дори за щедростта на този забележителен човек при подобни случаи.
Една лодка ни чакаше в едно малко заливче под огромна скала и в нея имаше четири здрави шотландски гребци. Домакинът ни се сбогува с нас сърдечно, дори с любов. Изглежда, че между него и господин Джарви съществуваше едно взаимно уважение, което беше в странен контраст с техните различни занимания и начин на живот. След като се целунаха най-сърдечно и тъкмо щяха да се разделят, съветникът в изблик да чувства увери с развълнуван глас своя роднина, че ако някога сто или дори двеста лири могат да помогнат на него и на семейството му да заживее както трябва, да драсне само един ред до Солни пазар. А Роб, хващайки здраво с едната ръка дръжката на сабята си, а с другата стискайки ръката на господин Джарви, заяви, че ако някой някога си позволи да обиди неговия роднина, нека само да му се обади, и той ще му разбие черепа, па макар и да е най-важният човек в Глазгоу.
С тези уверения във взаимна помощ и доброжелателство ние потеглихме от брега на северозападния край на езерото, където от него изтича река Левън. Роб Рой остана известно време изправен на скалата, под която бяхме тръгнали, с дългата си пушка, развятото карирано наметало и единственото перо на шапката си, каквото тогава носеха джентълмените и воините на Горна Шотландия. В днешно време забелязвам обаче, че военните са предпочели да украсят шапката на горношотландските воини с цял сноп черни пера, подобни на тези, които се носят пред погребални процесии. Най-после, когато се отдалечихме доста, ние го видяхме да се обръща и поема нагоре по хълма, последван от своята свита или телохранители.
Дълго време пътувахме в пълно мълчание, нарушавано само от гелската песен, която един от гребците пееше тихо с някакъв неправилен ритъм и която понякога нарастваше в буен хор, когато я подемаха и другите.
Собствените ми мисли бяха много тъжни и все пак аз намирах някаква утеха във великолепния пейзаж наоколо и си мислех в моментното си увлечение, че ако споделях вярата на римската черква, бих се съгласил да живея и умра като самотен отшелник на някой от романтичните, красиви острови, между които се плъзгаше лодката ни.
Съветникът също бе зает със свои мисли, но те имаха твърде различен характер, както разбрах, когато след едночасово мълчание, през което беше направил необходимите изчисления, той се зае да ми доказва възможността да се пресуши езерото и да се разорат стотици, дори хиляди акра земя, от която сега никой няма никаква полза, освен ако от време на време се улови някоя щука или костур.
От целия дълъг спор, при който „той тъпчеше в ушите ми това, което разумът ми не щеше да приеме“, спомням си само, че проектът му предвиждаше да се запази от езерото достатъчно дълбока и широка част за воден транспорт, така че между Дъмбартън и Гленфалъх да могат да минават гемии с въглища и малки кораби също така свободно, както между Глазгоу и Грийнък.
Най-после доближихме мястото, където трябваше да слезем близо до развалините на един стар замък, точно там, където езерото влива излишните си води в река Левън. Тук намерихме Дугъл с конете. Съветникът беше вече изработил план и за „този безделник“, както и за пресушаването на езерото. И двата плана бяха изработени повече с оглед на ползата, отколкото с оглед на практическата възможност за провеждането им.
— Дугъл — каза той, — ти си добра душа и знаеш как да се отнасяш към по-висшестоящите от теб. Но мен ми е жал за тебе, Дугъл, защото, както си тръгнал, рано или късно ще увиснеш на въжето. Мисля, че с моите заслуги като съветник и със заслугите на беща ми, черковния настоятел, бих имал достатъчно влияние да накарам градския съвет да си затвори малко очите и за по-големи прегрешения от твоите. Затова си мисля, ако искаш да се върнеш с нас в Глазгоу, какъвто си здравеняк, можем да ти намерим работа в складовете, докато се окаже нещо по-добро.
— Много съм задължен на ваша милост, господин съветник — отговори Дугъл, — ама дяволът да ми счупи краката, ако стъпя още веднаж на градска улица, освен ако с въжета ме изтеглят, както ми се случи вече един път.
Наистина аз узнах, че Дугъл отначало дошъл в Глагоу като затворник във връзка с някакви грабежи, но успял така да спечели благоволението на тъмничаря, че той с твърде голямо доверие го задържал в качеството на ключар, една служба, която, доколкото е известно, Дугъл изпълнявал вярно до момента, когато верността към неговия собствен клан надделяла при неочакваното появяване на някогашния му вожд.
