осуетено от същия този шарен господин, с когото ти тъй дружески разговаряш? Какво друго можем да очакваме освен незабавно нападение?
— Тогава на бойниците! — рече де Брейси. — Та нима си ме виждал някога да ставам сериозен при мисълта за сражение? Извикай тамплиера и нека той се бори сега за живота си поне с половината усърдие, с което се е борил за ордена си. А ти самият изправи огромното си тяло на крепостната стена. Мене остави да дам скромната си дан, както аз си зная, и ще видиш, че саксонските разбойници по-лесно ще превземат облаците, отколкото замъка Торкилстън. Ако ли пък искаш да водиш преговори с бандитите, защо не изпратиш този достоен франклин, който е потънал в съзерцание на шишето с вино? Хей, саксонецо — продължи той, като се обърна към Ателстън и му подаде една чаша, — изплакни си гърлото с това благородно питие и събери смелост да ни кажеш какво си готов да сториш, за да спечелиш свободата си.
— Това, което може да стори всеки смъртен — отвърна Ателстън, — стига то да не накърнява достойнството му. Пуснете ме на свобода заедно с другарите ми и аз ще ви платя откуп хиляда марки.
— А ще ни гарантираш ли, че ще се оттегли оттук тази паплач, дето се е струпала край замъка напук на божиите и на кралските закони? — запита Фрон де Бьоф.
— Доколкото мога, ще се постарая да ги отведа оттук — отговори Ателстън. — И аз съм сигурен, че баща ми Седрик ще направи всичко, за да ми помогне.
— Добре, тогава — каза Фрон де Бьоф — и тебе, и тях ще пуснем на свобода и нека има мир помежду ни срещу хиляда марки. Това е нищожен откуп, саксонецо, и ти ни дължиш благодарност, че го приемаме в замяна на твоята личност. Но да знаеш, че в него не се включва евреинът.
— Нито пък дъщерята на евреина — каза тамплиерът, който също бе дошъл при тях.
— Те не принадлежат към групата на саксонците — прибави Фрон де Бьоф.
— Не бихме били достойни да се наречем християни, ако принадлежаха към нея — рече Ателстън. — Правете с неверниците, каквото си щете.
— Този откуп не се отнася и до лейди Роуина — каза де Брейси. — Не ще позволя да разправят хората за мене, че от страх съм се отказал да се боря за такава хубава плячка.
— Нашето споразумение — каза Фрон де Бьоф — не се отнася и до този жалък шут, когото ще задържа за пример на всеки негодник, който си позволи да направи от шегата истина.
— Лейди Роуина — отговори Ателстън с израз на най-голяма решителност — е моя годеница. По-скоро ще се оставя да ме разкъсат диви коне, отколкото да се съглася да се разделя с нея. Робът Уомба днес спаси живота на баща ми Седрик — предпочитам да загубя своя живот, отколкото да позволя да пострада дори един косъм от главата му.
— Твоя годеница ли? Лейди Роуина годеница на васал като тебе! — каза де Брейси. — Саксонецо, ти си въобразяваш, че са се върнали дните на твоите седем кралства. Казвам ти, че принципът на династията Анжу не дава своите повереници на хора от твоето потекло.
— Моето потекло, надменни норманецо — отговори Ателстън, — е по-чисто и по-старо от потеклото на някакъв си жалък французин, който си печели хляба, като продава кръвта на разбойниците, събрани под жалкото му знаме. Моите прадеди са крале, смели във война и мъдри в мир, които ежедневно са угощавали в замъка си стотици свои привърженици, докато твоите се броят на пръсти. Имената им са възпявани от менестрели, законите им са записани в хрониките на витенагемотите136, костите им са погребани между светии и над гробовете им са издигнати храмове.
— Хубаво ти го казаха, де Брейси — рече Фрон де Бьоф, доволен от начина, по който срязаха приятеля му. — Добре те нареди саксонецът.
— Доколкото може да ме нареди един пленник — отвърна де Брейси с привидно безразличие, — защото този, чиито ръце са вързани, трябва поне езика си да може да движи свободно. Но твоето красноречие, приятелю — обърна се той към Ателстън, — не ще спечели свободата на лейди Роуина.
Ателстън, който вече бе говорил по-дълго, отколкото имаше обичай да се изказва дори и на най- интересната тема, не отвърна нищо. Разговорът бе прекъснат от влизането на един слуга, който съобщи, че един монах стои на задната порта и иска да го пуснат да влезе.
