си и смяташе, че ще бъде разбран от облечената в кафтан и тюрбан мома, която стоеше пред него, — моля ви, мила девойко, бъдете така любезна…
Но тук го прекъсна хубавата лекарка, която едва можа да прикрие усмивката, озарила за момент обикновено тъжното й замислено лице.
— Аз съм от Англия, господин рицарю, и говоря английски език, макар че дрехите и потеклото ми са чужди.
— Благородна девойко — започна пак рицарят Айвънхоу, но Ребека пак побърза да го прекъсне.
— Не ми прикачайте прозвището „благородна“, господин рицарю — рече тя. — Нека веднага да ви кажа, че ви прислужва една бедна еврейка, дъщеря на същия този Исак от Йорк, към когото вие отдавна се показахте така добър и любезен. Нему и на домашните му подобава да положат за вас всички грижи, които сегашното ви състояние изисква.
Не знам дали прекрасната Роуина би била много доволна от чувствата, с които нейният предан рицар досега бе гледал красивото лице, прелестната фигура и блестящите очи на очарователната Ребека — очи, чийто блясък бе засенчен и някак си смекчен от дългите й копринени клепачи и които един менестрел би сравнил с лъчите на вечерница, проникнали през жасминов храст. Но Айвънхоу бе твърде добър католик, за да запази подобни чувства към една еврейка. Ребека бе предвидила това, поради което бе побързала да спомене името и рода на баща си. И все пак — защото хубавата и умна дъщеря на Исак не бе съвсем лишена от мъничко женска слабост, — все пак тя не можа да въздържи една тайна въздишка, когато погледът, с който досега Айвънхоу бе гледал непознатата си благодетелка, поглед, изпълнен с уважение и възхищение и нелишен от нежност, изведнъж отстъпи място на студено, спокойно и сдържано изражение, в което нямаше никакво по-дълбоко чувство от любезната признателност за една услуга, дошла съвсем неочаквано, и то от лице от по-низша раса. Не че в досегашното държане на Айвънхоу имаше нещо повече от онова предано възхищение, което младостта винаги засвидетелства на красотата, но все пак мъчително бе за бедната Ребека да види как една-единствена дума като магическа пръчка отпращаше нея, която не можеше да не съзнава правото си да се ползува от такова възхищение, към една класа жени, на които то не може с чест да се засвидетелства.
Но нежната и искрена природа на Ребека не обвини Айвънхоу, че споделя общоприетите предразсъдъци на своето време и на своята вяра. Напротив, хубавата еврейка, макар и да чувствуваше, че нейният пациент сега гледа на нея като на представителка на една раса, с която е позор да се общува освен при крайна необходимост, не престана да се грижи все така търпеливо и предано за неговото оздравяване. Тя го уведоми, че е необходимо да отидат в Йорк и че баща й е решил да го заведе там и да се грижи за него в собствената си къща, докато здравето му се възстанови. Айвънхоу изрази голямата си неохота да приеме този план, която обясни с нежелание да създава повече трудности на своите благодетели.
— Нима в Ашби или някъде наблизо — запита той — няма някой саксонски франклин или дори някой богат селянин, който би се нагърбил с грижите за един свой ранен сънародник, докато той може пак да носи оръжие? Нима няма някой саксонски манастир, където биха ме приели? Или пък не бихте ли могли да ме заведете до Бъртън, където сигурно ще намеря гостоприемство у Уолтиф, абата на манастира „Свети Уитоулд“, който ми е роднина?
— Да — усмихна се тъжно Ребека, — и най-лошото от тези убежища без съмнение е по-подходящо за вас, отколкото жилището на един презрян евреин. И все пак, господин рицарю, освен ако искате да се отървете от лекаря си, вие не можете да смените квартирата. Както добре знаете, нашият народ умее да лекува рани, макар че ние не се занимаваме с това да ги нанасяме. А пък именно в нашето семейство се пазят тайни, наследени от времето на Соломона, от които вие вече изпитахте ползата. Никой назарянин — простете ми, господин рицарю, — никой християнин-лекар между четирите британски морета не може за по-малко от месец да ви излекува така, че да може пак да носите броня.
— А ти след колко време ще ми дадеш възможност да я сложа? — запита Айвънхоу нетърпеливо.
— След осем дни, ако си търпелив и изпълняваш нарежданията ми — отвърна Ребека.
