— Ето пак! — отговори госпожица Върнън, заканвайки ми се с пръст. — Казах ви, че не понасям никакви комплименти. А сега когато се чукнете с вуйчо ми, който вдига пълна чаша, ще ви кажа какво мислите за мен.
След като приех и изпих пълната чаша като послушен племенник и след кратък общ разговор на масата, неспирният и делови шум на вилици и ножове и погълнатостта на братовчеда Торнклиф от дясната ми страна и на братовчеда Дикън от лявата страна на госпожица Върнън от огромните количества месо, натрупани в чиниите им, послужили като две прегради, които ни отделяха от останалата компания, бяхме оставени да разговаряме tete a tete49.
— А сега — казах аз — позволете да ви запитам откровено, госпожице Върнън, какво предполагате, че мисля за вас. Бих могъл да ви кажа какво наистина мисля, но вие ми забранихте всякакви хвалби.
— Не се нуждая от помощта ви. Аз съм достатъчно проницателна, за да отгатна сама мислите ви. Няма защо да отваряте вратата на сърцето си — аз виждам и през нея. Вие ме смятате за странно дръзко момиче, полукокетка, полугрубиянка, което желае да привлече вниманието на хората чрез свобода в държането и гръмкост на говора, тъй като не познава това, което „Наблюдателят“50 нарича по-нежните прелести на женския пол. И може би си мислите, че имам някакъв специален план да превзема с щурм възхищението ви. Неприятно ми е да накърня самолюбието ви, но никога не сте правили по-голяма грешка. Доверието, което проявих към вас, бих проявила със същата готовност към баща ви, стига да считам, че той ще ме разбере. В тази менажерия аз съм така откъсната от интелигентни слушатели, както Санчо в Сиера Морена, и когато ми се удаде случай, трябва да говоря или ще умра. Уверявам ви, че съвсем бих премълчала странните неща, които ви казах, ако не ми беше напълно безразлично кому говоря.
— Много жестоко е от ваша страна, госпожице Върнън, да отнемете на това, което ми казахте, всяко качество на особено благоволение. Но аз съм длъжен да приема вашите думи така, както вие желаете. Вие не включихте господин Рашли Озбълдистън във вашите фамилни скици.
Стори ми се, че тя потрепна при тази забележка и отговори бързо и много по-тихо:
— Ни дума за Рашли! Слухът му е толкова остър, когато се засяга самолюбието му, че звукът би стигнал до него дори през тялото на Торнклиф, колкото и да е натъпкано с говеждо, дивеч и пудинг.
— Добре — отговорих аз и преди да задам въпроса си, погледнах зад живия параван, който ни разделяше от него, и се уверих, че столът на господин Рашли е празен — той бе напуснал масата.
— Не бъдете толкова сигурен в това — отговори госпожица Върнън. — Послушайте съвета ми и когато говорите за Рашли, качете се на хълма Отърскоуп, откъдето се вижда на двадесет мили разстояние във всички посоки, застанете на самия връх и говорете шепнешком; и даже и тогава не бъдете твърде уверен, че птичките няма да му занесат какво сте казали. Рашли ми е бил учител четири години. Ние взаимно сме си омръзнали и двамата много се радваме на близката си раздяла.
— Нима господин Рашли напуска Озбълдистън Хол?
— Да, след няколко дни. Не знаехте ли? Изглежда, че баща ви много по-добре крие решенията си, отколкото сър Хилдебранд. Когато съобщиха на вуйчо ми, че ще ни бъдете известно време гост и че баща ви би желал някой от надеждните му синове да заеме доходното място в неговата кантора, което останало свободно поради вашата упоритост, господин Франсис, почтеният рицар направи пленарно заседание на цялата фамилия включително иконома, домакинята и пазача на дивеча. Това достопочтено събрание на перовете и домашните чиновници на Озбълдистън Хол не бе свикано, както бихте предположили, да избере вашия заместник — тъй като Рашли единствен знае повече аритметика, отколкото е нужна, за да се пресметне колко е заложено на един петел, то никой друг не би могъл да се счита подходящ за тази служба. Беше необходимо обаче едно тържествено одобрение на решението да се промени бъдещата съдба на Рашли, за да стане той не гладуващ католически свещеник, а преуспяващ богат банкер; и съгласието на събранието за такъв акт на принизяване бе постигнато не без известна съпротива.
— Представям си какви са били възраженията им. Но как бяха преодолени те?
