de Boeuf a la rescousse!“143
Но борбата не можеше да се реши само с викове, и отчаяните усилия на нападателите срещнаха също такава енергична съпротива от страна на обсадените. Стрелците, подготвени на своите ловни занимания за най-умело ползване на големия лък, стреляха (да употребим хубавия тогавашен израз) така единно, че нито един пункт, на който можеше да се появи защитник, не отбягваше от дългите им цял аршин стрели. От тези тежки изстрели, които продължаваха да се сипят гъсти и остри като град, всяка стрела, насочена по свой прицел, и десетки по всяка амбразура и отвор на парапетите, по всеки прозорец, на който понякога се появяваше или можеше да се появи защитник — от тези непрекъснати изстрели бяха убити двама-трима от защитниците на крепостта и неколцина други бяха ранени. Но спокойни в своите брони и под прикритието, където бяха застанали, хората на Фрон де Бьоф и на съюзниците му оказаха упорита съпротива, равна на бесния щурм на нападателите, и отговаряха на непрекъснатия плътен дъжд от стрели със своите големи лъкове, прашки и други оръжия. И тъй като нападателите бяха по необходимост по-зле защитени, те им нанесоха повече щети, отколкото сами претърпяха. Свистенето на стрелите и другите оръжия от двете страни се прекъсваше само от викове, които се разнасяха, когато едните или другите нанасяха или претърпяваха някоя по-тежка загуба.
— А пък аз съм принуден да лежа тука като някой немощен монах — окайваше се Айвънхоу, — докато други разиграват тази игра, от която зависи свободата или смъртта ми! Погледни пак през прозореца, добра девойко, но внимавай да не те забележат стрелците долу… Погледни още веднъж и ми кажи настъпват ли вече да щурмуват.
С нетърпелива смелост, засилена през времето, което бе прекарала на мълчалива молитва, Ребека пак зае поста си при прозореца, като се пазеше с щита да не я видят долу.
— Какво виждаш, Ребека? — попита пак раненият рицар.
— Нищо друго освен облак от стрели, които летят така нагъсто, че ми се премрежват очите и скриват стрелците, които ги изпращат.
— Това не може да трае дълго — каза Айвънхоу. Ако не се втурнат да превземат замъка в ръкопашен бой, стрелбата няма много да им помогне срещу тези каменни стени и крепости. Потърси рицаря с букаите, хубава Ребека, и виж как се бори той, защото, какъвто е водачът, такива са и хората му.
— Не мога да го видя — отговори Ребека.
— Жалък страхливец! — извика Айвънхоу. — Нима ще остави кормилото, когато бурята е в стихията си?
— Не, той няма да го остави, няма! — каза Ребека. — Ето сега го виждам. Той повежда една група към външната застава на портата. Те изтръгват коловете и стобора, разсичат оградата с брадви. Високото му черно перо се развява над тълпата като гарван над поле, покрито с трупове. Те направиха пробив в оградата, втурват се навътре, отблъскват ги назад, Фрон де Бьоф води защитата, виждам гигантската му фигура сред бъркотията. Те пак се тълпят към пробива, борят се за него крачка по крачка, човек по човек. Боже на Якова! Сякаш се срещат две мощни вълни, сякаш се борят два океана, тласкани от противни ветрове.
Тя извърна глава от прозореца, сякаш не можеше вече да понася ужасната гледка.
— Погледни пак, Ребека — каза Айвънхоу, който погрешно изтълкува отдръпването й. — Стрелбата трябва да е понамаляла, щом водят ръкопашен бой. Погледни пак, сега не е тъй опасно.
Ребека отново погледна навън и почти веднага извика:
— Свети пророци на божиите закони! Фрон де Бьоф и Черния рицар водят ръкопашен бой на пробива сред воя на своите хора, които наблюдават борбата. Небето да помогне на подтиснатите и пленените! — После тя изпищя силно и възкликна: — Той падна! Падна!
— Кой падна? — извика Айвънхоу. — В името на света дева Мария, кажи ми кой падна?
— Черният рицар — едва промълви Ребека. После изведнъж извика с радостно нетърпение: — Но не! Не! Да бъде благословен бог! Той стана пак на крака и се бие, сякаш има в едната си ръка силата на двадесет души. Мечът му се строши… той грабва секира от един селянин, притиска Фрон де Бьоф с удар след удар, гигантът се навежда и олюлява като дъб под стоманата на секача, той пада… пада…
— Фрон де Бьоф ли? — извика Айвънхоу.
