Благоутробието на господин Ингълууд, между другото, съвсем нямаше вид да е пострадало от каквито и да са пости — били те в служба на дълга или на вярата.
— Прося извинение за ненавременното си посещение, сър. Но тъй като е засегнато доброто ми име, а и обедът като че ли е свършил…
— Не е свършил, сър — отговори съдията. — Човек се нуждае не само от храна, но и от време за храносмилане. И аз твърдя, че нямам никаква полза от яденето, ако не ми се оставят два часа спокойствие, разнообразени с невинна веселба и по някоя чашка от време на време.
— Ако ми разреши ваша милост — каза господин Джобсън, който беше извадил и приготвил писмените си принадлежности, докато траеше краткият ни разговор, — тъй като се касае за престъпно деяние и господинът изглежда, че бърза, а обвинението е contra pacem domini regis65…
— По дяволите domini regis! — каза нетърпеливо съдията. — Надявам се, че не върша измяна с тези думи. Но човек може да побеснее, като го безпокоят вечно с такива работи. Имам ли една спокойна минута в живота си от тези призовки, заповеди, инструкции, закони, гаранции, договори и прочие? Заявявам ви, господин Джобсън, че скоро ще пратя по дяволите и вас, и съдийството.
— Ваша милост трябва да има пред вид колко почетна е тази служба, служба на един от quorum66 и custos rotulorum67, за която сър Едуард Коук тъй мъдро каза: „В целия християнски свят няма равна на нея, затова да се изпълнява, както подобава“.
— Добре — каза съдията, отчасти омилостивен от възхвалата на неговата почетна служба, като удави остатъка от недоволството си в една огромна чаша червено вино. — Хайде да разгледаме тази работа и по- скоро да я махнем от главата си. Вие там, Морис, рицарю на печалния образ, този господин Франсис Озбълдистън ли е лицето, което обвинявате като участник в престъплението?
— Аз, сър — отвърна Морис, който едва беше събрал мислите си, — аз в нищо не обвинявам… аз не казвам нищо срещу господина.
— Тогава ликвидираме с вашата жалба, сър. Край, и толкоз по-добре. Подайте бутилката. Господин Озбълдистън, заповядайте.
Джобсън обаче беше твърдо решен, че Морис не бива да се измъкне така лесно от тази каша.
— Какво искате да кажете, господин Морис? Ето собствената ви декларация — мастилото едва е изсъхнало и вие искате да я оттеглите така възмутително!
— Отде да знам — измънка другият с разтреперан глас — колко други разбойници може да има в тази къща да му помагат? Чел съм такива работи в Джонсъновите „Биографии на разбойници“. И ето на, вратата се отваря…
Вратата наистина се отвори и влезе Даяна Върнън.
— Хубав ред има във вашата къща, господин съдия, ни се вижда, ни се чува никакъв слуга.
— А-а! — каза съдията, ставайки с една пъргавост, която показваше, че не е толкова погълнат от заниманията си с Темида и Комос68, за да забрави какво дължим на красотата. — A-ха! Дай Върнън, цветето на Чевиотските планини и шотландската граница, дошла да види как си води домакинството старият ерген! Добре дошла, като цветята през май!
— Къщата ви е отворена и гостоприемна, господин съдия, туй трябва да се признае. Няма жив човек да се обади, когато дойде гост.
— Ах, разбойниците! Те са сметнали, че могат да бъдат сигурни, че два часа няма да ги безпокоя. Но защо не дойде по-рано? Братовчед ти Рашли обядва тук, ала избяга като страхливец след първата бутилка. Но ти не си обядвала. Ей сега ще ти приготвим нещо хубавичко като за дама, нещо сладко и хубавичко като теб.
— Може и да хапна нещичко в трема, преди да си тръгна — отговори госпожица Върнън. — Доста дълго яздих тази сутрин. Но не мога да се бавя, господин съдия, аз дойдох с братовчед си Франк Озбълдистън и трябва да му покажа пътя към замъка, иначе може да се изгуби.
