чичо ми и братовчед ми от присъда за държавна измяна, но тяхната съдба бе решена от един по-висш съд. Джон умря от раните си в Нюгейт, като с последния си дъх остави на моите грижи ястребите си в замъка и една черна кучка, на име Люси.
Бедният ми чичо изглеждаше съвсем сломен от семейните нещастия и от обстановката, в която така неочаквано се беше озовал. Той почти не говореше, но изглеждаше благодарен за дребните грижи, които можех да му окажа. Не присъствувах на първата му среща с баща ми след толкова годишна раздяла при тези печални обстоятелства, но ако съдя по крайно подтиснатия вид на баща ми, тя трябва да е била неописуемо тъжна. Сър Хилдебранд говореше с голямо огорчение за Рашли, единствения му останал син; обвиняваше го за пропадането на семейството и за смъртта на братята му и заявяваше, че нито той самият, нито те не биха се впуснали в политически интриги, ако не беше този именно член на семейството, който пръв ги бе изоставил. Веднаж или дваж той спомена с голяма любов името Даяна Върнън и ми каза, докато седях край леглото му:
— Племеннико, сега, когато Торнклиф и всички други са вече мъртви, съжалявам, че не можеш ти да се ожениш за нея.
Тогава този израз ме развълнува много; защото старият баронет имаше навик, когато тръгваше весело сутрин на лов, да вика любимеца си Торнклиф по име, а към другите да се обръща общо. Силният весел глас, с който се провикваше: „Повикайте Торни — повикайте всичките“, представляваше тъжен контраст със скръбния и примирен тон, с който промълви сега току-що цитираните отчаяни слова. Той ме запозна със съдържанието на завещанието си и ми даде едно заверено копие — оригинала той беше оставил на стария ми познайник господин съдията Ингълууд, който, тъй като никой те се боеше от него и всички му вярваха като на неутрално лице, беше станал, доколкото знам, пазител на завещанията на половината борци и на двете страни в Нортъмбърланд.
По-голямата част от последните си часове чичо ми прекара в изпълнение на религиозните си задължения към своята черква под ръководството на капелана на сардинския посланик, за когото с известна трудност успяхме да получим разрешение да го посети. Нито от собствените си наблюдения, нито от неговите лекари не можах да установя дали сър Хилдебранд Озбълдистън почина от някаква определена болест, позната в медицината. Той ми изглеждаше напълно изтощен и сломен телесно и душевно и по-скоро престана да живее, отколкото умря в някаква определена борба, също както кораб, блъскан и мятан от много последователни бури, с претоварени трюмове и разхлабени шевове, понякога се попуква и потъва без някаква видима причина за крушението си.
Забележително беше, че баща ми, след като изпълни последния си дълг към своя брат, изведнъж прояви голямо желание да се възползувам от завещанието и да стана представител на бащиното му семейство — нещо, което досега сякаш най-малко го привличаше на този свят. Но очевидно по-рано той беше като лисицата в баснята, която се преструва, че презира това, което не може да стигне. Освен това не се съмнявам, че крайната омраза, която изпитваше към Рашли (сега сър Рашли Озбълдистън), който гръмогласно заплашваше да оспорва последната воля и завещанието на баща си сър Хилдебранд, засилваше желанието на баща ми то да влезе в сила.
— Аз бях най-несправедливо лишен от наследство от моя баща — казваше той. — Завещанието на брат ми заличава този позор, ако не и щетите от него, като оставя жалките останки от имуществото на Франк, законния наследник, и аз съм твърдо решен това завещание да влезе в сила.
Междувременно Рашли се оказа не съвсем незначителен противник. Сведенията, които беше дал, на правителството, бяха обмислени и навременни, а неговото привидно право, подкрепено от извънредната му интелигентност и ловкия начин, по който умееше да си припише заслуги и, влияние, му беше спечелило покровители между министрите. Бяхме вече в разгара на процеса срещу него заради ограбването на фирмата „Озбълдистън й Трешъм“ и ако можехме да съдим по напредването на това сравнително просто дело, имахме причина да) очакваме, че този втори съдебен процес ще се проточи е години, след като всички ние сме вече измрели.
