роднини, и от далечния шум, който все още ехтеше от каменната зала (както наричаха банкетния салон), можех да предполагам, че не е твърде вероятно те да са подходяща компания за един трезвен човек.
Какви бяха намеренията на баща ми, като ме изпращаше да съжителствувам с това странно семейство — това беше първата ми и най-естествена мисъл. Ясно е, че чичо ми ме бе приел като гост, който ще остане доста време у тях, и неговото непринудено гостоприемство го правеше, също като крал Хал60, безразличен към броя на онези, които се хранят за негова сметка. Но ясно беше също така, че моето присъствие или отсъствие има толкова малко значение за него, колкото присъствието или отсъствието на един от неговите облечени в сини ливреи слуги. Братовчедите ми бяха просто мечки, в чиято компания бих могъл, ако искам, да забравя всички изискани обноски и културни придобивки, които имах, но не бих могъл да науча нищо друго, освен как да лекувам кучета от глисти, да пробивам циреи на коне и да гоня лисици. Можех да си представя само една причина за поведението на баща ми, и тя вероятно беше истинската. Той сигурно считаше живота, който водеха в Озбълдистън Хол, естествен и неизбежен за всеки провинциален благородник и искаше, като ми даде възможност да го опозная и да се отвратя, да ме накара да се примиря с необходимостта да участвувам активно в неговата собствена търговия. Междувременно той щеше да вземе в кантората Рашли Озбълдистън. Когато обаче би пожелал да се отърве от него, той можеше лесно да намери стотици начини да осигури бъдещето му. Така че, макар и да чувствувах известни угризения, че съм станал причина да въведа Рашли — такъв, какъвто ми го описа госпожица Върнън — в работата на баща ми, а може би и да го направя негово доверено лице, една мисъл донякъде ме успокояваше. Знаех, че баща ми е пълен господар на себе си, човек, на когото никой не може да повлияе, а всичко лошо, което знаех за Рашли, ми беше казано от едно странно и лекомислено момиче, и то с една необмислена откровеност, която може би ми даваше право да предположа, че заключенията й са неточни и прибързани. И сега мислите ми естествено се насочиха към госпожица Върнън. Мислех си за необикновената й красота, за странното й положение в света без никакъв друг покровител и водач освен собствените й разсъждения и нрав; за онова богатство и живост на характера й, което неволно дразни любопитството и привлича вниманието. Бях достатъчно умен, за да разбере, че близостта с тази необикновена девойка, макар и да би разнообразила скучния ми живот в Озбълдистън Хол, увеличаваше и опасностите на престоя ми тук. И все пак, колкото и да се мъчех да бъда благоразумен, не можех особено много да съжалявам за тази нова и странна опасност, на която щях да бъда изложен. Аз разреших този въпрос на съвест, както младите хора обикновено разрешават подобни въпроси — реших, че ще бъда много внимателен и ще приемам госпожица Върнън по-скоро като другар, отколкото като по-близко същество; и така всичко щеше да бъде наред. Заспах с тези разсъждения и, разбира се, последната ми мисъл беше за госпожица Върнън.
Не мога да ви кажа дали я сънувах, или не, защото бях уморен и спах дълбоко. Но тя беше първият човек, за когото помислих на другата сутрин, когато призори ме събуди бодрият зов на ловджийския рог. Веднага станах, за да наредя да ми оседлаят коня, и след няколко минути бях на двора, където ловците, кучетата и конете бяха напълно готови за лова. Чичо ми, който сигурно не очакваше, че възпитаният му в чужбина племенник е твърде запален ловджия, изглеждаше малко изненадан, като ме видя. Стори ми се, че тази сутрин в поздрава му нямаше сърдечния и гостоприемен тон, с който ме бе посрещнал предишната вечер.
— Значи и ти си тука, момко? Е да, младите хора са винаги пъргави. Но пази се, не забравяй старата песен:
Предполагам, че всеки млад човек, освен, най-строгият моралист, предпочита да бъде обвинен в някое провинение спрямо морала, отколкото в липса на умение да язди. Тъй като не ми липсваше нито ловкост, нито смелост, намекът на чичо ми ми беше неприятен. Казах му, че ще се увери, че съм добър ловец.
