— Съжалявам, че трябва да ти кажа, господин рицарю — отговори еврейката, — че той е затворен по заповед на Седрик. — После, като видя колко много съобщението й разтревожи Уилфред, тя веднага прибави. — Но икономът Освалд каза, че ако не се случи нещо да предизвика наново гнева на Седрик срещу него, той е сигурен, че господарят му ще прости на Гърт, верния крепостник, който се е ползвал с благоволението му и който извършил тази грешка само от любов към сина на Седрик. Каза освен това, че той и другарите му, и особено шутът Уомба, били решили да предупредят Гърт да избяга по пътя, ако случайно не успеят да смекчат гнева на Седрик.
— Да даде бог да изпълнят намерението си! — рече Айвънхоу. — На мене сякаш е отредено да навличам беда на всеки, който ми направи добрина. Кралят ме отрупа с почести и отличия — ето сега неговият брат, който му е най-задължен, въстава с оръжие да му отнеме короната. Моята любов навлече неприятности и отне свободата на най-хубавата жена на света. А ето сега баща ми в гнева си може да убие този беден крепостник само заради неговата любов и вярност към мен. Виждаш, девойко, на какъв обречен от съдбата нещастник се мъчиш да помогнеш. Бъди разумна и ме пусни да си вървя, преди бедите, които вървят като хрътки по следите ми, не подгонят и тебе.
— Не — отвърна Ребека, — твоята слабост и твоята скръб, господин рицарю, те карат погрешно да тълкуваш целите на провидението. Ти се върна в родината си, когато тя най-много се нуждае от силна ръка и вярно сърце. Ти унижи своите неприятели и неприятелите на твоя крал, когато се бяха най-много възгордели; а за злото, което те сполетя, не виждаш ли, че небето ти праща помощник и лечител, дори измежду най-презрените в страната? Затова имай смелост и вярвай, че небето те е запазило за някакво чудно дело, което твоята ръка ще извърши пред този народ. Сбогом, и след като вземеш лекарството, което ще ти пратя по Рубен, отдай се пак на почивка, за да можеш по-лесно да понесеш утрешното пътуване.
Разсъжденията на Ребека убедиха Айвънхоу и той се подчини на нарежданията й. Питието, което му даде Рубен, имаше успокоителни и приспивателни свойства и осигури на болния здрав и спокоен сън. На другата сутрин добрата лекарка не откри у него никакви признаци на треска и се увери, че е напълно годен да понесе умората от едно пътуване.
Сложиха го на носилката, карана от коне, с която бе пренесен от арената, и взеха всички мерки, за да пътува удобно. Само в едно отношение дори молбите на Ребека не бяха в състояние да осигурят достатъчно грижи за ранения рицар. Исак, подобно на забогателия пътник в десетата сатира на Ювенал141, винаги се страхуваше от грабежи, като знаеше, че е добра плячка и за грабливия нормански благородник, и за саксонския разбойник. Затова той пътуваше много бързо, с кратки престои и още по-кратки закуски, така че скоро отмина Седрик и Ателстън, които бяха тръгнали няколко часа преди него, но се бяха забавили на пира в манастира „Свети Уитоулд“. И все пак, поради чудотворните качества на балсама на Мириам или поради здравия организъм на Айвънхоу, бързото пътуване не му причини такива неудобства, от каквито се опасяваше добрата му лекарка.
В друго отношение обаче бързината на евреина се оказа не твърде полезна. Настояването му да се движат така бързо породи няколко пъти кавги между него и хората, които бе наел да го пазят по пътя. Те бяха саксонци и съвсем не лишени от националната склонност към удобство и добър живот, която норманите презрително наричаха мързел и лакомия. Противно на Шейлок142 те бяха приели тази работа с надежда да се хранят на гърба на богатия евреин и бяха много недоволни, когато видяха, че надеждите им са измамени поради бързината, с която той настояваше да пътуват. Те възразяваха, че има опасност конете им да се осакатят от тежките преходи. Най-после между Исак и придружителите му избухна смъртен спор за количеството вино и бира, които им даваха при всяко ядене. И така се случи, че когато наближи опасността и ги сполетя това, от което Исак се боеше, той бе изоставен от недоволните наемници, на чиято защита бе разчитал, без да използува необходимите средства, за да си спечели предаността им.
