лицето ми, живях презряна и отритната тук, където някога ми се подчиняваха, принудена да огранича желанието си за мъст, което някога имаше такива широки възможности, до дребната злоба на една мърмореща слугиня или до празните клетви на една безпомощна старица. Бях осъдена да слушам от самотната си кула шума на веселби, в които някога сама участвах, или писъците и стенанията на нови жертви на тиранията.
— Улрика — рече Седрик, — как посмя да се обърнеш към човек, който носи тези одежди, докато сърцето ти, боя се, още скърби за загубените облаги от твоите престъпления, тъй както скърби за делата,
