които са ти донесли тези облаги? Помисли си, нещастна жено, би ли могъл дори светият крал Едуард да ти помогне, ако стоеше тук пред тебе? Този царствен изповедник бе надарен от небето със силата да очиства раните по тялото, но само бог може да изцери проказата, коя — то разяжда душата.
— И все пак не се отвръщай от мене, строги пророче на небесния гняв — възкликна тя. — Кажи ми, ако можеш, до какъв край ще ме изведат тези нови страшни чувства, които ме обземат в самотата ми? Защо изникват пред мен отдавна извършените дела с нов непреодолим ужас? Каква орис очаква отвъд гроба тази, на която бог е отредил на земята такава неизразимо злочеста съдба? По-добре е да се обърна за помощ към Водан, Херта и Зернебок, към Миста и Скогула, боговете на нашите непокръстени прадеди, отколкото да понасям ужасните страхове, които напоследък ме преследват и наяве и насън?
— Аз не съм свещеник — рече Седрик, извръщайки се с отвращение от тази жалка картина на греховност, горест и отчаяние. — Не съм свещеник, макар че нося свещеническа дреха.
— Свещеник или не — отговори Улрика, — ти си първият, когото виждам от двадесет години насам, който се бои от бога и почита човека. И нима ти ме караш да се отдам на отчаяние?
— Аз те съветвам да се покаеш — рече Седрик. — Отдай се на молитва и разкаяние и дано молитвата ти бъде чута! Но аз не мога и не искам да стоя повече при теб!
— Почакай още малко! — каза Улрика. — Не ме напускай сега, сине на бащиния ми приятел, да не би демонът, който ме е държал в своя власт цял живот, да ме изкуши да си отмъстя за твоето коравосърдечие и презрение. Мислиш ли, че ако Фрон де Бьоф открие Седрик Саксонеца в замъка си предрешен така, ще ти остане дълго да живееш? Очите му отдавна те следят като сокол плячката си.
— И така да е — отвърна Седрик, — нека ме разкъса с клюна и ноктите си, езикът ми не ще изрече ни дума, в която сърцето ми не вярва. Аз ще умра като саксонец — верен на думата си, честен в делата си. Казвам ти, махай се, не се докосвай до мен, не ме задържай! Дори видът на самия Фрон де Бьоф не ми е така противен, както си ми ти, клетнице!
— Добре — рече Улрика, без да го спира вече. — Върви си и забрави във високомерието си, че нещастницата пред тебе е дъщеря на бащиния ти другар. Върви си — ако съм откъсната от хората в страданията си, откъсната от тези, чиято подкрепа с най-голямо право мога да очаквам, аз ще бъда сама и в отмъщението си! Никой няма да ми помогне, но всички ще изтръпнат, като чуят за това, което ще се осмеля да направя! Сбогом! Твоето презрение разкъса последната нишка, която ме свързваше с ближните ми, а тя бе вярата, че мъките ми може би ще заслужат състраданието на моя народ.
— Улрика — рече Седрик, трогнат от този зов. — Нима ти, която си могла да понесеш толкова много грехове и мъки, ще се отдадеш на отчаяние именно сега, когато очите ти са се отворили за престъпленията ти и когато е време да се покаеш?
— Седрик — рече Улрика, — слабо познаваш ти човешкото сърце. За да постъпваш, както аз съм постъпвала, за да мислиш, както аз съм мислила, трябва да притежаваш подлудяващата склонност към наслада, примесена с острата жажда за мъст, с гордото чувство за сила. Те така опияняват човешкото сърце, че не може да им се устои. Но тяхната власт е отдавна преминала. Старостта не познава наслади, бръчките не могат никому да въздействат, самото отмъщение умира в безсилни клетви. Тогава идва разкаянието, като усойница, примесено с напразни жалби за миналото и отчаяние за бъдещето. И тогава, когато всички други силни импулси са изчерпани, ние ставаме като злите духове в ада, които може би изпитват съжаление за делата си, но разкаяние — никога! Но твоите думи събудиха нещо ново в душата ми. Ти право каза, че всичко е възможно за тези, които имат смелост да умрат! Ти ми показа пътя на отмъщението и бъди сигурен, че аз ще го поема. Досега то се бореше в похабеното ми сърце с други страсти — отсега нататък само то ще ме владее и ти сам ще признаеш, че какъвто и да е бил животът на Улрика, в смъртта си тя е била достойна дъщеря на благородния Торкил. Войска обсажда отвън този проклет замък — иди бързо и ги поведи в атака и когато видиш да се развява червено знаме от куличката на източния ъгъл на крепостта, притисни здраво норманите — те ще си имат тогава доста работа вътре и вие ще можете да превземете замъка въпреки стрелите и катапултите на норманите. Моля те, върви — следвай съдбата си и ме остави аз да следвам моята.