— В името на свети Бенет, принцът на тези просяци — извика Фрон де Бьоф, — истински монах ли е този път или пак някой мошеник? Претърсете го, негодници, защото, ако още веднъж ви се пробута някой измамник, ще накарам да ви извадят очите и да сложат живи въглени в орбитите ви.
— Нека ме сполети най-тежкият ти гняв, господарю — каза Джайлз, — ако този тука не е истински калугер. Вашият знаменосец Джослин го познава добре и се кълне, че това е брат Амброуз, монах от свитата на абата на Жорво.
— Пусни го да влезе — заповяда Фрон де Бьоф. — Твърде е вероятно да носи вести от веселия си господар. Сигурно дяволите празнуват и поповете са освободени от служба, та така са се разшавали свободно из страната. Отведете пленниците, а ти, саксонецо, помисли си за това, което ти казах.
— Настоявам — каза Ателстън — да се отнасяте с мене почтено през време на пленничеството ми и да ми давате храна и легло, както подобава на моя ранг и както е прието при очакване на откуп. Освен това считам този от вас, който е с най-висок ранг, задължен да ми даде удовлетворение с тялото си за посегателството на свободата ми. Аз вече ти предадох тази покана за бой чрез твоя иконом и ти си длъжен да ми отговориш. Ето ръкавицата ми!
— Не отговарям на покана за бой от страна на мой пленник — отвърна Фрон де Бьоф, — нито пък ще му отговориш ти, Морис де Брейси. Джайлз — продължи той, — закачи ръкавицата на франклина на оня еленов рог. Нека виси там, докато той е отново свободен. Ако и тогава си позволи да я поиска или да твърди, че е бил незаконно в плен при мен, кълна се в пояса на свети Христофор, че ще срещне човек, който никога не е отказвал да срещне врага на кон или в ръкопашен бой, сам или подкрепен от васалите си.
След тези думи саксонските пленници бяха отведени тъкмо в момента, когато влезе монахът Амброуз, очевидно много развълнуван.
— Това е истинският pax vobiscum — рече Уомба, като мина край преподобния брат. — Другите бяха фалшиви.
— Света Богородице! — рече монахът на събраните рицари. — Най-после съм в безопасност и сред християни.
— Наистина си в безопасност — отвърна де Брейси, — а що се отнася до християни — ето ти тука смелия барон Реджиналд Фрон де Бьоф, който най-много се отвращава от евреите, и достойния рицар тамплиер Брайън де Боа Жилбер, чийто занаят е да убива сарацини. Ако това не са белези на християни, то не знам какви други белези имат те.
— Вие сте приятели и съюзници на преподобния ни отец в името господне Еймър, абат на Жорво — каза монахът, без да забележи тона на де Брейси, — и вие сте длъжни да му помогнете и като рицари, и от християнско милосърдие, защото, както казва блаженият свети Августин в своя трактат „De Civitate Dei“137
— По дяволите какво казва свети Августин! — прекъсна го Фрон де Бьоф. — Я кажи какво имаш ти да казваш, попе. Нямаме много време да слушаме цитати от светите отци.
— Sancta Maria!138 — възкликна отец Амброуз. — Колко лесно се гневят непосветените миряни! Но нека ви бъде известно, доблестни рицари, че някакви негодници и убийци, забравили страх божи и почит към божията църква, въпреки нарежданията на папската вула, Si quis, suadente Diabolo…139
— Братко калугер — прекъсна го пак Фрон де Бьоф, — всичко това ни е известно или можем поне да си го представим. Кажи ни ясно — пленен ли е господарят ти игумен и от кого?
— Разбира се — каза Амброуз, — той е в ръцете на синовете Велиалови140, които вилнеят в тези гори и нехаят за светия закон, който гласи: „Не докосвай миропомазания от мене и не прави зло на моите пророци.“
— Ето ви нова работа за нашите мечове, господа — обърна се Фрон де Бьоф към другарите си. — Значи, вместо да ни подкрепи, абатът на Жорво иска помощ от нас? Голяма файда има човек от тези лениви типове, когато си има най-много работа! Но говори, попе, и кажи веднага какво очаква господарят ти от нас?
— С ваше разрешение — започна пак Амброуз, — след като насилствено хванаха преподобния ми началник противно на светия закон, който току-що цитирах, и след като синовете Велиалови претърсиха
