l:href='#note_1-172' type='note'>172, отколкото преди тази среща. Сега остана само евреинът да представи някаква гаранция за откупа, който щеше да плати за абата и за себе си. Той даде един ордер, подпечатан с неговия печат, до един негов сънародник в Йорк, с който го задължаваше да заплати на приносящия сумата 1100 (хиляда и сто) крони и да предаде известни стоки, изброени в бележката.
— Брат ми Шева има ключа от складовете ми — простена той.
— И на сводестата стая — пошушна му Локсли.
— Не, не — да пази господ! — каза Исак. — Лош е бил часът, който е посветил когото и да било в тази тайна.
— Аз няма да я издам — рече разбойникът, — стига това твое послание ца нареди да ми се заплати определената в него сума. Но какво ти става, Исак? Да не си мъртъв? Какво стоиш като втрещен? Нима покрай изплащането на хиляда крони ти забрави каква опасност грози дъщеря ти?
Евреинът веднага се изправи.
— Не, Дикън, не. Тръгвам веднага. Сбогом на тебе, когото не мога да нарека добър, а не смея и не искам да нарека лош.
Преди да отпътува Исак, Локсли пак му даде този последен съвет:
— Предлагай щедро и не жали кесията си за сметка на безопасността на дъщеря си. Повярвай ми, златото, което ще спестиш в пазарлъка за нейното освобождаване, в последствие ще ти причини голяма болка, все едно, че ти го наливат разтопено в гърлото.
Исак се съгласи, но дълбоко простена и пое пътя си, придружен от двама високи горяни, които щяха да му бъдат едновременно водачи в гората и пазачи.
Сега дойде ред да се сбогува с разбойника и Черния рицар, който с голям интерес бе следил целия разговор. Той не можа да не изрази изненадата си от благоразумното и мъдро поведение на хора, отстранени от закрилата и влиянието на закона.
— Понякога, рицарю — каза селянинът, — и най-грозното дърво ражда добър плод. Така лошите времена не винаги раждат само зло, непримесено с добро. Между хората, които попадат извън закона, несъмнено има мнозина, които са склонни доста умерено да използуват липсата на ограничения. А други може би съжаляват, че въобще са принудени да имат такъв занаят.
— И навярно на един от тях говоря сега — каза рицарят.
— Рицарю — отвърна разбойникът, — и двамата си имаме своята тайна. Ти си свободен да си съставиш мнение за мене, а и аз мога да си правя различни предположения за тебе, макар че и твоята стрела, и моята може да не улучат целта. Но както аз не поисках да проникна в твоята тайна, не се засягай, ако и аз държа да запазя моята.
— Моля за извинение, храбри ми стрелецо — отговори рицарят, — упрекът ти е напълно справедлив. Но може така да се случи, че пак да се срещнем, когато и двамата имаме по-малко за криене. Сега се разделяме като приятели, нали?
— Ето ръката ми — каза Локсли — и ще я нарека ръката на верен англичанин, ако и временно да е на разбойник.
— Ето и моята — на свой ред отговори рицарят, — и за нея считам, че е чест да държи твоята. Защото онзи, който върши добро при неограничена власт да прави зло, заслужава похвала не само за доброто, което върши, но и за злото, което се въздържа да не върши. На добър час, сбогом, доблестни стрелецо!
Така се разделиха тези добри другари. След това рицарят на букаите възседна якия си боен кон и пое пътя си през гората.
ГЛАВА XXXIV
Небивали пиршества ставаха в замъка Йорк, където принц Джон бе поканил благородниците, духовниците и предводителите, с чиято помощ се надяваше да осъществи тщеславните си намерения да заеме престола на брат си.
Уолдемар Фицърс, неговият способен и хитър агент, тихомълком въз действува ще на всички, за да закали куража им до такава степен, че да изявят открито целта си. Но отсъствието на някои от стълбовете на съзаклятието забавяше изпълнението на делото им. Упоритата, дръзка, макар и брутална смелост На Фрон де Бьоф; жизнеността и дързостта на де Брейси; мъдростта, бойният опит и прославената храброст на Брайън де Боа Жилбер бяха от извънредно голямо значение за успеха на заговора им. Макар и тайно да проклинаха ненужното им, неоснователно отсъствие, нито Джон, нито неговият съветник смееха да пристъпят към работа без тях. Евреинът Исак също бе изчезнал някъде, а с него изчезна и надеждата да се сдобият с известни суми, за които принц Джон се бе договорил с евреина и с неговите събратя. Този недостиг можеше да се окаже извънредно опасен в един толкова критичен момент.
Още на заранта след падането на Торкилстън в Йорк се разнесоха объркани слухове, че де Брейси и Боа Жилбер заедно с техния съучастник Фрон де Бьоф били пленени или убити. Уолдемар донесе този слух на принц Джон и му съобщи, че го смята за верен, най-вече, защото те били придружени от малко хора, когато тръгнали да нападат Седрик Саксонеца и групата му. При други обстоятелства принцът би погледнал на това насилие като на добра шега. Но щом то попречваше на собствените му планове, той изказа негодуванието си срещу авторите му, говори за спазването на законите, за нарушаването на обществения ред, за посегателство върху частната собственост с тон, който би подобавал на крал Алфред.
— Безпринципни мародери! — възмути се той. — Ако някога стана крал на Англия, бих обесил такива — нарушители на закона над подвижните мостове на собствените им замъци.
— Но за да станете крал на Англия — каза неговият Ahithophel173 спокойно, — се налага не само ваше височество да търпите нарушенията на тези безпринципни мародери, но да ги защитите, въпреки похвалното ви усърдие за спазването на законите, които те имат обичай да престъпват! Хубава помощ ще видим, ако простаците саксонци вече са осъществили намеренията на ваше височество да превърнат феодалните подвижни мостове в бесилки. А онзи смелчага Седрик ми се вижда от тези, комуто би хрумнала подобна фантазия. Ваше височество си дава сметка, че би било опасно да направи и крачка без Фрон де Бьоф, де Брейси и тамплиера. А все пак сме отишли твърде далеч, за да можем безопасно да отстъпим.
Принц Джон се удари по челото от нетърпение, сетне закрачи из стаята.
— Подлеци — рече той, — долни предатели, подлеци, да ме изоставят в такъв критичен момент!
— По-скоро кажете луди хора, празноглави и лекомислени — рече Уолдемар, — които непременно държат да правят глупави шеги, когато предстои такава сериозна работа.
— Какво да правим? — запита принцът, като се спря пред Уолдемар.
— Не зная какво може да се направи — отвърна съветникът му. — Освен това, за което вече съм се разпоредил. Аз дойдох при вас, за да оплакваме това лошо положение едва когато бях направил всичко, което бе по силите ми, за да го оправя.
— Ти всякога си бил моят ангел-хранител, Уолдемар — каза принцът. — С такъв пръв министър — съветник по всички въпроси, царуването на Джон ще бъде прославено в нашата история. Какви заповеди си издал?
— Заповядах на Луи Уинкелбранд, заместника на де Брейси, да изсвири фанфарите за поход, да дигне
