неочаквано идване тук и настаняването ви в тази стая ни принуди да се предадем вам, за да постъпите с нас, както ви диктува милосърдието ви.
Тъй завърши разказът на сър Фредерик, който ми звучеше като разказ от съновидение. Аз едва можех да повярвам, че виждам дъщеря му от плът и кръв пред себе си, макар и тъй унила и не толкова красива, колкото преди. Буйната й жизненост, с която тя някога се противопоставяше на всички несгоди, сега беше отстъпила място на едно изражение на спокойна и покорна, но смела решителност и вярност. Макар че баща й чувствуваше какво впечатление ми прави, когато я възхвалява, и я ревнуваше заради това, не можеше да се въздържи да не я възхвалява още повече.
— Тя е понесла изпитания — каза той, — достойни за биографията на мъченик. Тя е срещала опасности и смърт в най-различни форми. Преживяла е мъки и лишения, които биха изплашили и най-силните мъже. Прекарвала е деня в мрак и нощта в бдение и никога не е проронила ни дума да се оплаче или да прояви слабост. С една дума, господин Озбълдистън — заключи той, като се прекръсти, — тя е достойна да бъде принесена жертва на онзи бог, комуто ще я даря, като единственото скъпо и ценно нещо, което е останало на Фредерик Върнън.
След тези думи настъпи мълчание, чийто скръбен смисъл аз добре разбрах. Бащата на Даяна и в тоя час, както някога през време на кратката ни среща в Шотландия, се мъчеше да унищожи надеждата ми да се свържа някога с нея.
— А сега — каза той на дъщеря си — ние няма повече да отнемаме времето на господин Озбълдистън, тъй като вече го запознахме с положението на нещастните гости, които търсят неговата закрила.
Помолих ги да останат и предложих аз да напусна стаята. Сър Фредерик забеляза, че това сигурно би събудило подозрение у моя слуга и че тяхното скривалище е във всяко отношение удобно и снабдено от Сидъл с всичко, от което могат да се нуждаят.
— Ние дори може би щяхме да успеем да останем там, без Да ни откриете. Но би било несправедливо да не ви покажем, че имаме най-пълна вяра във вашата чест.
— Вие наистина сте постъпили справедливо спрямо мен — отвърнах аз. — Вие, сър Фредерик, малко ме познавате. Но сигурен съм, че госпожица Върнън може да ми бъде свидетел, че…
— Не се нуждая от уверението на дъщеря си — прекъсна ме той вежливо и все пак с тон, който ми забраняваше да се обръщам към Даяна, — тъй-като аз съм готов да вярвам всичко най-добро за господин Франсис Озбълдистън. Сега позволете ни да се оттеглим. Ние трябва да си отпочинем, докато имаме възможност, тъй като съвсем не знаем кога можем да бъдем повикани, за да продължим опасното си пътуване.
Той хвана дъщеря си под ръка и с дълбок поклон изчезна зад завесата.
Глава XXXIV
Вцепенение и хлад сковаха сърцето ми, след като те си отидоха. Когато въображението ни се спира на отсъствуващото любимо същество, то го рисува не само в най-красиви краски, но именно такова, каквото бихме искали да го видим. Аз бях мислил за Даяна такава, каквато беше, когато прощалните й сълзи паднаха на бузата ми; когато последният й дар, който получих от жената на Макгрегър, ме караше да се надявам, че тя желае да отнесе в своето изгнание и в самотата на манастира спомена за моята обич. Сега аз я бях видял и нейното студено пасивно държание, което не издаваше нищо повече от спокойна тъга, ме разочарова, дори до известна степен ме обиди. В егоизма на чувствата си аз я обвинявах в безразличие, в безчувственост. Порицавах баща й за неговата гордост, жестокост, фанатизъм. И забравях, че те и двамата жертвуваха своите интереси, а Даяна и своите чувства, в изпълнение на това, което смятаха за свой дълг.
Сър Фредерик Върнън беше строг католик, който считаше, че един еретик не може да мине по тясната пътека към спасението. А Даяна, за която години наред безопасността на баща й беше главният център, около който се въртяха всичките й мисли, надежди и постъпки, чувствуваше, че изпълнява дълга си, като се примирява с неговото желание, жертвувайки не само земните си имущества, но и най-скъпите си чувства. Но нищо чудно, че в този момент аз не можех напълно да оценя тези достойни за уважение подбуди. Все пак огорчението ми не потърси израз в някаква подлост.
„И така аз съм презрян — казах си аз, когато останах сам и прецених смисъла на това, което ми беше казал сър Фредерик, — аз съм презрян и ме считат недостоен дори да разменя две думи с нея. Нека бъде тъй. Но те няма да ми попречат поне да бдя за нейната безопасност. Ще остана тук на пост и докато е под моя покрив, никаква опасност, която ръката на един решителен мъж може да отстрани, няма да я заплашва.“
Извиках Сидъл в библиотеката. Той дойде, но дойде придружен от неизменния Андрю, който, мечтаейки за големи работи сега, когато аз бях собственик на замъка и именията към него, беше твърдо решен да не пропусне нищо с отсъствието си. И както често се случва с хора, които преследват егоистични цели, той се престараваше и любезностите му ставаха досадни и неприятни.
Неговото натрапено присъствие ми попречи да говоря открито на Сидъл, но не смеех да го отпратя да не би с това да засиля подозренията, които може би вече хранеше след рязкото му изгонване от библиотеката по-преди.
— Аз ще спя тук, сър — казах аз и наредих да преместят по-близо до камината една старомодна кушетка. — Имам много работа и ще си легна късно.
Сидъл, който като че ли ме разбра, предложи да направи леглото ми по-удобно, като ми донесе дюшек и завивки. Приех предложението му, освободих слугата си, запалих две свещи и помолих да не ме безпокоят до седем часа на другата сутрин.
Слугите се оттеглиха и ме оставиха да се боря сам с мъчителните си и объркани мисли, докато умореното ми тяло поиска почивка.
Мъчех се насила да не мисля за странните обстоятелства, в които се намирах. Чувствата, с които смело се бях борил, докато лицето, което ги предизвикваше, беше далеч от мен, сега бяха възбудени от непосредствената близост с тази, с която трябваше тъй скоро да се разделя навеки. Името й беше написано във всяка книга, която се опитвах да чета. Образът й ми се натрапваше в каквато и насока да се мъчех да тласна мислите си. Той беше като онази натрапчива робиня от Прайъровия201 Соломон, където се казва:
Ту давах воля на тези чувства, ту се борех с тях. Понякога се отдавах на една сладостна скръбна нежност, неприсъща за мен, а понякога се въоръжавах с наранената гордост на човек, който смята, че незаслужено е отритнат. Крачих нагоре-надолу из библиотеката, докато разпалих в себе си някаква Временна треска. Тогава се хвърлих на кушетката и се помъчих да заспя. Но напразно полагах всички усилия да се успокоя — лежах, без да помръдвам никакъв мускул, неподвижен като труп, мъчих се да прогоня или да отклоня вълнуващите ме мисли, като си повтарям нещо или като правя някакви аритметически
