Сутринта, когато трябваше да отпътуваме от Глазгоу, Андрю Феъсървис се втурна като луд в стаята ми, подскачайки и пеейки колкото високо, толкова и фалшиво:
С мъка го накарах да престане с проклетата си врява и да ми обясни какво има. Той благоволи да ме осведоми, като че ли носеше бог знае каква чудесна новина, че цялата Горна Шотландия се била надигнала до последния човек и че Роб Рой и неговите босоноги банди щели да връхлетят върху Глазгоу, преди да минат двадесет и четири часа.
— Я млъкни, разбойнико! — казах аз. — Ти сигурно си или луд, или пиян. А пък ако има нещо вярно в това, което, казваш, за песен ли е тази работа бе, мошенико?
— Пиян или луд, а? Разбира се — каза Андрю, без да се смути, — човек винаги е пиян или луд, когато разправя на големците туй, което не им се ще да чуят. Песен, а? Ами клановете ще ни накарат хубава песен да запеем, ако сме толкова луди или пияни да ги чакаме да дойдат.
Станах бързо и намерих баща си и Оуън вече на крак и доста разтревожени.
Излезе, че новината на Андрю е вярна в общи черти. Беше избухнало вече голямото въстание, което развълнува Англия през 1715 година, когато нещастният граф Map в един злокобен час издигна знамето на Стюартите и стана причина за загиването на много видни семейства и в Англия, и в Шотландия. Предателството на някои агенти на Стюартите (между които беше и Рашли) и арестуването на други беше разкрило на правителството на Джордж I широките размери на една отдавна подготвена конспирация. Тя най-после избухна преждевременно, и то в една твърде отдалечена част на кралството, за да има съществено значение за страната, която все пак бе хвърлена в значителен смут.
Това голямо събитие потвърди и изясни неясните обяснения, които бях получил от Макгрегър. Сега лесно можех да разбера-, защо западните кланове, които бяха поведени срещу него, забравиха личните си вражди при мисълта, че скоро всички ще бъдат сплотени в една обща кауза. Повече ме натъжи обстоятелството, че Даяна Върнън е жена на един от тези, които са най-дейни в този опит да се обърне Светът наопаки, и че тя самата е изложена на лишенията и опасностите на рискования занаят на мъжа си.
Веднага обмислихме какви мерки трябва да вземем при това критично положение и се съгласихме с плана на баща ми незабавно да се снабдим с необходимите паспорти и да побързаме за Лондон. Съобщих на баща си, че желая да са запиша в някой от доброволческите отреди, за които вече се говореше. Той с готовност се съгласи с предложението ми, тъй като, макар че по принцип беше против военната професия, никой друг не би изложил с такава готовност живота си в защита на гражданската и религиозна свобода, както той би го направил.
Пътувахме бързо по доста опасен път през Дъмфризшър и близките английски графства. В тази област вече се бяха раздвижили поддръжниците на торите, за да събират хора и коне, докато витите се струпваха в главните градове, въоръжаваха населението и се готвеха за гражданска война. На няколко пъти едва не ни спряха и често бяхме принудени да минаваме по обиколни пътища, за да избегнем местата, където се събираха войски.
Когато стигнахме в Лондон, веднага се свързахме с онези банкери и видни търговци, които се бяха съгласили да поддържат кредита на правителството и да посрещнат тежките задължения на държавната хазна, на които заговорниците до голяма степен разчитаха за успеха си, като се надяваха, така да се каже, да докарат правителството до фалит. Баща ми бе избран за член на това внушително представително тяло на финансовите интереси, тъй като всички имаха най-голямо доверие в неговата ревност, умение и деловитост. Той беше този, чрез когото те влизаха във връзка с правителството и който успя, със средствата на собствената си фирма и с други средства, с които можеше да разполага, да намери купувачи за голяма част от държавните ценни книжа, които внезапно бяха хвърлени на пазара с понижена стойност, когато избухна въстанието. Аз самият не стоях настрана, а успях да получа офицерски чин и да събера, за сметка на баща си, двеста души, с които се присъединих към армията на генерал Карпентър.