В това плачевно състояние, както вече видяхме, Седрик намери евреина и дъщеря му и ранения им пациент и в същото състояние малко по-късно те попаднаха в ръцете на де Брейси и неговите съюзници. На носилката не обърнаха много внимание и лесно можеше да се случи да я изоставят по пътя, ако не беше любопитството на де Брейси, който надникна вътре, мислейки, че там може би се крие обектът на тяхната авантюра, тъй като лейди Роуина не си беше свалила воала. Но каква беше изненадата на де Брейси, когато откри, че в носилката се намира ранен този, който, убеден, че е попаднал в плен на саксонски разбойници, пред които името му можеше да му послужи за защита, както на него, така и за приятелите му, веднага призна, че е Уилфред от Айвънхоу.
Чувството за рицарска чест, което никога не напускаше напълно де Брейси въпреки буйността и лекомислието му, не му позволи да стори никакво зло на беззащитния рицар, нито пък да го издаде на Фрон де Бьоф, който при никакви обстоятелства не би се поколебал да убие своя съперник за феодалното имение Айвънхоу. От друга страна пък да освободи този, когото лейди Роуина обичаше, както стана известно на всички, на турнира и от по-раншното изгонване на Уилфред от бащината му къща, бе проява на великодушие, до което де Брейси не можеше да се издигне. Той възприе един среден между доброто и злото път, като заповяда на двама свои оръженосци да пазят носилката и да не пускат никой да се доближава до нея. Техният господар им нареди, ако ги запита някой, да кажат, че в празната носилка на лейди Роуина е настанен един техен другар, ранен през време на схватката. Когато пристигнаха в Торкилстън, и рицарят тамплиер, и господарят на замъка бяха заети със собствените си планове, единият за богатството, другият за дъщерята на евреина, оръженосците на де Брейси отнесоха Айвънхоу, все още като ранен свой другар, в една отдалечена стая. Такова обяснение те дадоха на Фрон дьо Бьоф, когато той ги запита защо не са отишли на бойниците при знака за тревога.
— Ранен другар, а? — възкликна де Бьоф силно разгневен и изненадан. — Нищо чудно, че простаци и селяци имат нахалството да обсаждат замъци, а шутове и свинари да изпращат покани за бой на благородници, щом войниците са станали болногледачи и кондотиерите бдят при леглата на умиращи, когато замъкът е нападнат. На бойниците, мързеливци! — извика той с гръмовния си глас, така че сводовете отекнаха. — На бойниците или ще ви строша кокалите с тази палка!
Хората отговориха сърдито, че с най-голямо удоволствие ще отидат на бойниците, стига той да ги извини пред господаря им, който им заповядал да се грижат за умиращия.
— Умиращия ли, негодници такива! — отвърна баронът. — Гарантирам ви, че ние всички ще бъдем умиращи, ако не се държим по-здраво. Но аз ще сменя поста при този никаквец ваш другар. Хей, Ърфрид, дъртушо, саксонска вещице, не ме ли чуваш? Ела гледай този болен, щом трябва някой да го гледа, а пък тези негодници нека вземат оръжието. Ето ви два тежки лъка, хайде на външната стена и гледайте всяка стрела да се забива направо в мозъка на някой саксонец.
Двамата мъже, както повечето хора от тази класа, бяха предприемчиви и не обичаха бездействието, затова с радост отидоха да посрещнат опасността, така че грижите за Айвънхоу се прехвърлиха върху Улрика или Ърфрид. Но тъй като нейният мозък изгаряше от спомена за извършените спрямо нея злини и от надежда за мъст, тя с готовност отстъпи на Ребека грижите за болния.
ГЛАВА XIX
Често в моменти на опасност човек открито проявява своята сърдечност и любов. Общото възбуждение на чувствата ни пречи да бъдем предпазливи и затова ние издаваме онези силни емоции, които в по- спокойно състояние нашето благоразумие успява да прикрие, ако не съвсем да подтисне. Когато се намери
