изчисления. В трескавото ми вълнение кръвта ми туптеше като глухите и ритмични удари на далечна тепавица и се разливаше в жилите ми като потоци разтопен огън.
Най-после станах, отворих прозореца и стоях известно време на ясната лунна светлина. Спокойната и светла нощна картина поне отчасти ме освежи и разсея мислите ми, които иначе биха отказали да се подчиняват на волята. Върнах се на кушетката не наистина с по-леко сърце, но по-твърд и решен да понеса всичко. Скоро ме обзе дрямка. И все пак, макар че сетивата ми спяха, душата ми чувствуваше болезнено положението ми и сънищата ми бяха изпълнени със сърдечна тревога и страшни видения.
Спомням си странния ужас на един сън, в който си представлявах, че Даяна и аз сме в плен на жената на Макгрегър и ще изхвърлят от една скала в езерото; знакът трябваше да бъде даден с топовен гръм от сър Фредерик Върнън, който ръководеше церемонията, облечен като кардинал. Нищо не можеше да бъде така живо, както впечатлението, което остави в мен тази въображаема сцена. И сега бих могъл да предам израза на безмълвно и смело покорство, отпечатано в чертите на Даяна, дивите, обезобразени от злоба лица на палачите, които се трупаха край нас, „кълчейки се и кривейки се“, при което гримасите постоянно се меняха и всяка нова изглеждаше по-отвратителна от предишната. Виждах строгия и непоколебим фанатизъм, изрисуван на лицето на бащата — видях го да издига съдбоносния пламък, — избухна смъртният сигнал, повторен неколкократно от гърма на ехото от близките скали — и аз се събудих от въображаем ужас за реална опасност.
Звуците, които бях чул насън, не бяха въображаеми. Те отекваха в ушите ми, но трябваше да минат няколко минути, преди да се съвзема и разбера ясно, че идват от силно блъскане по външната врата. Скочих силно изплашен от кушетката, взех сабята си под мишница и побързах да изляза, решил да не пусна никого вътре. Но пътят ми доста заобикаляше, тъй като библиотеката не гледаше към предния четвъртит двор, а към градините. Когато стигнах до едно стълбище, чиито прозорци гледаха към този двор, чух Сидъл да възразява със слаб и изплашен глас на някакви хора, които грубо настояваха да ги пусне по заповед на съдията Стандиш в името на краля и заплашваха стария слуга с най-тежки наказания, ако откаже незабавно да се подчини. Още преди да млъкнат, чух за мое неизразимо възмущение гласа на Андрю, който викаше на Сидъл да се дръпне настрана и да го остави да отвори вратата.
— Щом идват в името на крал Джордж, няма от какво да се боим. За него сме давали и парите си, и кръвта си. Няма защо да се крием като някои други хора, господин Сидъл, не сме нито католици, нито поддръжници на Стюартите.
Напразно побързах да стигна долу; чух как този престараващ се негодник вдигаше лост след лост от вратата и през цялото време се хвалеше, че той и господарят му са верни поданици на крал Джордж. Не ми беше трудно да пресметна, че хората ще влязат, преди да успея да стигна до вратата и да я залостя пак. Заричайки се, че щом имам време да му дам заслуженото, здравата ще напердаша Андрю Феъсървис, аз изтичах назад към библиотеката, барикадирах, доколкото можах, входа, след което побързах към вратата, през която бяха влезли Даяна и баща й, и помолих незабавно да ме пуснат да вляза. Даяна сама отвори вратата. Тя беше вече облечена и не издаваше нито смущение, нито страх.
— Ние сме така свикнали с опасността — каза тя, — че винаги сме готови да я посрещнем. Баща ми вече стана, той е в стаята на Рашли. Ще избягаме през градината и оттам през задната врата (Сидъл ми даде ключа за в случай на нужда) ще се озовем направо в гората. Аз познавам всички долинки в нея по- добре от всеки друг. Задръжте ги за няколко минути. И, скъпи, скъпи Франк, още веднаж сбогом!
Тя изчезна като метеор, за да отиде при баща си, а неканените гости вече блъскаха и се мъчеха да счупят вратата на библиотеката, когато се върнах там.
— Крадливи кучета такива! — извиках аз, преструвайки се нарочно, че не разбирам целта на нахлуването им. — Ако не напуснете незабавно къщата, ще гръмна с пушката си през вратата!
