която е по вкуса й.
Андрю започна да кърши ръце.
— Аз само казах, че сигурно господарят ми говори с някакъв дух в библиотеката, а този негодник Ланси да вземе да издаде един стар приятел, с когото двадесет години всяка неделя е пял псалми от същата книга.
Прекъснаха вайканията му и го изгониха от къщи заедно със Сидъл. Неговото изгонване, обаче, имаше твърде необикновени последици. Както сам той разправи, решил да отиде при баба Симпсън да види дали тя няма да го подслони за тази нощ в името на старото им приятелство. Тъкмо бил излязъл от широката алея в старата гора, както все още я наричаха, макар че сега се използуваше повече като пасбище, когато неочаквано попаднал на една черда шотландски говеда, които лежали и си почивали след пътуването през деня. Андрю съвсем не се изненадал от това, тъй като неговите сънародници, които карат тези черди, имат обичай, когато се стъмни, да са настаняват на първото незаградено пасбище, което намерят, като се дигат оттам още преди да съмне, за да не плащат наем за нощувката. Но той не само се изненадал, ами се и уплашил, когато изведнъж скочил един планинец и като го обвинил, че плаши говедата, отказал да го пусне да мине, преди да го заведе да говори с господаря му. Планинецът завел Андрю в един гъстак, където намерил още трима-четирима свои сънародници.
— И аз скоро разбрах — каза Андрю, — че хората са твърде много за тази черда говеда. А от въпросите, които ми зададоха, ми стана съвсем ясно, че друго ги води насам.
Те го разпитали най-подробно за всичко, което се бе случило в Озбълдистън Хол, и изглеждали изненадани и загрижени от това, което им съобщил.
— И право да си кажа — рече Андрю, — аз им съобщих всичко, което знаех, защото никога в живота си не съм посмял да откажа да давам сведения на ками и пищови.
Те си поприказвали нещо тихичко помежду си и най-после подбрали говедата си и ги откарали близо до входа на широката алея на около половин миля от къщата. После довлекли няколко трупи, които се търкаляли наблизо, и направили временна барикада на пътя на около петнадесет метра от алеята. Било вече на разсъмване и светлината на залязващата луна се смесвала с бледите лъчи откъм изток, така че предметите се виждали доста ясно. Откъм алеята се чул тежкият тропот на каляска, теглена от четири коня и придружавана от шестима ездачи. Планинците се ослушали. В каляската били господни Джобсън и нещастните му пленници. Ескортът се състоял от Рашли и няколко конници, чиновници на мировия съдия и помощниците им. Щом като сме минали вратата на алеята, тя била затворена след нашата кавалкада от един планинец, нарочно поставен там.
Спомням си, че в същото време каляската бе спряна от говедата, сред които попадна, и от барикадата пред нас. Двама от придружаващите ни слязоха от конете си, за да преместят трупите, които те сигурно помислиха, че са оставени там случайно или от небрежност. Другите започнаха да гонят говедата от пътя с камшиците ей.
— Кой се осмелява да бие говедата ни? — извика един глас грубо. — Застреляй го, Ангъс!
Рашли веднага се провикна: „Дошли са им на помощ!“ и гръмвайки с пистолета си, нарани човека, който се беше обадил.
— На оръжие! — извика водачът на шотландците и веднага започна схватка. Полицаите, които бяха изненадани от това неочаквано нападение и не се отличаваха с особена смелост, не оказаха кой знае каква съпротива, въпреки че бяха повече на брой от неприятелите. Някои се опитаха да се върнат към замъка, но когато откъм вратата гръмна пистолет, те сметнаха, че са обградени и се разбягаха на различни посоки. Междувременно Рашли, който беше слязъл от коня си, се бореше отчаяно с водача на групата. Имах възможност да наблюдавам двубоя им от прозореца на каретата. Най-после Рашли падна.
— Ще искате ли прошка в името на бога, на крал Джеймс и на старото ни приятелство? — попита един глас, който твърде добре познавах.
— Не, никога! — каза Рашли твърдо.
— Тогава, предателю, умри в своето предателство! — отвърна Макгрегър и прониза падналия си противник със сабята си.
