собственото си жилище, като ме остави в онова объркано душевно състояние, при което сами не знаем дали желаем компания или самота. Аз обаче нямах избор, защото останах сам в тази стая, която повече от всички можеше да буди у мен тъжни размисли.
Когато в стаята настъпи здрач, Андрю прояви предвидливостта да си покаже главата на вратата не за да ме попита искам ли светлина, а да ми я препоръча като предпазно средство срещу духовете, които все още измъчваха въображението му. Отхвърлих предложението му малко нервно, побутнах дървата в огъня да пламнат и сядайки на едно от големите кожени кресла, които се намираха от двете страни на готическата камина, несъзнателно се загледах в играта на пламъка, който бях разпалил.
„Ето така — казах аз сам на себе си — се развиват и свършват човешките желания. Породени от най- малките дреболии, те пламват под влиянието на въображението, нещо повече — подхранват се от празните надежди, докато изгорят всичко, което са запалили. И човекът, с всичките му надежди, страсти и желания, остава само една нищожна купчина въглени и пепел!“
От другата страна на стаята, сякаш в отговор на моите размишления, се разнесе дълбока въздишка. Подскочих смаян — пред мен стоеше Даяна Върнън, облегната на ръката на един човек, който тъй много приличаше на портрета, за който няколко пъти става дума, че бързо погледнах към рамката, като че ли очаквах да я видя празна. Първата ми мисъл беше или че съм внезапно полудял, или че душите на мъртвите са възкръснали и са се изправили пред мен. Още един поглед ме увери, че съм с ума си и че фигурите пред мен са действителни и от плът и кръв. Това беше самата Даяна, макар и по-бледа й по-слаба от преди; а до нея стоеше не някой обитател на гроба, а Воън или по-скоро сър Фредерик Върнън в костюм, направен по подобие на този на неговия прадед, между чийто портрет и неговото лице имаше голяма семейна прилика. Той пръв заговори, тъй като Даяна беше приковала поглед в земята, а моят език беше залепнал на небцето ми от учудване.
— Ние се обръщаме с молба към вас, господин Озбълдистън — каза той, — да ни дадете подслон и закрила под вашия покрив, докато можем да продължим пътуването си, при което на всяка крачка ме грози тъмница и смърт.
— Нима — изрекох аз с голяма мъка, — нима госпожица Върнън може да предположи… нима вие, сър, можете да повярвате, че съм забравил намесата ви, когато самият аз бях в затруднение, или пък че съм в състояние да предам някого, камо ли пък вас?
— Знам това — каза сър Фредерик — и все пак не бих могъл да изразя колко неохотно натрапвам именно на вас своето доверие, едно може би неприятно и положително опасно доверие, което бих предпочел да покажа към всеки друг вместо към вас. Но съдбата, която цял живот ме дебне с опасности, сега жестоко ме е притиснала и аз нямам избор.
В този момент вратата се отвори и се чу гласът на натрапчивия Андрю:
— Нося ви свещите, ако искате, запалете ги, не е мъчна работа.
Изтичах до вратата и вярвах, че съм стигнал там навреме, за да му попреча да забележи кой е в стаята. Бързо и грубо го изгоних, затворих вратата и я заключих. После моментално се сетих за двамата му другари долу и понеже знаех колко е бъбрив и си спомних забележката на Сидъл, че един от тях бил шпионин, колкото може по-бързо го последвах в стаята на слугите, където се бяха събрали. Езикът на Андрю плещеше високо, когато отворих вратата, но неочакваното ми появяване го накара да млъкне.
— Какво става с тебе, глупако? — запитах аз. — Какво се пулиш така диво, сякаш си видял призрак?
— Н-н-нищо — каза Андрю, — само че ваша милост благоволи така бързо да ме отпрати.
— Защото ме събуди от дълбок сън, диване такова. Сидъл ми каза, че тук нямало къде да спят тези двама добри хора тази нощ, а пък господин Уордло смята, че няма нужда да ги задържаме. Ето една крона за двамата да се почерпят за мое здраве и много благодарности за желанието да ми услужат. Напуснете веднага замъка, момчета.
Двамата мъже ми благодариха за щедростта, взеха парите и се оттеглиха, очевидно доволни и неподозиращи нищо. Наблюдавах ги, докато се отдалечиха, за да бъда сигурен, че тази нощ вече няма да имат възможност да разговарят с честния Андрю. Аз го бях последвал така незабавно, щото мислех, че не е могъл да има време да размени и две думи с тях, преди да го прекъсна. Но удивително е наистина каква пакост могат да сторят две единствени думи. В този случай те струваха два живота.