— Не се съмнявам, момко — рече той, — сигурен съм, че си добър ловец. Но все пак внимавай. Баща ти те прати тук да ти постегна юздата и по-добре е аз да те държа здраво, отколкото друг да ти метне оглавник на шията.
Тези думи ми бяха съвсем непонятни; те бяха казани някак си не на мен, а настрана, сякаш уважаемият ми чичо гласно изказваше някаква мисъл, която му е хрумнала; ето защо реших или че той си мисли за това как зарязах пиенето предишната вечер, или пък че е в лошо настроение в ранните утринни часове след снощните пиршества. Помислих си мимоходом, че ако той се окаже нелюбезен домакин, ще остана по-кратко време негов гост, и побързах да поздравя госпожица Върнън, която приятелски се приближи към мен. Братовчедите ми и аз също разменихме нещо като поздрав; но понеже забелязах, че злобно критикуваха облеклото и екипировката ми, от шапката до стремето, и се присмиваха на всичко, което им се виждаше ново или чуждестранно, реших, че мога да се освободя от задължението да им обръщам много внимание. В отговор на подигравателните им усмивки и шушукания аз си дадох вид на пълно безразличие и презрение и тръгнах с госпожица Върнън — единственото лице в групата, което считах за достоен компаньон. И така, ние потеглихме един до друг към определеното място за лов — една горичка край обширна поляна. Докато яздехме нататък, споменах на Даяна, че не виждам братовчед си Рашли между групата ловци, и тя отговори: „О, той е голям ловец, но прилича на Нимрод — неговият дивеч са хората.“
Кучетата вече се спуснаха към горичката, насърчавани, както му е редът, от ловците — и всичко се превърна в шумна суетня. Скоро братовчедите ми се увлякоха твърде много в лова, за Да ми обръщат внимание. Дочух само Дикън, запаления ездач, да казва на Уилфред, глупеца:
— Ще видиш, че французкият ни братовчед ще офейка при първия изстрел.
На което Уилфред отговори:
— Сигурно, не току-тъй се е наконтил с тая чуждестранна лента на шапката си.
Торнклиф обаче, който макар и грубоват, като че ли не беше съвсем безразличен към красотата на своята роднина, изглеждаше твърдо решен да остане по-близо до нас, било за да наблюдава какво става между госпожица Върнън и мен, било за да се посмее на несполуките ми в лова. В последното той беше разочарован. След като до късно сутринта кучетата напразно претърсваха горичката, най-после се показа една лисица, която ни принуди да я гоним два часа; през това време, въпреки злополучната френска лента на шапката ми, аз утвърдих репутацията си като ездач за възхищение на чичо ми и на госпожица Върнън и за тайното разочарование на тези, които очакваха да се посрамя. Обаче Лисана се показа по-хитра от преследвачите си и кучетата изгубиха дирята. Забелязах по държането на госпожица Върнън, че постоянното присъствие на Торнклиф Озбълдистън я дразни; и тъй като тази подвижна млада жена никога не се поколебаваше да избере най-бързото средство да постигне целта си, тя му каза укорително:
— Чудя се, Торни, защо тази сутрин все се моташ около опашката на коня ми, като знаеш, че леговищата над мелницата в Уулвъртън не са запушени.
— Не знам такова нещо, госпожице Дай. Та нали мелничарят се кле и в бога, и в дявола, че ги е запушил в дванадесет часа посред нощ?
— Засрами се, Торни! Как можеш да вярваш на думите на един воденичар! В същите тез дупки този сезон вече три пъти загубихме лисицата. А пък ти яздиш сивата си кобила, с която можеш за десет минути да отидеш дотам и да се върнеш.
— Е, хубаво, госпожице Дай, ще ида тогаз в Уулвъртън и ако дупките не са запушени, ще му строша костите на Дик воденичаря.
— Върви, скъпи Торни. Здравата напердаши разбойника — хайде, бягай. — Торнклиф тръгна в галоп. — Или пък нека някой теб да те напердаши, което няма да е лошо. Трябва да ги науча на дисциплина и подчинение на заповедите ми. Знаете ли — аз подготвям собствен полк. Торни ще ми бъде сержант, Дикън — инструктор по ездата, а Уилфред, с басовия си глас, с който не може да каже повече от три срички — ще бие тъпана.
— Ами Рашли?
— Рашли ще бъде командир по разузнаването.
— А за мен няма ли да намерите някаква работа, прекрасни господин полковник?
