Едва ли има по-тъжно чувство от това, което изпитваме, когато видим променени и запустели тези места, където някога сме били щастливи. На път за Озбълдистън Хол минах през същите места, които някога бях видял заедно с госпожица Върнън в деня на паметното ни пътуване от дома на Инълууд. Духът й като че ли беше с мен и когато приближих до мястото, където за пръв път я видях, аз почти се ослушах да чуя лая на хрътките и звуците на рога и се взрях в празното пространство, сякаш да видя пак красивата ловджийка да се спуска като видение по хълма. Когато стигнах в замъка, затворените врати и прозорци, обраслите с трева плочи, тихите дворове представляваха ярък контраст с някогашните весели и оживени сцени, които тъй често бях наблюдавал там, когато радостните ловци тръгваха сутрин или се връщаха вечер за всекидневното пиршество. Веселият лай на пуснатите хрътки, виковете на ловците, тропотът на конски копита, силният смях на стария барон, начело на неговите здрави и многобройни наследници — сега бяха заглъхнали навеки.
Като гледах тази пустош и самота, аз бях неизразимо трогнат дори при спомена за тези, които приживе нямах особено причина да обичам. Но мисълта, че толкова много хубави младежи, пълни с живот, пращящи от здраве и вяра, след толкова кратко време лежаха в хладния гроб, неочаквано и насилствено покосени от смъртта, ми рисуваше една картина на краткотрайността на земния живот, която караше сърцето ми да се свива. Слаба утеха беше за мен мисълта, че се връщам като собственик в този замък, който бях напуснал почти като беглец. Не бях свикнал още да гледам на всичко наоколо си като на своя собственост и се чувствувах като узурпатор или поне като натрапник и не можех да се отърся от мисълта, че едрата фигура на някой от покойните ми роднини ще се изправи на входа като гигантски призрак от някоя приказка и ще ми оспори правото да вляза.
Докато стоях потънал в тези тъжни мисли, моят спътник Андрю, чиито чувства бяха съвсем различни от моите, блъскаше подред по всички врати на зданието и същевременно викаше да ни пуснат, с глас достатъчно силен да даде да се разбере, че той поне напълно съзнава новото си важно положение като телохранител на господаря на замъка. Най-после старият иконом и домоуправител на чичо ми Антъни Сидъл се появи страхливо и неохотно на един от долните прозорци зад здравите железни решетки и попита какво искаме.
— Дошли сме да те освободим от длъжността ти, стари ми приятелю — каза Андрю Феъсървис, — можеш веднага да ни предадеш ключовете си — всяко царство си има край. Аз ще поема от тебе сервизите и покривките. Твоето време е минало, господин Сидъл. Но всяко бобче си има черно петно и на всяка пътека има локва. Така че ти отсега нататък ще сядаш вече на долния край на масата, където някога седеше Андрю.
Не без мъка пресякох нахалството на своя слуга и обясних на Сидъл, че имам право да искам да бъда пуснат в замъка в качеството си на собственик. Старецът изглеждаше много развълнуван и разтревожен и прояви явно нежелание да ме пусне да вляза, макар че тонът му беше смирен и покорен. Аз проявих снизхождение към него заради чувствата му, които всъщност правеха чест на стареца, и продължих категорично да настоявам да бъда пуснат, като му обясних, че ако откаже, ще бъда принуден да поискам заповед от господин Ингълууд и полицай.
— Ние идваме тази сутрин от къщата на господин съдията Ингълууд — каза Андрю, за да подсили заплахата ми — и по пътя насам видях полицая Арчи Рътлидж. Няма да има вече беззаконие в тази страна, господин Сидъл, и няма да се позволява на бунтовници и католици да си правят, каквото щат.
Заплахата с правосъдие уплаши стареца, който съзнаваше, че се намира под подозрение заради религиозните си убеждения и предаността си към сър Хилдебранд и неговите синове. Изплашен и разтреперан, той отвори една от задните врати, здраво заключена с резета и лостове, и смирено изрази надеждата си, че ще му простя за верността в изпълнението на неговия дълг. Аз го успокоих и му казах, че го ценя още повече заради предпазливостта му.
— Аз пък не — каза Андрю. — Сидъл е стар хитрец и нямаше да пребледнее като платно и да му се разтреперят краката, ако не криеше нещо от нас.