След като взех тези мерки — най-добрите, които ми хрумнаха под напора на момента, — за да осигуря спокойствието на своите гости, аз се върнах да им кажа какво съм направил и прибавих, че съм наредил на Сидъл да излиза при всяко похлопване на вратата, тъй като заключих, че те са се скрили в замъка с негова помощ. Даяна повдигна очи, за да ми благодари за тази предпазливост.
— Сега вие разбирате тайната ми — каза тя, — сега без съмнение вие знаете колко близък и скъп ми е този родственик, който така често е намирал подслон тук, и вече не се учудвате, че Рашли, който знаеше тази тайна, ме държеше с желязна ръка.
Баща й прибави, че възнамерявали да ме безпокоят с присъствието си колкото е възможно по-кратко време.
Аз помолих бегълците да оставят настрана всякакви съображения освен тези за собствената си безопасност и да разчитат, че ще положа всички усилия да осигуря тази безопасност. Това доведе до обяснение на положението, в което се намираха.
— Аз-винаги съм подозирал Рашли Озбълдистън — каза сър Фредерик, — но неговото държане към беззащитното ми дете, за което с мъка успях да узная от нея, и предателството му във връзка с бащините ви работи ме накараха да го мразя и презирам. В последния си разговор с него аз не скрих чувствата си, което от благоразумие трябваше да се опитам да сторя. И в яда си от презрението, с което се отнесох към него, той прибави предателството и ренегатството към списъка на своите престъпления. По него време аз наивно се надявах, че предателството му няма да има сериозни последствия. Граф Map имаше храбра армия в Шотландия, а лорд Дъруънтуотър заедно с Фостър, Кенмър, Уинтъртън и други събираха войски на шотландската граница. Тъй като имах широки връзки с тези английски перове и благородници, бе решено аз да придружа един отред от воини от Горна Шотландия, който под командуването на бригадния генерал Макинтош от Борлъм премина устието на реката Форт и низините на Шотландия и се съедини с английските въстаници на границата. Дъщеря ми ме придружаваше през всички опасности и тежести на този тъй дълъг и труден поход.
— И тя никога вече няма да остави скъпия си баща! — извика госпожица Върнън, притискайки се нежно към ръката му.
— Едва бях стигнал при нашите английски приятели, когато ми стана ясно, че нашата кауза е загубена. Редовете ни намаляваха, вместо да се увеличават, и към нас се присъединяваха само хора от нашата вяра. Торите от англиканската черква изобщо се колебаеха и най-после ние бяхме обградени от една много по- силна армия в градчето Престън. В продължение на един ден се отбранявахме упорито. На следния ден водачите ни изгубиха кураж и решиха, който желае, да се предаде. За мен да се предам при тези условия, беше все едно да сложа главата си на ешафода. Около двадесет-тридесет джентълмени споделяха мнението ми: ние яхнахме конете си и сложихме дъщеря ми, която настояваше да сподели съдбата ми, в средата на нашата малка група. Моите другари, удивени от нейната смелост и синовна преданост, заявиха, че предпочитат да умрат, отколкото да я оставят. Всички заедно тръгнахме по една улица, наречена Фишъргейт, която води до блатиста местност или ливада, простираща се чак до реката Рибъл, където един от групата ни обеща да ни покаже удобен брод. Тази блатиста местност не беше добре пазена от неприятеля, така че имахме да се справим само с един патрул от драгуните на Хъниууд, който обърнахме в бягство и унищожихме. Преминахме реката, стигнахме до шосето за Ливърпул и после се разпръснахме, за да търсим различни места, където да се укрием в безопасност. Съдбата ми ме заведе в Уейлс, където има много джентълмени с моите религиозни и политически убеждения. Обаче не можах да намеря възможност без риск да избягам по море и се видях принуден да се върна пак на север. Един изпитан приятел беше обещал да ме посрещне в тази част на страната и да ме заведе до едно морско пристанище при Солуей, Където един малък кораб чака да ме откара завинаги далеч от родината ми. Тъй като в момента Озбълдистън Хол беше необитаем и оставен на грижите на стария Сидъл, който и по-рано беше наше доверено лице, ние се отправихме към него като към старо и сигурно убежище. Аз пак облякох костюма, който по-рано успешно бях използувал, за да плаша суеверните селяни или слуги, които случайно можеха да ме видят, и ние всеки момент очаквахме Сидъл да ни съобщи за пристигането на нашия приятел и водач, когато вашето
