пак край Айвънхоу, Ребека се изненада от радостта, която я обзе, и то в момент, когато бяха заобиколени от опасност, да не кажем отчаяние. Докато му проверяваше пулса и го разпитваше за състоянието му, в нейното докосване и в гласа й имаше нещо, което свидетелстваше за по-дълбок интерес, отколкото съзнателно би искала да прояви. Гласът й бе несигурен и ръката й потреперваше, и едва студеният глас на Айвънхоу, когато я запита: „Ти ли си, добра девойко?“, я накара да се окопити и й напомни, че чувствата, които изпитва, не са и не могат да бъдат взаимни. От гърдите й се изтръгна едва доловима въздишка. Сега вече въпросите й към рицаря относно здравето му бяха изказани със спокоен приятелски тон. Айвънхоу побърза да й отговори, че що се отнася до здравето му, той е добре, дори по-добре, отколкото би могло да се очаква.
— Благодаря ти за твоята помощ и умение, мила Ребека — каза той.
„Той ме нарича «мила Ребека» — каза си момичето, — но със студен и безразличен тон, който съвсем не подхожда на тази дума. Бойният му кон, ловната му хрътка са му помили от една презряна еврейка!“
— Душата ми, добра девойко — продължи Айвънхоу, — повече се терзае от грижи, отколкото тялото ми от болки. От разговора на досегашните ми пазачи разбрах, че съм пленник, и ако мога да съдя по гръмкия дрезгав глас, който току-що ги изпрати да изпълнят някакво бойно задължение, аз се намирам в замъка на Фрон де Бьоф. Ако е така, как ще свърши всичко туй и как мога да закрилям Роуина и баща си?
„Той не споменава нищо за евреина и еврейката — каза си Ребека. — Какво общо имаме ние с него и колко справедливо ме наказва небето, че си позволих да мисля за него?“
След това кратко самообвинение тя побърза да съобщи на Айвънхоу всичко, което знаеше. А то бе съвсем малко, а именно, че тамплиерът Боа Жилбер и барон Фрон де Бьоф, командват в замъка и че той е обсаден отвън, но от кого, тя не знае. Тя прибави, че в замъка има един християнски свещеник, който може би е по-добре осведомен.
— Християнски свещеник ли? — зарадва се Айвънхоу. — Доведи го тук, Ребека, ако можеш — кажи му, че един болен се нуждае от духовна утеха — кажи, каквото щеш, само го доведи. Аз трябва да се опитам да сторя нещо, но какво да реша, докато не зная положението навън?
Подчинявайки се на желанието на Айвънхоу, Ребека направи опит да доведе Седрик в стаята на ранения, но, както видяхме, не успя поради намесата на Ърфрид, която също дебнеше да пресрещне мнимия монах. Ребека се прибра в стаята си, за да каже на Айвънхоу какво се бе случило.
Те нямаха дълго време възможност да съжаляват за неуспеха на този опит, да получат сведения или пък да мислят по какъв друг начин да си ги набавят, защото шумът от приготовленията за отбрана на замъка, който от известно време бе доста значителен, сега се увеличи десетократно и се превърна във викове и суетене. Тежките, но бързи стъпки на войниците минаваха по бойниците или отекваха из тесните криволичещи коридори и стълби, които водеха към различните тераси и отбранителни пунктове. Чуваха се гласовете на рицарите, които насърчаваха хората си или насочваха отбранителните оръдия. Често заповедите им се заглушаваха от трясъка на оръжия и от гръмките викове на войниците. Колкото и страшна да беше тази глъч, още по-страшна поради мисълта за ужасните събития, които подготвяше, все пак в нея имаше нещо възвишено, което чувствителната душа на Ребека долови дори в този ужасен момент. Очите и светнаха, макар че всичката кръв изчезна от страните й. В гласа й имаше не само страх, но и трепетно усещане за нещо възвишено, когато тя повтаряше шепнешком полу на себе си, полу на другаря си, думите на светото писание: „Трепти лъкът — блестят стрела и щит — и шум и викове на командири!“
Айвънхоу пък беше като бойния кон в този прекрасен текст, горящ от нетърпение, породено от бездействието, и от страстно желание да участвува в схватката, която щеше да последва тази глъч.
— Да можех поне да се довлека до онзи прозорец — каза той, — за да видя как ще се развие тази смела игра! Да можех поне да изстрелям една стрела или да нанеса един удар с алебарда, за да помогна и аз за нашето избавление! Уви! Уви! Аз нямам ни сила, ни оръжие!
— Не се тревожи, благородни рицарю — отвърна Ребека. — Шумът внезапно стихна — може би няма да се сражават.