— Да те прости господ, господин Феъсървис — отговори икономът, — дето приказваш такива работи за един стар приятел, с когото заедно си слугувал тук. Къде ще благоволи ваша милост да нареди да запаля огън? — продължи той, следвайки ме покорно по коридора. — Боя се, че къщата ще ви се види много мрачна и пуста. Но може би вие имате намерение да се върнете у скуайър Ингълууд за обед?
— Запали огън в библиотеката — отговорих аз.
— В библиотеката? — повтори старецът. — Та там никой не е влизал от толкова време и камината пуши, защото свраките са си свили гнездо в комина, а няма млади хора в замъка да го свалят оттам.
— Собственият пушек е по-приятен от огъня на чуждите хора — каза Андрю. — Негова милост предпочита библиотеката. Не е той като твоите католици, господин Сидъл, които обичат сляпото невежество.
Икономът ни поведе към библиотеката много неохотно, както ми се видя. Противно на това, което ми беше казал, вътрешността на стаята имаше вид, сякаш наскоро е подреждана и направена по-уютна от обикновено. В огнището гореше огън и нямаше пушек въпреки казаното от Сидъл за комина. Той взе машата уж за да побутне дървата, но всъщност да прикрие смущението си, и каза:
— Сега гори хубаво, ама тази сутрин страшно пушеше.
Тъй като исках да остана сам, за да се съвзема от първите мъчителни чувства, които будеше всичко наоколо ми, аз заповядах на стария Сидъл да повика управителя на имението, който живееше на около четвърт миля от замъка. Той тръгна с явно нежелание. После заповядах на Андрю да намери и доведе в замъка двама здравеняци, на които може да се разчита, тъй като хората в околността бяха повечето католици, а сър Рашли, който беше способен на най-отчаяни опити, се намираше наблизо. Андрю Феъсървис прие тази задача с голяма радост и обеща да ми доведе от Тринли Hoy двама верни презвитерианци като самия него, които могат да излязат сто пъти срещу папата и дявола, и претенденти.
— И аз самият много ще се радвам да ми правят компания, защото последната нощ, когато бях в Озбълдистън Хол, господ да порази всичките цветя в двора ми, ако не видях ей тази на картина (и той посочи големия портрет на дядото на госпожица Върнън) да се разхожда при лунна светлина в градината! Аз казах тогава на ваша милост, че съм видял нея нощ вампир, ама вие не щяхте да ме слушате. Винаги съм мислил, че католиците се занимават с магии и дяволии, ама преди онази страшна нощ не бях ги виждал със собствените си очи.
— Хайде, махай се, сър — казах аз, — и доведи хората, за които говориш. И гледай да са по-умни от теб, та да не се плашат от собствената си сянка.
— Досега винаги са ме смятали за не по-малко смел от кой да е друг — каза Андрю сърдито, — но нямам претенции да мога да се разправям със зли духове.
И той излезе точно когато в стаята се яви управителят на имотите Уордло.
Той беше умен и честен мъж и чичо ми трудно би могъл да поддържа толкова години домакинството си без неговото грижливо ръководство. Той внимателно разгледа правото ми на собственост и честно го призна. За всеки друг това наследство би било твърде бедно, толкова много дългове и ипотеки тежаха върху земята. Повечето от тях обаче бяха вече в ръцете на баща ми и той беше на път да поеме и останалите. А големите му печалби от последното покачване на ценните му книжа му даваха възможност лесно да изплати дълговете, които тежаха върху бащиния му имот.
С господин Уордло свършихме много належаща работа и аз го задържах на обед. Ние предпочетохме да се храним в библиотеката, при все че Сидъл горещо ни препоръчваше да се преместим в Каменната зала, която той беше подредил за случая. Междувременно се яви Андрю с верните завербувани слуги, които той възхвали като „трезви и порядъчни хора, добре запознати с религиозните доктрини, и главно — смели като лъвове“. Поръчах да им дадат да пийнат нещо и те излязоха от стаята. Забелязах, че старият Сидъл поклати глава, когато излизаха, и настоях да узная причината.
— Може би не мога да очаквам — каза той — ваша милост да вярва на това, което казвам, но все пак то си е божа истина. Амброуз Уингфийлд е много честен човек, но ако има в страната мошеник и подлец, това е брат му Ланси. Всички знаят, че е шпионин на секретаря Джобсън против нещастните господа, които са в беда. Но той е отцепник, а това сега е достатъчно.
След като по този начин даде израз на чувствата си, на които аз не бях склонен да обърна внимание, и след като сложи виното на масата, старият иконом се оттегли.
Господин Уордло остана с мен доста до късно вечерта. Най-после той прибра книжата си и си отиде в