— Струва ми се, поради общото желание да се махне Рашли от тази къща — отговори госпожица Върнън. — Макар и най-млад в семейството, той по един или друг начин е съумял да добие пълна власт над всички други. Те чувствуват това подтисничество, без да могат да се отърсят от него. Ако някой му се противопостави, непременно ще съжалява за това до края на годината; ако пък му направите някоя много важна услуга, може би ще съжалявате още повече.
— Във всеки случай — усмихнах се аз — трябва да внимавам; защото аз съм причината, макар и неволно, за промяната в неговото положение.
— Да! И независимо от това дали гледа на тази промяна като на преимущество или загуба, той ще ви има зъб за това. Но ето че поднасят сирене и репички и се вдига наздравица за църквата и краля — което е намек, че свещениците и дамите трябва да си отидат; и аз, единствената представителка на женския пол в Озбълдистън Хол, се оттеглям, както ми повелява дългът.
Като каза това, тя изчезна, оставяйки ме изненадан от смесицата от проницателност, дързост и откровеност, която имаше в изказванията й. Не се надявам, че съм успял да ви дам и най-слаба представа за държането и, макар че, доколкото си спомням, предадох вярно думите й. В него наистина имаше непосредствена простота, природна проницателност и високомерна дързост, но изразът на най-прекрасното лице, което някога съм виждал, правеше всички тези качества някак си по-други и по-приятни. Колкото и чудни и необикновени да ми се струваха нейните невъздържани мнения, не трябва да се мисли, че един млад човек на двадесет и две години би могъл да бъде твърде строг критик на едно хубаво осемнадесетгодишно момиче, затова че то не спазва подобаващо разстояние в отношенията си с него. Напротив, доверието на госпожица Върнън ме забавляваше и ласкаеше, и то въпреки нейното твърдение, че ми го оказва само защото съм първият срещнат, който е достатъчно интелигентен, за да я разбере. Със самонадеяността на годините си, която престоят ми във Франция съвсем не бе намалил, аз си въобразявах, че добре оформените черти и хубавата фигура (мислех си, че притежавам и двете) са подходящи качества за довереника на една млада красавица. Тъй като суетността ми беше на страната на госпожица Върнън, далеч бях от мисълта да я съдя строго само заради една откровеност, която, мислех си аз, беше до известна степен оправдана от моите лични качества. Пристрастието, което нейната красота и необикновеното й положение сами по себе си будеха, още повече се усилваше от мнението ми, че тя проявява особена проницателност и здрава преценка в избора си на приятел.
След като госпожица Върнън излезе от стаята, бутилката непрекъснато обикаляше или по-скоро летеше около масата. Възпитанието в чужбина ми беше вдъхнало отвращение към невъздържанието, един порок твърде разпространен тогава, пък и сега, между сънародниците ми. Разговорите, които придружаваха такива оргии, също не бяха по вкуса ми и ако имаше нещо, което би могло да направи всичко това още по- отвратително, то бяха отношенията в тази компания. Ето защо използувах удобен момент и се измъкнах през една странична врата, която не знаех къде води, за да не гледам повече как баща и синове се отдаваха на унизително пиянство и допускаха груб и отвратителен език. Разбира се, както и очаквах, тръгнаха подире ми, за да ме върнат насила в храма на Бакхус, от който бях дезертирал. Когато чух викането, дюдюкането и тропота на тежките ботуши на преследвачите си по извитата стълба, по която се изкачвах, ми стана ясно, че ще ме настигнат, ако не успея да изляза на открито. Отворих един прозорец на стълбището, който гледаше към старата градина, и тъй като височината не беше повече от шест стъпки, скочих без колебание и скоро чух обърканите си преследвачи да викат: „Хей, ху-у, избяга, избяга!“ Изтичах по една алея, сетне тръгнах бързо по друга. Като видях, че няма вече опасност от преследване, забавих хода си и се заразхождах спокойно, наслаждавайки се на прохладния въздух, двойно по-приятен след сгорещяването ми от виното, което бях принуден да изпия, и от бързото тичане.
Докато се разхождах, видях градинаря, който работеше в градината, и се спрях да го погледам.
— Добър вечер, приятелю!
— Добър вечер, добър вечер и на вас — отвърна човекът, без да вдигне глава, с глас, който веднага издаваше северняка.
— Чудесно време за работа, приятелю.
— Няма от що да се оплаквам — отговори той с въздържания тон, с който градинарите и земеделците обикновено говорят дори за най-хубавото време. После, вдигайки глава, за да види кой му говори, той докосна почтително шотландското си кепе и забеляза:
— Ей богу, драго му става на човек да види джейстикор51,