Седрик се канеше да я разпита по-подробно за това, което бе загатнала, но се чу строгият глас на Фрон де Бьоф да вика:
— Къде се бави този залисан поп? Кълна се в мидата на Компостела132, че ще го направя мъченик, ако се мотае тук да заговорничи със слугите ми.
— Нечистата съвест — рече Улрика — е добър пророк! Но не го слушай — върви при хората си! Нека вдигнат саксонския си боен зов, да запеят, ако щат, бойната песен на Роло133 — моето отмъщение ще им приглася.
С тези думи тя изчезна през една скрита врата и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в стаята. Седрик с мъка се принуди да направи поклон пред надменния барон, който му отвърна с леко кимване.
— Дълго трая изповедта на твоите каещи се, отче. Така е по-добре за тях, защото тази изповед им е последната. Подготви ли ги за смъртта?
— Аз ги намерих — отговори, както можа, Седрик на френски — готови за най-лошото още от момента, когато бяха узнали в чия власт са попаднали.
— Гледай ти! — каза Фрон де Бьоф. — Говорът ти май е на саксонец.
— Учил съм в манастира „Св. Уитоулд“ в Бъртън — отговори Седрик.
— Така ли? — каза баронът. — По-добре щеше да бъде за тебе, пък и за мене, да беше норманец. Но когато човек е в нужда, не може да избира пратениците си. Този манастир в Бъртън е бухалско гнездо, което си струва да поразбута човек. Скоро ще дойде денят, когато расото толкова малко ще може да запази саксонеца, колкото и бронята.
— Да бъде волята божия! — рече Седрик с разтреперан от гняв глас. Фрон де Бьоф обаче помисли, че гласът му трепери от страх.
— Виждам — рече той, — ти вече си въобразяваш, че нашите войници са нахълтали в твоята трапезария и в избите ти. Но ако ми направиш една услуга, каквото и да стане с другите, ти ще си спиш така спокойно в килията, както охлювът в черупката си.
— Кажи какво ще заповядаш — рече Седрик, прикривайки вълнението си.
— Последвай ме по този коридор, за да те изведа през задната врата.
Докато водеше мнимия калугер, Фрон де Бьоф му даде следните указания за ролята, която искаше той да играе:
— Ти виждаш, отче, онова стадо саксонски свини, които са се одързостили да оградят замъка Торкилстън. Разправи им, какво щеш, за слабостта на тази крепост или каквото щеш друго, което да ги задържи тука двадесет и четири часа. През това време ти ще занесеш този свитък, но чакай, знаеш ли да четеш, попе?
— Нито буква — отвърна Седрик, — само молитвеника, пък и в него познавам буквите само защото знам литургията наизуст, слава на света дева Мария и на свети Уитоулд.
— Толкоз по-добър пратеник ще ми бъдеш. Занеси този свитък в замъка на Филип де Малвоазен. Кажи, че го пращам аз и че е написан от тамплиера Брайън де Боа Жилбер и че го моля да го препрати в Йорк с всичката бързина, на която са годни кон и ездач. Междувременно кажи му да не се съмнява, че ще ни намери здрави и читави зад бойниците ни. Срам и позор, че сме принудени да се крием така от една банда разбойници, които са свикнали да бягат, щом зърнат знамената ни и чуят тропота на конете ни. Та, казвам ти, попе, измисли някоя хитрост да накараш онези негодници да не мърдат оттук, докато нашите приятели ни подкрепят с копията си. Жаждата ни за мъст сее пробудила, а тя е като сокол, който не заспива, докато не се напие с кръв.
— Кълна се в своя свет покровител — каза Седрик по-оживено, отколкото подхождаше на ролята му — и във всички светии, които някога са живели и умрели в Англия, че заповедите ти ще бъдат изпълнени! Ни един саксонец няма да мръдне от тези стени, ако моето умение и влияние може да ги задържи.
— Ха! — рече Фрон де Бьоф. — Ги промени тона, отче, и говориш кратко и смело, сякаш сърцето ти желае клането на това саксонско стадо, а пък ти сам си роднина на тези свини!
Седрик не беше голям майстор на изкуството да се преструва и в този момент би имал голяма полза от по-плодовития мозък на Уомба. Но, както казва старата пословица, нуждата учи човека и той измърмори изпод качулката си, че уж тези хора били отлъчени и от църквата, и от държавата.
— Право каза — отвърна Фрон де Бьоф. — Despardieux! Аз бях забравил, че тези негодници са в