— Аха! Такава ли била работата? — запита съдията.
Така ли! Значи, нямат късмет старците, мое нежно диво цвете?
— Нямат, скуайър Ингълууд; но ако се покажете добър, любезен съдия и свършите с работата на Франк, за да можем да се върнем в къщи, ще ви доведа вуйчо си на обед другата неделя и тогаз ще очакваме веселие.
— И ще го намериш, мой бисер от Тайн69. По дяволите, девойко, никога не завиждам на тези младежи, освен когато те срещна. Но сега, изглежда, не бива да ви задържам. Аз съм напълно доволен от обясненията на господин Франк Озбълдистън, тук е станала някаква грешка, която може да се изясни, когато имаме повече време.
— Извинете, сър — казах аз, — но аз не съм чул още в какво се състои обвинението.
— Да, сър — каза секретарят, който се беше отчаял при появяването на госпожица Върнън, но се окуражи да настоява за по-нататъшно разследване, когато намери подкрепа оттам, откъдето сигурно съвсем не я очакваше. — Да, сър, и Долтън казва: „Този, който е задържан като престъпник, не може да бъде освободен по усмотрение на никого, а трябва да представи гаранти или да плати гаранция на секретаря на мировия съдия според установената такса.“
След като съдията беше притиснат по този начин, той най-после ми даде някои обяснения.
Изглежда, че шегите, които си бях позволил с този Морис, бяха направили силно впечатление върху въображението му, понеже видях, че ги е изброил в показанията си срещу мен с всички преувеличения, които можеше да роди една страхлива и възбудена фантазия. Излезе също така, че в деня, когато се беше разделил с мен, той бил спрян на едно усамотено място и му бил отнет любимият спътник — куфарът — от две маскирани лица, които яздели добри коне и били силно въоръжени. Той си въобразил, че единият от тях много приличал по вид и фигура на мен и в тихия разговор, който се водил между разбойниците, чул другия да се обръща към него с името Озбълдистън. По-нататък в изложението се казваше, че като се осведомил за споменатото семейство, узнал, че било от най-лошите, тъй като всичките му членове още от времето на Уилям Завоевателя били паписти и якобити, както му казал протестантският свещеник, в чиято къща отседнал след срещата си с разбойниците.
Въз основа на всички тези сериозни доводи, той ме обвиняваше в съучастие в извършеното спрямо него престъпление; изложението завършваше с това, че долуподписаният пътувал по специално поръчение на правителството и му били поверени някои важни документи, както и голяма сума в монети, която трябвало да бъде изплатена по негово нареждане на някакви важни длъжностни лица в Шотландия.
След като изслушах това необикновено обвинение, аз отговорих, че обстоятелствата, на които се основава то, не дават право на никой съдия да посегне на личната ми свобода. Признах, че съм се пошегувал малко със страхливостта на господин Морис, докато пътувахме заедно, но това са били дреболии, които не биха изплашили Никой, който е поне мъничко по-малко страхлив и мнителен от него. Прибавих, че не съм го виждал, откак се разделихме и че, ако наистина му се е случило това, от което се боеше, аз нямам абсолютно нищо общо с едно деяние, недостойно за името ми и общественото ми положение. Това че един от разбойниците се наричал Озбълдистън или че това име е било споменато в разговора между тях, беше незначителна подробност, на която не може да се отдава значение. А що се отнася до приписваните ми изменнически настроения, аз заявих, че съм готов да докажа на съдията, на секретаря, пък дори и на самия свидетел, че имам същите религиозни убеждения както неговия приятел протестантския свещеник и че съм възпитан, като верен поданик, в принципите на Революцията и сега искам лична защита от законите, гарантирани от нея.
Съдията започна да нервничи, смръкна емфие и изглеждаше твърде затруднен, докато законоведът, мистър Джобсън, с всичката словоохотливост на професията си цитира 34-ия статут на Едуард III70, по силата на който мировите съдии имат право да арестуват всекиго