За да предотврати, доколкото е възможно, такова протакане, баща ми, посъветван от своя опитен адвокат изплати и прехвърли върху мен правата върху някои големи ипотеки на Озбълдистън Хол. Може би също така възможността да прехвърли голяма част от огромните печалби, които реализира от бързото покачване на ценните книжа след потушаването на въстанието, както и неотдавнашните рискове, които беше понесъл в търговията, го бяха насърчили по този начин да си осигури голяма част от имуществото си. Във всеки случай, вместо да ми заповяда да седна на бюрото в кантората, както очаквах, след като му бях изразил готовността си да изпълня желанието му, независимо от това каква съдба ми отрежда то, той ми нареди да отида в Озбълдистън Хол и да вляза във владение на замъка като наследник и представител на фамилията. Трябваше да се обърна KIM скуайър Ингълууд, за да получа копието от чичовото ми завещание, което той съхраняваше, и да взема всички необходими мерки, за да вляза във владение, което, както казват мъдрите хора, представлява „девет десети от закона“.
По всяко друго време бих бил зарадван от тази промяна в съдбата си. Но сега Озбъддистън Хол беше свързан с твърде много мъчителни спомени. Все пак аз си помислих, че само там мога да очаквам да получа някакви сведения относно съдбата на Даяна Върнън. Имах пълно право да се страхувам, че тя съвсем не е такава, каквато бих желал да бъде. Но не можех да узная нищо точно по въпроса.
Напразно се мъчих да спечеля доверието на някои далечни наши роднини, които бяха затворени В Нюгейт, с услуги и внимание, каквито можех да им окажа при тяхното положение. Една гордост, която не можех да порицая, и едно естествено недоверие към вига Франк Озбълдистън, братовчед на изпечения предател Рашли, запечатваше сърцето и устата им и за всички добрини, които бях в състояние да им сторя, получавах само хладна и с мъка изказана благодарност. Ръката на правосъдието постепенно намаляваше броя на тези, които се мъчех да подпомогна, а сърцата на останалите живи все повече се затваряха към тези, които те смятаха, че са във връзка със съществуващото правителство. Когато група след група ги водеха на екзекуция, останалите живи загубиха всякакъв интерес към хората и желание да общуват с тях. Дълго ще помня какво ми отговори един от тях, на име Нед Шафтън, когато го запитах загрижено дали не мога да му доставя нещо вкусно за ядене.
— Господин Франк Озбълдистън, вярвам, че ви движат добри чувства и затова ви благодаря. Но, бога ми, хората не могат да се угояват като пилци, когато всекидневно виждат как водят съседите им на екзекуция и знаят, че скоро ще дойде ред и на тях да им извият шията.
Поради това общо взето ми беше приятно да избягам от Лондон, от Нюгейт и сцените, които виждах там, и да подишам свободно в Нортъмбърланд. Андрю Феървис бе останал на служба при мен, по-скоро по желание на баща ми, отколкото по мое собствено. Но все пак това, че той познаваше Озбълдистън Хол и околностите, можеше да ми бъде от полза и затова го взех със себе си, зарадван от мисълта, че скоро ще се отърва от него, като го настаня пак на старата му служба. Не мога да разбера как успя той да накара баща ми да прояви интерес към него, освен може би с изкуството, което притежаваше в твърде значителна степен, за да се преструва, че е извънредно привързан към господаря си. Тази теоретична привързаност той доказваше на практика, като най-безскрупулно играеше на господаря си най-различни номера и не допущаше да го мами никой друг освен самия той.
Пътуването ни до Нортъмбърланд мина без забележителни приключения и чие намерихме тази област, доскоро разтърсена от въстанието, вече омиротворена и редът възстановен. Колкото повече се приближавахме до Озбълдистън Хол, толкова повече се свиваше сърцето ми при мисълта, че скоро ще вляза в този запустял дом. И за да отложа този тъжен ден, аз реших най-напред да посетя господин съдията Ингълууд.
Този почтен старец беше твърде съкрушен от мисълта какво е бил някога и какво е сега и спомените за миналото естествено му пречеха да бъде така деен в длъжността си, както би се очаквало да бъде при сегашното положение. В едно отношение обаче той беше щастлив — беше се отървал от секретаря си Джобсън, който го беше оставил, разгневен от бездействието му, и беше станал юридически помощник на някой си скуайър Стандиш, който напоследък бе поел длъжността на съдия в тази област. Последният изпълняваше длъжността си с такава ревност за каузата на крал Джордж и протестантската династия, твърде различна от чувствата на бившия му шеф, и господин Джобсън беше по-скоро принуден да ограничава тази ревност в рамките на закона, отколкото да я подтиква.
Старият съдия Ингълууд ме прие много любезно и охотно ми показа завещанието на чичо ми, което изглеждаше в пълна изправност. Известно време той очевидно не знаеше как да говори и постъпва в мое