— Ще гръмнете вятър! — каза Андрю Феъсървис. — Тук е господин секретарят Джобсън със съдебно нареждане…
— Да потърся, намеря и арестувам — каза гласът на този отвратителен дребен интригант — известни лица, споменати в тази заповед, обвинени в държавна измяна по 13 закон на крал Уилям, глава трета.
И блъскането по вратата започна отново.
— Ей сега ставам, господа — казах аз, като се мъчех да спечеля колкото може повече време, — не вършете насилие. Дайте ми възможност да видя заповедта. Ако тя е редовна и законна, аз няма да се противопоставям.
— Бог да пази великия ни крал Джордж! — провикна се Андрю. — Казах ви, че тук няма да намерите поддръжници на Стюартите.
След като се забавих колкото бе възможно по-дълго, най-после бях принуден да отворя вратата, която те иначе щяха да строшат.
Влезе господин Джобсън с няколко — помощници, между които открих по-младия Уингфийлд, на когото сигурно се дължеше доносничеството, и ми показа заповед за арестуване не само на Фредерик Върнън, доказан предател, но и на Даяна Върнън, неомъжена, и Франсис Озбълдистън, джентлемен, обвинен в укриване на предатели. Случаят беше такъв, че би било безумие да се съпротивявам, затова след няколкоминутно забавяне аз се предадох.
След това бях принуден с безсилен гняв да наблюдавам как Джобсън отиде направо в стаята на госпожица Върнън и узнах, че оттам без всякакво колебание и затруднение отишъл и в стаята, където спеше сър Фредерик.
— Заекът е избягал — каза този гаден човек, — но мястото му е още топло. Хрътките скоро ще го хванат за задницата.
Един писък откъм градината ни извести, че пророкуването му за съжаление се бе сбъднало. След пет минути в библиотеката влезе Рашли, водейки сър Фредерик Върнън и дъщеря му като пленници.
— Лисицата си познава старите леговища — каза той, — но беше забравила, че един опитен ловджия знае как да ги заварди. Не бях забравил градинската врата, сър Фредерик, или ако предпочитате тази титла, високоблагородни лорд Бийчъм.
— Рашли — каза сър Фредерик, — ти си гнусен злодей.
— Повече заслужавах това прозвище, бароне или милорде, когато под ръководството на един опитен учител се мъчех да разпаля гражданска война сред една мирна страна. Но аз направих всичко възможно — каза той, вдигайки очи към небето — да изкупя грешките си.
Не можах да се въздържа вече. Имах намерение мълчаливо да наблюдавам какво правят, но почувствувах, че ако не говоря, ще умра.
— Ако има в ада най-грозен образ — казах аз, — това е образът на злодей под маската на лицемерието.
— Ха, благородни ми братовчеде — каза Рашли, като приближи една свещ и ме огледа от главата до петите, — добре дошли в Озбълдистън Хол! Прощавам ви за злобата — тежко е наистина в една нощ да изгубиш и имение, и любовница, защото ние ще влезем във владение на този замък от името на законния наследник сър Рашли Озбълдистън.
Докато Рашли се перчеше така, аз виждах как с голяма мъка овладя чувството си на гняв и срам. Но той не можа да прикрие душевното си състояние, когато Даяна Върнън се обърна към него.
— Жал ми е за тебе Рашли — каза тя, — защото колкото и голямо зло да се мъчеше да ми сториш и колкото голямо зло да успя да ми сториш, не мога да те мразя така силно, както те презирам и съжалявам. Това което направи сега, може би не ти е отнело повече от един час, но то ще дава храна на мисълта ти цял живот — а какви ще бъдат мислите ти, оставям да определи твоята съвест, която все някога ще се пробуди.
Рашли прекоси един-два пъти стаята, приближи се до една масичка, на която още имаше вино, и си наля с разтреперана ръка една чаша. Но, когато видя, че ние забелязахме как трепери ръката му, той я овладя с върховно усилие и като впи спокоен и дързък поглед в нас, поднесе чашата към устните си, без да разлее нито капка.
— Това е старото бургундско вино на баща ми — каза той на Джобсън. — Радвам се, че е останало още от него. Намерете от мое име подходящи хора да се грижат за къщата и имението и изхвърлете изкуфелия стар иконом и този глупав разбойник шотландеца. Междувременно ще заведем тези лица на по-подходящо място. Поръчах за ваше удобство старата фамилна карета — каза той, — макар и да ми е добре известно, че дори дамата не би се уплашила да тръгне в студената нощ пеш или на кон, ако има да изпълнява задача,
