заради религията си бе получил титлата „сър“ от злочестия и неразумен крал Джеймс II. Но мечтите му за по-нататъшни повишения и почести, ако някога бе имал такива, бяха умрели в критичния период, когато неговият покровител бе изгонен от трона, и оттогава насам той живееше уединен в семейните си имения. Въпреки провинциалния си вид обаче сър Хилдебранд все още приличаше на благородник и между синовете си напомняше на останки от коринтска колона, потъмняла и обраснала с мъх и лишей, сред тежките неодялани побити камъни в Стоунхендж46 или в някой друг храм на друидите. Човек едва ли би могъл да види по-тромави и недодялани колоси от петте му големи сина. Те бяха високи, едри и хубави, но им липсваше както прометеевият огън на интелекта, така и външната изисканост на държането, която в светското общество понякога компенсира умствената слабост. Най-ценното им морално качество като че ли беше доброто им настроение и доволството, изписано на грубите им черти, а образованието им се свеждаше до сръчност в лова, който беше единствената цел в живота им. Здравеняците Пърсивал, Торнклиф, Джон, Ричард и Уилфред тъй малко се различаваха по външен вид, както здравеняците Гиас и Клоант в песните на поета.
Но сякаш да обезщети сама себе си за това тъй необикновено за нейните творения еднообразие, майката-природа беше създала Рашли Озбълдистън в рязък контраст по вид и държане и както разбрах по- късно, по темперамент и дарби, и то не само с братята му, но и с повечето хора, които бях срещал дотогава. След като Пърси, Торни и сие един по един ми кимнаха, усмихнаха се и ми подадоха по-скоро рамото, отколкото ръката си, докато баща им ги представяше на новия им роднина, Рашли излезе напред и ми каза „добре дошъл в Озбълдистън Хол“ с маниер на светски човек. Видът му сам по себе си не беше привлекателен. Той беше нисък на ръст, докато братята му приличаха на потомци на Анак47. Докато те бяха добре сложени, Рашли, макар и здрав, беше крив и с дебел врат и поради някакво нараняване като дете имаше дефект в походката, който толкова напомняше истинско куцане, че мнозина смятаха, че именно това му пречи да се ръкоположи; както е известно, католическата черква не допуска до свещенически сан лица с телесни недостатъци. Други обаче смятаха, че този грозен недостатък се дължи само на някакъв навик и твърдяха, че не представлява пречка за ръкополагането му.
Чертите на Рашли бяха такива, че като ги види човек, напразно би се мъчил да ги забрави — те се врязваха в паметта, пробуждайки болезнено любопитството, макар че предизвикваха у нас неприязън, дори отвращение. Не грозотата на лицето му, а неговият израз правеше такова силно впечатление. Чертите му наистина бяха неправилни, но съвсем не просташки; а проницателните му тъмни очи и рунтавите вежди не позволяваха да се нарече лицето му направо грозно. Но в тези очи имаше израз на хитрост и коварство, а когато беше предизвикан — и на предпазливо въздържана жестокост. Природата бе направила този израз очевиден дори за най-обикновения физиономист, може би със същата цел, с която беше дала на отровната змия гръмливия шум. Може би като компенсация за тези външни недостатъци Рашли Озбълдистън притежаваше най-мекия, сладък и богат на нюанси глас, който съм чувал някога, и на него никога не му липсваха изразни средства, подходящи за такъв прекрасен орган. Едва беше свършил първото изречение, с което ме приветствува, когато вътрешно се съгласих с госпожица Върнън, че новият ми роднина веднага би спечелил сърцето на една жена, ако тя може да го прецени само с ушите си. Той се канеше да седне до мен на вечеря, но госпожица Върнън, която като единствена жена в цялото семейство уреждаше тези неща, както и бе угодно, нагласи аз да седна между нея и Торнклиф; и едва ли може да се съмнявате, че бях доволен от това приятно съседство.
— Исках да поговоря с вас — каза тя — и нарочно сложих добрия Торнклиф между Рашли и вас. Той ще бъде като
докато аз, като първата ви позната в това интелектуално семейство, ви разпитвам как ви се виждаме.
