— И Седрик също! — повтори Роуина. — Моят благороден, великодушен настойник! Заслужила съм злото, що ме сполетя, щом можах да забравя за неговата съдба, па макар и мислейки за съдбата на сина му!
— И съдбата на Седрик зависи от твоето решение — продължи де Брейси. — Оставям на тебе да я решиш.
До този момент Роуина бе играла ролята си в тази мъчителна сцена с непоклатима смелост, но това бе, защото не считаше, че опасността е толкова сериозна и близка. Характерът и беше такъв, какъвто сърцеведите обикновено приписват на русите жени — кротък, благ и плах. Но нейното възпитание я бе закалило и направило по-твърда. Свикнала да вижда как волята на всички, включително и на Седрик (който беше твърде своеволен спрямо другите), отстъпва пред нейните желания, тя беше придобила онази смелост и самоувереност, която се поражда у нас благодарение на постоянното уважение на околните ни. Тя мъчно можеше да си помисли, че някой може да се противопостави на волята й, камо ли пък съвсем да я пренебрегне.
Нейната гордост и навик да властва бяха следователно само външни черти, наложени над вродения й нрав, и те я напуснаха, щом очите й се отвориха за голямата опасност, която застрашаваше нея самата, както и нейния любим и настойника й. И когато видя, че волята й, най-малките прояви на която досега бяха срещали само уважение и внимание, сега се сблъсква с волята на един силен, жесток и непоколебим човек, който я държи в своя власт и бе решен да използува тази власт, тя изтръпна от страх пред него.
Тя се огледа, сякаш търсеше помощ, която отникъде не идваше, и след като от гърдите й се изтръгнаха няколко несвързани възклицания, даде воля на своята мъка и скръб в неудържими ридания. Невъзможно бе да гледа човек отчаянието на една такава хубавица, без да се трогне, и де Брейси не остана безучастен, макар че бе по-скоро смутен, отколкото трогнат. Наистина, той бе отишъл твърде далеч, за да се върне назад, и все пак в сегашното състояние на Роуина той не можеше да й повлияе нито с доводи, нито със заплахи. Той крачеше нагоре-надолу из стаята и ту увещаваше изплашената девойка да се успокои, ту се чудеше дали постъпва правилно.
„Ако — мислеше си той — се оставя да ме трогнат сълзите и скръбта на тази отчаяна девойка, какво ще спечеля освен необходимостта да се откажа от надеждите, заради които вече се изложих на такъв риск, и да търпя подигравките на принц Джон и веселите му другари? И все пак — казваше си той — ролята, която играя, не ми подхожда. Не мога да гледам това лице, изкривено от ужас, и тези очи, окъпани в сълзи. Да беше запазила първоначалната си гордост! Или да бях имал аз по-голям дял от тройно изпитаното коравосърдечие на Фрон де Бьоф!“
Разкъсван от тези мисли, той можа само да помоли нещастната Роуина да се успокои и да я увери, че още няма причини да изпада в такова крайно отчаяние. Но тъкмо когато се мъчеше да я утеши, де Брейси бе прекъснат от звука на рога, „разнесъл дрезгав глас наблизо и далеч“, който в същия миг бе стреснал и другите обитатели на къщата и бе прекъснал изпълнението на алчните им и своеволни планове. Може би де Брейси най-малко от всички съжаляваше за това прекъсване, защото разговорът му с лейди Роуина бе достигнал до една точка, в която бе еднакво трудно за него да продължава и да се откаже от намеренията си.
Тук смятаме за необходимо да дадем на читателя убедителни доказателства за истинността на тъжната картина на нравите на онази епоха, която току-що му представихме, отколкото могат да бъдат събитията в един измислен разказ. Тъжно е да се помисли, че тези смели феодали, на чиято съпротива короната на Англия дължи своите свободи, сами са били такива ужасни потисници, способни на изстъпления, противни не само на английските закони, но и на законите на природата и на човечността. Но уви! Достатъчно е да вземем само един пасаж от безбройните данни, събрани от усърдния Хенри от историци — съвременници на тази епоха, за да се уверим, че дори измислиците едва ли могат да се сравнят по ужас с мрачната действителност на онова време.
Описанията, които авторът на Саксонската хроника113 дава на жестокостите, извършвани през царуването на крал Стивън от големите феодали и владетели на замъци, всички от тях нормани, е необоримо доказателство за това на какви изстъпления са били годни те, когато са развихрени страстите им. „Те мъчеха бедния народ и го принуждаваха да им строи замъци; и когато замъците бяха построени, те ги напълваха с лоши хора или по-скоро с дяволи, които хващаха и мъже, и жени, щом сметнеха, че имат пари, хвърляха ги в тъмница и — ги подлагаха на по-жестоки изтезания, отколкото изтезанията, търпени от светите мъченици. Някои те удавяха в кал, други обесваха за краката, главите или палците, като под тях запалваха огън. Главите на някои стягаха с възлести въжета, докато им изтече мозъкът, други пък хвърляха в тъмници, пълни със змии, гущери и жаби.“ Но жестоко е да мъчим повече читателя с останалата част на това описание.
Друг пример за горчивите плодове на норманското нашествие, и то може би най-силният, който можем да дадем, е, че императрица Матилда, дъщеря на краля на Шотландия и по-късно кралица на Англия и императрица на Германия, дъщеря, съпруга и майка на монарси, за да получи образованието си в Англия на млади години, била принудена да живее в манастир като калугерка, тъй като само по този начин можела да избегне задирянията на развратните нормански благородници. Това обяснение тя дала пред великия събор на английското духовенство като единствена причина да се покалугери. Събраните духовници го приели, признавайки за всеизвестни фактите, на които се основавало то. По този начин те са ни дали несъмнено и забележително доказателство за съществуването на онова позорно своеволие, което било черното петно на онази епоха. Те заявили, че цял свят знае, че след завоюването на Англия от крал Уилиам неговите нормански привърженици, опиянени от голямата победа, не признавали друг закон освен собствените си греховни удоволствия, и не само ограбвали земите и имуществото на покорените саксонци, но и най- безнаказано отнемали честта на техните жени и дъщери. Затова твърде обикновено явление било жени и девойки от благородни семейства да се покалугеряват и да търсят убежище в манастир не по божие призвание, а само за да запазят честта си от престъпната необузданост на мъжете.
Такова своеволие царяло по онова време според публичната декларация на събора на духовенството, дадена в летописа на Идмър. Затова не е нужно да даваме повече доказателство за достоверността на сцените, които вече описахме, и които тепърва ще описваме, основавайки се на апокрифните данни на Уордърския ръкопис.
ГЛАВА XXIV
Докато описаните вече сцени се разиграваха в различни части на замъка, еврейката Ребека очакваше съдбата си в една отдалечена и усамотена малка кула. Тя бе доведена тук от двама от маскираните си похитители. След като я блъснаха в малката килия, тя остана сама с една стара вещица, която си тананикаше тихичко някаква саксонска песенчица, за да акомпанира танца на вретеното си по пода. Старицата вдигна очи, когато влезе Ребека, и изгледа изпод вежди хубавата еврейка с онази злостна завист, с която старостта и грозотата, съчетана и с тежки условия на живот, обикновено гледа на младостта и хубостта.
— Ти трябва да се махаш оттук, стара вещице — каза един от мъжете. — Така заповяда благородният ни господар. Трябва да отстъпиш тази стая на по-хубава гостенка.
— Да, да — замърмори старицата, — тъй се отплащат хората за услугите. Беше време, когато стигаше само една дума да кажа, за да изхвърлят най-добрия от всички ви от службата му. А сега трябва да се махам