Изненадан от този категоричен отказ, съветникът се обърна към мен и забеляза, че „този безделник си е идиот по рождение“. Аз изразих своята благодарност много по-приятно за Дугъл, като пуснах в ръката му две лири. Щом почувствува в ръката си златото, той подскочи един-два пъти с пъргавостта на дива коза, мятайки ту единия, ту другия си крак по начин, който би удивил всеки френски учител по танц. Той изтича при лодкарите да им покаже наградата си и една малка сума, която получиха и те, ги накара да споделят радостта му. После, за да употребя един от любимите изрази на Джон Бъниан197, „той си тръгна по пътя и вече не го видях“.
Съветникът и аз се качихме на конете и потеглихме за Глазгоу. Когато езерото и величественият амфитеатър от планини, който го заграждаше, изчезна от погледа ни, аз не можех да не изразя своя възторг от неговата красота, макар и да съзнавах, че господин Джарви е най-неподходящият човек, с когото бих могъл да споделя мислите си по такъв въпрос.
— Вие сте млад — отговори той — и англичанин, и всичко това може да ви се вижда много красиво. Но що се отнася до мен, аз съм прост човек и разбирам от стойността на земята и затова не бих заменил и най-хубавата местност, която видяхме в Горна Шотландия, с кое да е парче земя в Горбалс край Глазгоу. И нека веднаж да стигна пак там, да ме прощавате, господин Франк, ама едва ли друг път ще тръгна да гоня тоя, дето духа, далеч от кулата на „Свети Мънгоу“.
Добрият човек постигна скоро желанието си, защото, пътувайки много до късно, ние успяхме да стигнем в къщата му още същата нощ или по-скоро на следващата сутрин. След като предадох своя достоен спътник на грижите на внимателната и услужлива Мати, аз се отправих към хана на госпожа Флайтър, където светеше дори в този необичаен час. Вратата ми отвори самият Андрю Феъсървис, който, щом чу гласа ми, нададе силен вик на радост и без да каже нито дума, изтича нагоре към една приемна на втория етаж, от чиито прозорци идваше светлина. Отгатвайки правилно, че той отива да съобщи за идването ми на Оуън, аз го последвах по петите. Оуън не беше сам — в стаята имаше още един човек и той беше баща ми.
В първия момент баща ми се постара да запази с достойнство, обичайното си хладнокръвие и ме поздрави с думите: „Франсис, драго ми е, че те виждам.“ Но в следващия момент ме прегърна нежно и каза: „Скъпи, скъпи ми сине!“ Оуън успя да хване едната ми ръка и да я облее със сълзите си, докато ме поздравяваше за завръщането ми. Такива сцени говорят повече на окото и на сърцето, отколкото на ухото. Старите ми клепки все още овлажняват, когато си спомня нашата среща, но вашите добри и приятелски чувства могат твърде добре да си представят това, което ми е невъзможно да опиша.
Когато премина първата ми буйна радост, узнах, че баща ми пристигнал от Холандия наскоро след като Оуън тръгнал за Шотландия. Решителен и бърз във всичките си действия, той останал в Лондон само докато намери средства да посрещне задълженията, които лежали върху фирмата. Със своите широки връзки, с увеличен капитал и нараснал кредит благодарение на много успешните си сделки на континента той лесно се справил с трудностите, породени от отсъствието му, и потеглил за Шотландия да търси сметка от Рашли Озбълдистън и да уреди работите си в тази страна. Пристигането на баща ми с напълно възстановено доверие, с предостатъчно средства, за да посрещне с чест задълженията си и да може занапред да бъде от полза за своите представители, било съкрушителен удар за „Маквити и сие“, които си мислили, че звездата му е залязла навеки. Силно разгневен от начина, по който се бяха отнесли към неговия доверен чиновник и агент, господин Озбълдистън отказал да приеме всичките им извинения и предложения за услуги; и след като си уредил сметките с тях, им заявил, че тази страница от сметководните им книги е завинаги затворена заедно с всички облаги, които биха могли да имат от нея.
Докато се радвал на тази победа над неверните си приятели, той бил не малко разтревожен заради мен. Добрият Оуън не смятал, че може да има някаква особена опасност в едно пътуване от петдесет-шестдесет мили, което би могло твърде леко в спокойно да се извърши във всяка посока от Лондон. Но и той се заразил от уплахата на баща ми, който по-добре познаваше тази страна и нейните непокорни жители.
Тези опасения се превърнали в смъртен страх, когато, няколко часа преди да се върна, се явил Андрю Феъсървис с един страшен и преувеличен разказ за несигурното положение, в което ме бил оставил. Благородникът, сред чиито войски бил нещо като пленник, след като го разпитал, не само го освободил, но