— Фрон де Бьоф! — отвърна еврейката. — Неговите хора, начело с надменния тамплиер, се спускат да го спасят, техните общи усилия принуждават противника му да спре… те измъкват Фрон де Бьоф вътре зад стената.
— Нали нападателите превзеха външното укрепление? — запита Айвънхоу.
— Да, да!. — извика Ребека. — Сега притискат обсадените към стената. Някои поставят стълби, други се трупат като пчели и се мъчат да се покачат по раменете на другарите си, по главите им падат камъни, греди, пънове, едва-що отнесли ранените назад, нови бойци заемат местата им в щурма… Велики боже! Нима си създал човека по своя образ за да го обезобразява така ръката на собствения му брат?
— Недей мисли за това — каза Айвънхоу. — Сега не е време за такива мисли. Кои отстъпват? Кои напредват?
— Стълбите са захвърлени долу — отвърна Ребека и потръпна. — Войниците се търкалят под тях като смачкани влечуги. Обсадените печелят.
— Свети Георги да ни е на помощ! — извика рицарят. — Нима тези неверни селяни се предават?
— Не! — извика Ребека. — Те се държат твърдо и достойно. Черният рицар се приближава до задната порта с грамадната си алебарда. Чуваш ли гръмовните удари, които й нанася, сред трясъка и виковете на боя? Камъни и греди валят над смелия боец — той нехае за тях, сякаш са пух или перца.
— Кълна се в свети Джон от Акър — извика Айвънхоу, повдигайки се зарадван на леглото. — Аз мислех, че в Англия има само един мъж, който може да нанася такива удари!
— Задната порта се разклаща — продължи Ребека, — тя пада с трясък насечена на трески от ударите му, те се втурват, външното укрепление е превзето! О, боже! Те свалят защитниците от бойниците, хвърлят ги в рова… О, човеци, ако сте наистина човеци, пощадете тези, които не могат вече да се съпротивляват.
— Моста — моста, който води към замъка? — извика Айвънхоу. — Превзеха ли го?
— Не — отговори Ребека. — Тамплиерът разруши дъската, по която минаха, малцина от защитниците избягаха с него в замъка, виковете и писъците, които чуваш, показват каква е съдбата на останалите. Уви! Виждам, че е още по-тежко да наблюдаваш победата, отколкото сражението.
— Какво правят сега, девойко? — каза Айвънхоу. — Погледни пак — сега не е време да губиш съзнание при вида на кръвопролитието.
— Засега е свършено — отвърна Ребека. — Нашите приятели се укрепват отсам външната стена, която превзеха и тя така добре ги пази от изстрелите на врага, че защитниците само от време на време изпращат по някоя стрела по тях, сякаш по-скоро да ги безпокоят, отколкото истински да им навредят.
— Нашите приятели — рече Айвънхоу — сигурно няма да се откажат от едно дело, започнато така славно и с такъв успех. О, не! Аз вярвам в доблестния рицар, чиято алебарда разби здравия дъб и железните лостове. Странно — промълви той — нима има двама души, които могат да извършат такова безумно, смело дело? Букаи и резе на черен фон? Какво ли означава това? Не виждаш ли нещо друго, Ребека, по което да се отличава Черния рицар?
— Нищо — отвърна еврейката, — всичко по него е черно като нощен гарван. Не виждам никакъв друг отличителен белег, но след като веднъж съм видяла силата му в боя, струва ми се, че бих го разпознала между хиляди воини. Той се втурна в битката сякаш на пиршество. Това не е просто сила, а като че ли целият дух и цялото сърце на този борец са във всеки удар, който нанася на врага си. Бог да му опрости греха, че пролива кръв! Страшно, но величествено е да гледа човек как ръката и сърцето на един-единствен мъж повалят стотици!
— Ребека — каза Айвънхоу, — ти нарисува портрета на един герой. Те сега сигурно си почиват, за да съберат сили и да намерят начин да преминат рова. С такъв вожд, какъвто е според твоето описание този рицар, няма малодушие, няма забавяне, няма отказване от едно смело начинание, защото трудностите, с които е свързано то, го правят още по-славно. Кълна се в честта на моя род — кълна се в името на моята прекрасна любима, че съм готов да понеса десет години пленничество, само и само да мога един ден да се бия редом с този смел рицар за дело като днешното!
— Уви! — каза Ребека, като напусна поста си до прозореца и се приближи до леглото на ранения