— Кълна се в света дева Мария — рече Уилфред, — ако не е грях да споменавам името й тук, че сега не е време за мене или за кой да е друг верен рицар да бъде прикован на легло. Ако изпълниш обещанието си, девойко, ще ти платя с пълен шлем сребърни крони, както и да ги спечеля.
— Ще изпълня обещанието си — каза Ребека — и ти след осем дни ще носиш пак доспехи, ако ми изпълниш една молба, вместо да ми даваш среброто, дето ми го обещаваш.
— Ако е по силите ми и ако е нещо, което един верен рицар християнин може да стори за човек от твоя народ — рече Айвънхоу, — ще изпълня молбата ти с радост и готовност.
— Не — каза Ребека. — Аз ще те помоля само отсега нататък да вярваш, че един евреин може да направи услуга на християнин, без да иска друга награда освен благословията на великия бог, който е създал и евреина, и неверника.
— Би било грях да не ти вярвам, девойко — отвърна Айвънхоу, — и аз се осланям на твоето изкуство без по-нататъшни уговорки и въпроси, и вярвам, че ти ще ми дадеш възможност след осем дни да сложа доспехите си. А сега, мила лечителко, нека те разпитам какво става по света. За благородния саксонец Седрик и семейството му, за прекрасната лейди… — той спря, сякаш не искаше да спомене името на Роуина в къщата на евреин — искам да кажа, за тази, която бе избрана за царица на турнира.
— И която ти избра на това почетно място, господин рицарю — отвърна Ребека, — и изборът ти предизвика също такова възхищение, както твоята храброст.
Загубата на кръв не попречи на бузите на Айвънхоу да пламнат за миг, когато почувствува, че тъй непредпазливо бе издал дълбокия си интерес към Роуина в глупавото си старание да го прикрие.
— Не исках да питам толкова за нея, колкото за принц Джон — каза той. — Искам също тъй да узная нещо за моя верен оръженосец — защо не е тук при мен?
— Нека използвам властта си на лекар — отвърна Ребека — и да те посъветвам да мълчиш и да избягваш по-нататъшни вълнуващи мисли, а пък аз ще ти разправя това, което желаеш да знаеш. Принц Джон разтури турнира и тръгна с голяма бързина за Йорк, последван от благородниците, рицарите и духовниците от своята партия, след като събраха каквато сума можаха да измъкнат с честни и нечестни средства от онези, които минават за богати в тази страна. Разправят, че имал намерение да отнеме короната на брат си.
— Ще се намери кой да я защити — надигна се Айвънхоу от леглото, — па макар и в Англия да е останал само един негов верен поданик. Аз ще се боря за правото на Ричард срещу най-смелия му противник. Готов съм да срещна всеки враг на справедливото му дело!
— Но за да можеш да сториш това — каза Ребека, като докосна рамото му с ръка, — трябва сега да спазваш моите нареждания и да лежиш спокойно.
— Вярно е, девойко — рече Айвънхоу. — Толкова спокойно, колкото позволяват тези неспокойни времена! А какво ще ми кажеш за Седрик и семейството му?
— Преди малко дойде неговият майордом — каза еврейката, — цял запъхтян от бързане, да иска от баща ми някакви пари за вълната от Седриковите стада, и от него узнах, че Седрик и Ателстън от Кънингзбърг напуснали квартирата на принц Джон много ядосани и че се канели да си тръгват за дома.
— Ходила ли е някаква дама с тях на празненството? — запита Уилфред.
— Лейди Роуина — отвърна Ребека на въпроса с по-голяма точност, отколкото бе зададен, — лейди Роуина не отишла на пиршеството на принца и както ни каза икономът, сега била на път към Ръдърут с настойника си Седрик. А що се отнася до верния ти оръженосец Гърт…
— Ха! — извика рицарят. — Нима знаеш името му? Но да, ти го знаеш — прибави той веднага — и има откъде да го знаеш, защото сега съм убеден, че именно от твоята ръка и благодарение на твоята щедрост той получи вчера стоте сребърника.
— Не говори за това — каза Ребека и се зачерви силно. — Виждам колко лесно езикът издава това, което сърцето иска да скрие.
— Но тези жълтици — каза Айвънхоу сериозно — за мене са въпрос на чест и аз ще ги върна на баща ти.
— Да бъде, както ти желаеш — рече Ребека, — след като изминат осемте дена. Но сега не мисли и не говори за нищо, което може да забави оздравяването ти.
— Добре, добра девойко — рече Айвънхоу, — трябва да съм голям неблагодарник, за да оспорвам нарежданията ти. Но само една дума за съдбата на бедния Гърт и край на въпросите ми.