— Твърде голям въпрос, госпожице Върнън, като се има пред вид колко малко време съм бил в Озбълдистън Хол.
— О, характерът на нашето семейство е твърде очевиден. Има някои малки нюанси, които отличават отделните индивиди и за които е нужно окото на интелигентен наблюдател; но видът, както се изразяват биолозите, може да бъде определен и характеризиран веднага.
— Значи, петимата ми по-големи братовчеди имат горе-долу един и същ характер?
— Да, те представляват една щастлива смесица от пияница, ловджия, грубиян и глупец; но както на едно дърво не могат да се намерят две еднакви листа, така и във всеки индивид тези съставни части са размесени в различни съотношения и създават приятно разнообразие за тези, които обичат да изучават характери.
— Опишете ми ги накратко, госпожице Върнън.
— Услугата, която искате, е твърде малка, за да ви откажа. Ще ви нарисувам всичките в пълен ръст в едно фамилно платно. Пърси, първородният син и наследник, е повече пияница, отколкото ловджия, грубиян, ездач и глупец. Скъпият ми Торни е повече грубиян, отколкото пияница, ловджия, ездач или глупец; Джон, който преспива цели седмици сред планините, е главно ловджия; ездачът е силно подчертан у Дикън, който язди двеста мили денем и нощем, за да залагат на него на конни състезания. А глупецът така доминира над всички други качества на Уилфред, че можем да го наречем олицетворение на глупостта.
— Прекрасна сбирка, госпожице Върнън, и отделните индивиди принадлежат към твърде интересен вид. Но няма ли място на платното за сър Хилдебранд?
— Аз обичам вуйчо си — беше отговорът й. — Дължа му благодарност за добрината му (или поне за добрите му намерения) и ще ви оставя сам да нарисувате портрета му, когато го опознаете по-добре.
„Добре — помислих си аз, — радвам се, че в нея има поне малко толерантност и въздържаност. Наистина, кой би очаквал такава горчива насмешка от едно така младо и изящно красиво същество?“
— За мен ли мислите? — каза тя, втренчвайки тъмните си очи в моите, сякаш искаше да проникне в самата ми душа.
— Вярно е — отговорих аз, малко смутен от решителния и неочакван въпрос; после се опитах да придам на признанието си характер на комплимент. — Как бих могъл да мисля за нещо друго, когато имам щастието да седя до вас?
Тя се усмихна с израз на такова дълбоко високомерие, каквото само тя можеше да придаде на лицето си.
— Трябва да ви уведомя, господин Озбълдистън, че комплиментите нямат никакво значение за мен. Затова не си хабете на вятъра красивите изрази — те служат на изисканите господа, когато пътуват из провинцията, като играчките, мънистата и гривните, които пътешествениците носят със себе си, за да омилостивят дивите обитатели на новооткритите земи. Не изчерпвайте запаса си — ще намерите жители на Нортъмбърланд, които вашите изящни изрази ще разположат във ваша полза, — а отправени към мен, те са хвърлени на вятъра, защото аз знам истинската им стойност.
Замълчах смутен.
— В този момент — каза младата жена с първоначалния си жив и безразличен тон — вие ми напомняте за приказката, в която един човек изведнъж открива, че всичките пари, с които е тръгнал на пазар, са се превърнали на камъчета. Аз обезцених и унищожих целия ви запас от комплименти с една неудачна забележка. Но, хайде, нищо… Вие не ще оправдаете очакванията ми, господин Озбълдистън, ако нямате по добър материал за разговор от тези fadeurs48, които всеки господин с перука се счита задължен да разправя на всяко нещастно момиче само защото е облечено в коприна и тюл, а той носи дрехи от най-фин плат с бродерия. Обикновеният ви ход, както биха се изразили петимата ми братовчеди, е за предпочитане пред равана на комплиментите ви. Помъчете се да забравите злополучния ми пол; наричайте ме Том Върнън, ако искате, но ми говорете като приятел и другар. Не можете да си представите колко ще ви обикна тогава.
— Това наистина бе ме изкушило — казах аз.