След една минута той беше вече при вратата на каретата, изведе госпожица Върнън, помогна на баща й и на мен да слезем и като извлече секретаря с главата напред, хвърли го под колелетата.
— Господин Озбълдистън — пошепна ми той, — вие няма от какво да се боите. Аз трябва да се погрижа за тези, които са в опасност. Вашите приятели скоро ще бъдат на сигурно място. Сбогом и не забравяйте Макгрегър!
Той свирна, хората му се събраха около него и повеждайки бързо Даяна и баща й с тях, те почти веднага изчезнаха в гъстака на гората. Кочияшът и пощальонът бяха изоставили конете си и бяха избягали още при първите изстрели. Но животните, спрени от барикадата, стояха съвсем неподвижни за щастие на господин Джобсън, защото и при най-малкото движение колелото щеше да го премаже. Първата ми работа беше да го вдигна, защото този негодяй беше толкова изплашен, че никога не би могъл да стане сам. После му заповядах да забележи, че нито съм взел участие в избавлението на пленниците, нито съм се възползувал от случая, за да избягам, и го накарах да се върне в замъка и да извика някои от хората си, които бяха останали там, за да помогнем на ранените. Но страхът така беше парализирал мозъка на Джобсън, че той съвсем не беше в състояние да мръдне. Тогава реших да отида сам, но като тръгнах, спънах се о тялото на един човек, когото помислих за мъртъв или умиращ. Оказа се обаче, че това е Андрю Феъсървис, който беше заел това лежащо положение, за да избегне ударите с ками и саби и куршумите, които една-две минути летяха на всички посоки. Толкова се зарадвах, че го намирам, щото не го попитах как е попаднал тук, ами веднага му заповядах да ми помогне.
Първата ни грижа беше за Рашли. Той изпъшка, когато се доближих до него, не само от болка, но и от злоба, и затвори очи, сякаш бе решен като Яго да не каже ни дума повече. Ние го вдигнахме и сложихме в каретата. Направихме същата добрина и на още един ранен от групата му, който лежеше на пътя. После с голяма мъка успях да накарам Джобсън да разбере, че трябва и той да влезе в каретата и да поддържа сър Рашли на седалището. Той се подчини, но от изражението му личеше, че едва ли разбира какво му говоря. Андрю и аз обърнахме конете назад и като отворихме вратата на алеята, поведохме ги бавно към Озбълдистън Хол.
Някои бегълци вече бяха стигнали по околни пътища в замъка и бяха изплашили пазещите го с вестта, че сър Рашли, секретарят Джобсън и всички придружаващи ги били посечени на края на алеята от цял полк диви шотландци. И така, когато стигнахме в къщата, тя бръмчеше като кошер изплашени пчели. Но господин Джобсън, който донякъде се беше свестил, събра глас да се обади. Той побърза да се измъкне от каляската, защото един от другарите му (полицаят) за негов неизказан ужас бе издъхнал до него със страшно стенание.
Сър Рашли Озбълдистън беше още жив, но така ужасно ранен, че подът на каретата беше покрит с кръвта му и тя остави дълги следи от входната врата до каменната зала, където го пренесоха и сложиха на един стол. Някои се мъчеха да спрат кръвта с кърпи, други викаха да отиде някой за лекар, но на никого като че ли не му се ходеше.
— Не ме измъчвайте — каза раненият. — Знам, че нищо няма да ми помогне. Аз умирам.
Той се повдигна на стола си, макар че хладните капки на смъртта вече избиваха по челото му, и заговори с една твърдост, която беше свръх силите му.
— Братовчеде Франсис — каза той, — приближете се до мен.
Приближих, както искаше той.
— Искам само да знаете, че смъртната агония ни на йота не променя чувствата ми към вас. Аз ви мразя! — каза той и изразът на ярост придаде някакъв страшен блясък на очите му, които трябваше тъй скоро да се склопят завинаги. — Макар че лежа окървавен и умиращ, аз ви мразя със същата силна омраза, която бих изпитвал, ако кракът ми бе стъпил на шията ви!
— Не съм ви дал никакъв повод, сър — отвърнах аз, — и заради вас самия бих желал сега да ви движат по-добри чувства.
—
