обшит със злато, в градината на замъка тъй късно вечер.
— Какво да види?
— Джейстикор де — палто като вашето. Онези оттатък си имат друга работа — разкопчават си палтата, за да сторят място на говеждото и пудингите и на червеното вино. Това е обикновено нещо отсам Границата52.
— Във вашата страна, добри ми приятелю, няма такова хубаво ядене, та да се изкушавате да стоите до късно на масата — отговорих аз.
— Не, сър, не познавате вие Шотландия. Не че няма хубаво ядене. Имаме си хубава риба, и месо, и птици, и лук, и салати и всякакъв зеленчук. Но имаме мярка и разум и сме по-въздържани. А пък тук — от кухнята до господарските зали — само тичай, пълни и носи от сутрин до вечер. Даже и когато постят — наричат го пости, когато ядат най-хубавата риба, донесена специално от Хартълпул и Съндърланд, пъстърва, и лакса, и разни други, — обръщат самия пост на отвратителен разкош. А на туй отгоре и разните там литургии и утринни молитви на бедните заблудени души… Но аз не бива да говоря за тези работи, защото ваша милост сигурно сте католик като другите.
— Не, приятелю, аз съм израсъл като английски презвитерианец.
— Тогава дайте да ви стисна ръката за дружба, ваша милост — каза градинарят. После, сякаш да покаже, че доброжелателството му не беше само на думи, измъкна една огромна рогова кутия за емфие и с най-братска усмивка ми предложи да си взема една щипка.
След като приех любезната му покана, аз го запитах дали е отдавна на служба в Озбълдистън Хол.
— Боря се с дивите зверове на Ефес53 — каза той, като погледна към сградата — вече почти двадесет и четири години или името ми да не е Андрю Феъсървис54.
— Но, отлични приятелю Андрю Феъсървис, ако твоята религия и въздържание тъй много негодуват срещу католическите обреди и гостоприемството на южняците, струва ми се, че без нужда си се измъчвал толкова години. Сигурно би могъл да си намериш работа някъде, където ядат по-малко и са по-правоверни. Вярвам, че не липсата на опитност в работата ти е попречила да си намериш място, което е повече по вкуса ти.
— Не ми подобава да говоря за собствените си качества — каза Андрю, оглеждайки се самодоволно наоколо. — Сигурно разбирам от градинарство, щом съм отрасъл в енорията на Дрийпдейл, където отглеждат зеле в парници и ранна коприва за пролетна чорба. Да си кажа правичката, аз все се каня да си вървя тези двадесет и четири години. Но когато дойде времето, все има нещо да се сее, което искам да посея, и нещо да се коси, което искам да окося, или нещо да зрее, което искам да видя узряло, и все си оставам тук от година на година. Бих казал със сигурност, че ще си вървя по Канълмъс55, ама и преди двадесет години бях сигурен, че ще си ида, а ето че и сега разравям тук къртичини. Пък и да ви кажа чистата истина, по-добро място не е предлагано на Андрю. Ако ваша милост може да ми посочи служба, където да слушам чистата вяра, да си имам трева за една кравичка и къщичка, и дворче, и повече от десет лири годишна заплата, и където няма да има господарка от града да ми брои всяка ябълка, ще ви бъда много благодарен.
— Браво, Андрю, виждам, че търсиш покровителство и че няма да пропуснеш случай да се наредиш по- добре.
— Защо пък да го пропусна? — каза Андрю. — Защо да чака човек хората сами да открият достойнствата му?
— Струва ми се, че не си голям приятел на жените.
— Така е, аз поддържам враждата с тях, която води началото си от първия градинар56. Те са много претенциозни особи — все, пискат за зарзали, круши, сливи и ябълки, зиме и лете, безразлично какъв е сезонът. Но, слава богу, тук нямаме от ребрата Адамови57 освен старата Марта, и тя се задоволява с малини за децата на сестра си, когато дойдат в празник да пият чай в стаята на икономката, и с няколко дребни ябълки за собствената си вечеря.
— Забравяш младата си господарка.
— Каква господарка?
— Младата ти господарка, госпожица Върнън.
— Какво! Малката Върнън ли? Никаква господарка не ми е тя. Де да си беше сама на себе си господарка и дано скоро да не стане „господарка“ на някой друг… Тя ли? Тя е буйно момиче.
— Така ли? — казах аз, заинтересуван по-силно, отколкото исках да призная пред себе си и да покажа пред този човек. — Гледай ти, Андрю, ти знаеш всички тайна на семейството.
— Ако ги знам, мога и да ги пазя — каза той. — От мене те няма да излязат навън като кипнал квас от буре. Госпожица Дай е… но това не е моя работа.
И той започна да копае с престорено усърдие.
— Каква е госпожица Върнън, Андрю? Аз съм приятел на семейството и бих искал да знам.
— Боя се, че не е както трябва — каза Андрю, като затвори плътно едното си око и поклати глава със сериозен и тайнствен вид. — Малко нещо е… Ваша милост ме разбира, нали?
— Не съвсем, Андрю — казах аз. — Бих искал да чуя обяснението ти. — И аз пъхнах една крона в мазолестата му ръка. Като пипна среброто, той се ухили грозно и кимна бавно, докато пускаше монетата в джоба си. После, като човек, който добре разбира, че трябва да отвърне с нещо също така ценно, той се изправи и подпря ръце на лопатата си, а чертите му добиха изражение на най-голяма важност, сякаш се готви да съобщи нещо много сериозно.
— Трябва да знаете тогава, млади господине, щом държите да знаете, че госпожица Върнън е…
Той се спря и всмука навътре бузите си, така че издадените му челюсти и дългата му брада заприличаха на орехотрошачка. Смигна ми още веднъж, намръщи се, поклати глава и като че ли сметна, че физиономията му допълва сведенията, които езикът му не беше доизказал.
— Боже господи! — извиках аз. — Тъй млада, тъй хубава и тъй рано загубена!
— Вярно, може да се каже, че е така — тя е донякъде загубена, телом и духом. Не стига, че е папистка, но бих могъл да я посоча и като… — Неговата предпазливост на северняк пак взе връх и той отново замълча.
— Като каква? — казах аз строго. — Настоявам да ми кажеш просто и ясно какво значи всичко това.
— Е, като най-върлата якобитка в цялото графство.
— Ха, якобитка! Че това ли е всичко?
Андрю ме погледна малко изненадано, като чу, че гледам така леко на това, което ми бе казал. После, като измърмори „Е добре, това е най-лошото, което знам за момичето“, той се зае пак за лопатата си като краля на вандалите в последния роман на Мармонтел58.
Глава VII
Доста трудно намерих стаята, определена за мен; и след като си осигурих необходимото благоволение и внимание от страна на слугите на чичо ми със средството, което те най-добре разбираха, аз се уединих за останалата част на вечерта, тъй като, ако съдех по хубавото състояние, в което бях оставил новите, си