— Ти не разбираш от тези неща — каза Уилфред нетърпеливо. — Тази мъртва тишина само показва, че бойците са; на постовете си по стените и очакват незабавно нападение. Това, което чухме досега, беше само предвестник на бурята — скоро тя ще избухне с цялата си сила. Да можех само да стигна до онзи прозорец!
— Само ще си навредиш, ако се опиташ да сториш това, благородни рицарю — отвърна болногледачката му. Като, видя крайната му тревога, тя прибави: — Аз самата ще застана до решетката и ще ти описвам всичко, което става навън.
— Не, не бива, няма да допусна това — извика Айвънхоу. — Всяка решетка, всеки отвор ще бъде прицел за стрелците. Някоя случайна стрела…
— Ще бъде добре дошла! — промълви Ребека, докато се изкачваше с твърди стъпки по няколкото стъпала, които водеха към въпросния прозорец.
— Ребека, скъпа Ребека! — извика Айвънхоу. — Това не е забавление за девойки. Не се излагай на опасност от рани 5 и смърт и не ме карай вечно да съжалявам, че съм станал причина за това. Поне прикрий се с оня стар щит и се показвай колкото може по-малко на прозореца.
Като последва с чудна сръчност указанията на Айвънхоу; как да се възползува от големия стар щит, който постави на долната част на прозореца, Ребека можеше без съществена опасност за живота си да наблюдава част от това, което ставаше край замъка, и да съобщава на Айвънхоу какви приготовления правят нападателите, за да го щурмуват. Нейният; наблюдателен пункт бе особено подходящ, тъй като се намираше в един ъгъл на замъка и Ребека виждаше не само; какво става вън от сградата, но можеше да обхване с поглед и външното укрепление, което вероятно щеше да бъде първата цел на замислената атака. Това укрепление не бе; особено високо и здраво и целта му бе да пази задния вход, през който Фрон де Бьоф неотдавна бе пуснал Седрик. Ровът на замъка разделяше външната стена от останалата част на крепостта, така че, ако бъде превзета тя, лесно щеше да се изолира главната сграда, като се вдигне подвижният мост. На външната стена имаше вход, съответстващ на задната порта, и цялото укрепление бе заградено със здрав стобор. Ребека забеляза, съдейки по броя на войниците, поставени да пазят този пост, че обсадените се боят за неговата сигурност. А от струпването на противника почти точно срещу външното укрепление беше също така ясно, че той го е избрал като уязвим пункт за нападение.
Всички тези свои наблюдения тя бързо съобщи на Айвънхоу и прибави:
— Целият край на гората като че ли е заграден със стрелци, макар че малцина са излезли навън от тъмните й сенки.
— Под какво знаме? — запита Айвънхоу.
— Не виждам никакво бойно знаме — отговори Ребека.
— Странно нововъведение — промърмори рицарят — да се щурмува такъв замък, без да се развее пряпорец! Виждаш ли кои са водачите им?
— Най-добре се вижда един рицар в черни доспехи — каза еврейката. — Само той носи броня от главата до петите и изглежда, че командва всички наоколо.
— Вижда ли се гербът на щита му? — запита пак Айвънхоу.
— Да, нещо подобно на железен прът и син катанец на черен фон.
— Сини конски букаи и резе! — каза Айвънхоу. — Не знам кой може сега да носи тази емблема, но мисля, че би могла да бъде моя собствена. Не виждаш ли девиза?
— От толкова далече едва виждам самия герб — отвърна Ребека, — но когато слънцето блесне над полето, вижда се това, което ти описах.
— Не се ли забелязват други вождове? — продължи нетърпеливо да разпитва Айвънхоу.
— Оттук не виждам никакъв по-забележителен воин — каза Ребека, — но сигурно замъкът е нападнат и от другата страна. Те сякаш ей сега се готвят да настъпят! Боже сионов, пази ни! Каква ужасна гледка! Тези, които вървят най-напред, носят огромни щитове и защитни дъски, другите ги следват, опъвайки лъковете си. Те вдигат лъкове. Боже Мойсеев, прости на своите създания!
Описанието й внезапно бе прекъснато от сигнала за нападение, даден с остър звук на рог, на който веднага отговориха норманските фанфари от бойниците. Заедно с тъпия и глух шум на барабаните те отвърнаха предизвикателно и дръзко на зова на рога. Виковете на двете страни още повече увеличиха страшната глъч — нападателите се провикваха: „Свети Георги да пази весела Англия!“, а норманите им отговаряха гръмко с бойния зов на различните командири: „En avant De Bracy! Beauseant! Beauseant! — Front
