воин. — Това нетърпение и копнежът за дейност, тази борба със сегашната ти слабост и съжаленията не могат да не се отразят зле на твоето едва възстановяващо се здраве. Как можеш да се надяваш да нанасяш другиму рани, когато твоите собствени още не са заздравели?
— Ребека — отвърна той, — ти не знаеш, че е невъзможно за човек, свикнал на рицарски дела, да остане безучастен като свещеник или като жена, когато край него се разиграват подвизи. Любовта към боя е нашата храна, прахът на бойното поле — нашият въздух. Ние живеем — можем да живеем само като прославени победители. Такива, девойко, са рицарските закони, в които сме се клели и за които жертваме всичко скъпо.
— Уви! — каза хубавата еврейка. — А какво друго е това, доблестни рицарю, ако не жертвоприношение пред демона на празната слава и преминаване през огъня на Молоха144? Каква награда ви остава за всичката пролята кръв, за всички понесени мъки и терзания, за всички сълзи, изплака-ни заради делата ви, когато смъртта прекърши меча на силния мъж и спре полета на буйния му кон?
— Какво ни остава ли? — извика Айвънхоу. — Славата, девойко, славата, която краси гроба ни и увековечава името ни.
— Славата? — продължи Ребека. — Уви, нима ръждясалата броня, увиснала над мрачния, порутен гроб на боеца, нима полуизтритите букви на надписа, които невежият монах едва може да разчете на любопитния поклонник — нима те са достатъчна награда, задето сте се отказали от всяко топло чувство, задето сте прекарали живота си в мъки и сте причинили мъки на другите? И нима са толкова ценни тромавите стихове на един странстващ певец, че заради тях така безразсъдно жертвате семейната обич, топлите чувства, спокойствието и щастието, за да станете герои на някакви балади, които скитници менестрели пеят на пияните селяци, докато те се наливат с бира?
— Кълна се в духа на Хериуърд! — отвърна рицарят раздразнен. — Ти, девойко, приказваш за неща, които никак не разбираш. Ти искаш да угасиш светлия плам на рицарството, който единствен отличава благородника от простолюдието, смелия рицар от простия селяк и дивака, който поставя цената на нашия живот далеч по-ниско от цената на честта ни, който ни кара да тържествуваме над болки, мъки и страдания и ни учи да не се боим от нищо освен от позора. Ти не си християнка, Ребека, и не познаваш онези възвишени чувства, които вълнуват сърцето на благородната девица, когато нейният любим е извършил дело, освещаващо любовта му. Рицарството! Та то, девойко, ражда чистата и възвишена любов, то е закрилник на подтиснатите и борец срещу неправдите, то е силата, която спира ръката на тиранина! Званието благородник би било празна дума без него, а свободата намира най-добрия си закрилник в неговото копие и неговия меч.
— Наистина — рече Ребека — аз произхождам от едно племе, чиято храброст се е проявявала само в защита на собствената му родина и което даже когато е било още народ, е воювало само по заповед на бога или за да защити страната си от потисници. Бойният зов вече не се разнася над Юдея и нейните презрени чеда са беззащитни жертви на вражеска и военна тирания. Право казваш, рицарю, не подобава на една еврейска девойка да говори за битки и войни, докато богът на Якова не издигне за избрания си народ един втори Гидеон145 или нов Макавей!146
Благородната девойка свърши словото си със скръбен тон, който може би изразяваше дълбокото съзнание за унизеното положение на нейния народ, както и горчивина, че Айвънхоу сигурно я смята недостойна да се меси във въпросите на честта и неспособна да изпитва или да изразява благородни и възвишени чувства.
„Колко малко познава той сърцето ми — каза си тя, — щом си мисли, че сигурно в него се крие страх и подлост, когато порицавам причудливите рицарски схващания на назаряните. Как бих желала да ми разреши небето да избавя поробена Юдея, като пролея капка по капка собствената си кръв! О, да дадеше бог да мога да освободя баща си и този негов благодетел от оковите на тиранина! Тогава би видял гордият християнин дали дъщерята на богоизбрания народ няма смелост да умре тъй безстрашно, както най-суетната назарянска девойка, която се хвали с произхода си от някой дребен главатар от дивия и мрачен север!“
Тя погледна към леглото на ранения рицар.
— Той спи — прошепна тя. — Духът му е омаломощен от страдания и вълнения и изтощеното му тяло използува първия момент на временно успокоение, за да потъне в дрямка! Уви! Нима е грях да го погледам може би за последен път? Когато може би не след дълго това хубаво лице няма Да бъде оживено вече от смелия и боен дух, който оставя отпечатъка си на него дори и насън? Когато ще бъде с разширени ноздри, със зяпнала уста и изцъклени и кръвясали очи? Когато последният подлец в този проклет замък ще може да тъпче храбрия и благороден рицар, без той да помръдне под повдигнатия му крак! Ами баща ми? О, баща ми! Тежко на дъщеря му, когато тя забрави белите му коси заради златните къдри на младостта! Кой знае, може би тези злини са изпратени от разгневения Йехова147 на безсърдечната му дъщеря, която се грижи за пленничеството на един чужд човек, преди да помисли за баща си, която забравя злочестата Юдея, за да гледа един хубав неверник и чужденец! Но аз ще изтръгна това неразумно чувство от сърцето си, макар и всяка жилка да кърви…
Тя се уви във воала си и седна по-далеч от леглото на ранения рицар с гръб към него, като укрепваше или се мъчеше да укрепи духа си не само срещу злините, които я застрашаваха отвън, но и срещу тези коварни чувства, които я терзаеха отвътре.
ГЛАВА XXX
През кратката почивка, която последва първия успех на обсадителите, докато едната страна се подготвяше да използува спечеленото изгодно положение, а другата — да се укрепи по-добре, тамплиерът и де Брейси се събраха на кратко съвещание в голямата зала на замъка.
— Къде е Фрон де Бьоф? — запита де Брейси, който беше отбранявал другата страна на крепостта. — Казват, че бил убит.
— Жив е — отвърна тамплиерът спокойно, — още е жив. Но ако беше имал глава на бик, чието име носи, и ако тя беше защитена от десет железни брони, пак трябваше да падне под онази съдбоносна секира. След няколко часа Фрон де Бьоф ще бъде при дедите си — т — отсечена е една мощна ръка, която крепеше делото на принц Джон.
— А царството на сатаната ще спечели един смел обитател — каза де Брейси. — Така е то, когато човек хули светиите и ангелите и заповядва да хвърлят светини по главите на онази селска паплач.
— Ти си глупав — отвърна тамплиерът. — Суеверието ти не пада по-долу от неверието на Фрон де Бьоф. Нито ти, нито той можете да обясните ни вярата си, ни безверието си.
— Benedicite148, уважаеми тамплиере — каза де Брейси, — моля да си сдържаш езика, когато говориш за мене. Кълна се в божията майка, че съм по-добър християнин от тебе и събратята ти. Разправят, че сред светия орден на сионския храм се крият не малко еретици и че сър Брайън де Боа Жилбер е един от тях.