Междувременно въстанието се беше разпростряло и в Англия. Нещастният граф Дъруънтуотър беше взел оръжие за неговата кауза заедно с генерал Фостър. Бедният ми чичо, чието имение беше съвсем разорено поради собствената му небрежност и поради разточителството и пиянството на синовете му и цялото му домакинство, лесно склони да се присъедини към редовете на тази злополучна армия. Преди да направи това обаче, той проявил една предвидливост, която никой не очаквал от него — направил си завещанието!
Чрез този документ той завещал Озбълдистън Хол и така нататък подред на синовете си, докато стигнал до Рашли, когото ненавиждаше от сърце заради политическата му измяна и когото лишил от наследство, посочвайки мен като следващ наследник. Старият джентълмен ме считаше винаги за свой любимец. Но вероятно, изпълнен с вяра в многобройните едри младежи, които сега виждал въоръжени около себе си, той е гледал на тази част от завещанието си като на мъртва буква, която вмъкнал само за да изрази неодобрението си към Рашли, изменил на общото дело и семейството. Имаше и една точка, с която той завещаваше на племенницата на покойната си жена, Даяна Върнън, понастоящем лейди Даяна Върнън Бийчъм, някакви диаманти, които принадлежали на покойната й леля, и един голям сребърен съд с гравирани на него гербове на фамилиите Върнън и Озбълдистън.
Но провидението бе отредило по-бързо загиване на многобройното му и здраво поколение, отколкото той самият вероятно бе очаквал. Още на първия преглед на войските на заговорниците на едно място, наречено Грийн Риг, Торнклиф Озбълдистън се скарал за правото на първенство с някакъв господин от нортъмбрийската граница, който бил също така свиреп и неразбран като самия него. Въпреки всички увещания те показали на своя командир доколко може да разчита на дисциплината им, като се дуелирали с рапири и братовчед ми бил убит на място. Смъртта му беше голяма загуба за сър Хилдебранд, защото въпреки отвратителния си нрав Торнклиф имаше малко повече ум в главата си, отколкото останалите му братя, като се изключи, разбира се, Рашли.
Пърсивал, пияницата, също намерил подобаващ на призванието си край. Той се хванал на бас с друг един господин (който поради подвизите си по тази линия носел страшния прякор „Ракиен кладенец“) кой от тях ще изпие повече ракия, когато Джеймс бил провъзгласен за крал от въстаниците в Морпет. Този подвиг бил нещо необикновено. Не си спомням точно колко ракия изгълтал Пърси, но вследствие на нея го хванала някаква треска, от която издъхнал след три дни, като постоянно повтарял „вода, вода“.
Дикън си счупил врата до моста при Уорингтън, когато се мъчел да демонстрира качествата на един остарял породист кон, за да го пробута на някакъв търговец от Манчестър, който се бил присъединил към въстаниците. Той пришпорил животното да прескочи една висока ограда; то се сгромолясало на земята и нещастният жокей загинал.
Уилфред глупецът, както понякога се случва, бил най-късметлията в семейството. Той паднал убит при Прауд Престън в Ланкашър в деня, когато генерал Карпентър атакувал барикадите, като се бил много храбро, макар и да съм чувал, че никога не можел съвсем точно да разбере за какво се бие и да запомни на страната на кой крал воюва.
Джон също проявил голяма храброст при това сражение и получил няколко рани, от които нямал щастието да умре на място.
При капитулацията на следния ден старият сър Хилдебранд, съвсем разсипан и сломен от тези последователни загуби, бе един от злочестите пленници, които затвориха в Нюгейт заедно с ранения му син Джон.
Аз бях вече освободен от военния си пост и веднага се постарах да облекча, доколкото мога, страданията на тези мои близки роднини. Бащиното ми влияние пред правителството, както и всеобщото състрадание към един баща, който в такова кратко време бе изгубил толкова синове, сигурно биха избавили
